На 6 септември 1885 г. се извършва Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Съединението е ключово събитие именно в превръщането на България от османска провинция в суверенна държава, тъй като освен че премахва неправдата от Берлинския конгрес, то бележи и края на руската хегемония върху България.
Преките организатори са добре известни като ролята им в този акт е осветлена в пълни детайли, подчертава историкът Янко Гочев. Това са български патриоти, бивши националреволюционери, участници в борбите за освобождение до 1878 г., в това число в комитетите на Васил Левски и в Априлското въстание от 1876 г. Те са борци за национално освобождение, но и за национално обединение. За тях свободата на България в 1878 г. е непълна и дори ограничена. Техният девиз е "Целокупна България".
Някои са участвали в борбите след Берлинския конгрес, но общото за тях е , че нито за миг, при никакви условия не са загърбили идеала за национално обединение. Тези хора се обединяват в таен комитет, създаден през февруари 1885 г. в Пловдив. Негов председател е Захари Стоянов - видния летописец на Априлското въстание, който вече е издал първата биография на Левски (1883) и своите безсмъртни "Записки по българските въстания" (1884). Този Таен комитет е останал в историята като БТЦРК. Целта на комитета е освобождение на Македония и Съединение на Източна Румелия в Княжеството.
От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (в. "Борба") и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
В полза на Съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.
Съединението на Княжество България с Източна Румелия е третото решаващо събитие по пътя на България към независимостта, а победоносният завършек на този, сравнително продължителен процес е прокламирането на България за независимо царство на 22 септември 1908 г., когато България става най-сетне равноправен член на международната общност.
Първата крачка към независимостта е учредяването на Българската екзархия през 1870 г., тъй като в рамките на османската система това не е само независима църква, но и форма на ограничена вътрешна автономия. Следващата голяма крачка е свикването на Учредителното събрание в Търново на 10 (22) февруари 1879 г., когато под натиска на европейските сили руската окупационна администрация, наложена върху България след войната от 1877-1878 г., трябва да предаде върховната власт в ръцете на самите българи.
Планира се Съединението да се проведе в началото на септември, когато голяма част от румелийската милиция е мобилизирана за провеждането на маневри. На 29 август Сава Муткуров и членът на БТЦРК Димитър Ризов се срещат в Шумен с княз Александър I, провеждащ военни маневри в района на града. Той им дава уверения за подкрепата си, но не уведомява за това скептично настроения към Съединението министър-председател Петко Каравелов. Той научава голямата новина по-късно, когато файтонът му влиза в Търново.
След като се осведомява от София за последните сведения от Южна България и след като изрази волята си, Каравелов, влиза във връзка с княза във Варна. Тогава и двамата решават да се пристъпи веднага към действие, като се обяви мобилизация на Българската войска и свика Народното събрание на извънредна сесия. Когато на 10 септември Народното събрание се събира на извънредна сесия, то одбрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов е взело до този момент. Това не задоволява Каравелов и той поисква да се отпуснат десет милиона кредит за обявената мобилизация.
Реакцията на Русия е крайно отрицателна, тъй като вековният ѝ стремеж да завладее Цариград, Босфора и Дарданелите предполага попътното прегазване и на България, коментира покойният вече проф. Пламен Цветков. С други думи, балканската стратегия на Русия е абсолютно несъвместима не само със съществуването на България като държава, но и на българите като народ. Със Съединението обаче България не само се утвърждава като държава, но става и сравнително по-силна, което създава "досадна" допълнителна пречка по пътя на Русия към Цариград и Протоците.
Първата сила, която признава Съединението е Великобритания, която бързо схваща, че актът е враждебен именно на Русия и на руската агресия на Балканите. Колкото до Австро-Унгария, нейната балканска политика е раздвоена така, както е раздвоена и самата Дунавска монархия – император Франц Йосиф и военните кръгове около него се застъпват за експанзия на Балканите, но унгарците отхвърлят тази линия, която рискува да отнеме от тежестта им на втори елемент в Хабсбургската империя и да ги лиши от един естествен съюзник срещу Русия, каквато е Османската империя.
Като акт, пречещ на руската експанзия, Съединението предизвиква обаче симпатиите не само на унгарците, но и на онези австрийски среди, които също се страхуват с право от Русия. Факт е, че някои кръгове във Виена са склонни да поддържат плановете на сръбския крал Милан за война срещу България, за да отклонят вниманието му от Босна и Херцеговина (тогава под "временната" администрация на Австро-Унгария), но сърбите са насъскани срещу българите преди всичко от Русия, за което вече има обилен изворов материал и за което се е знаело още в края на ХІХ в.
Историкът Янко Гобев обяснява подробно в интервю за "Фактор" защо Русия не одобрява акта на Съединението. От 1881 г. на власт в Русия е император AлександърIII. Той е антипод на своя предшественик на либерално настроения Александър II "Цар Освободител" (на руските крепостни селяни), станал жертва на атентат. Император Aлександър III е реакционер. Той провежда контрареформи. Променя и външната политика на Русия към България, като затяга руската хватка около българското княжество. Българо-руските отношения бързо охлаждат и се отразяват и върху положението на княза. На първо място, руският император е раздразнен от това, че българите са проявили за пръв път самостоятелност и не са се съобразили с волята му. Съединението се преценява като удар срещу руската хегемония на Балканите.
Русия няма никакво намерение да прави от своя протекторат самостоятелна държава, при това обединена. Съединението създава една уголемена и по-силна България, а не руска Дунавска област. Така създава сериозна пречка към реализация на руските стратегически интереси по Източния въпрос - завземането на Цариград и Проливите. Това е основният мотив за руската враждебност спрямо Съединението. В духа на следваната от векове имперска политика самодържецът на Русия - император Aлександър III се опитва да се разпорежда и със съдбата на България и не допуска дори малка нейна стъпка без одобрението му. За антибългарската позиция на Русия към Съединението влияние оказва и личната неприязън на император Aлександър III към българския княз.
След краха на режима на пълномощията през 1883 г., създал предпоставки за недоразумения и конфликти с руските представители в България, в Русия започват да се отнасят с подозрение и неодобрение към българския княз. Дребни инциденти и нетактично поведение на руските делегати в България задълбочават тези настроения, а плахите опити на правителството на П. Каравелов да не допуска груба намеса във вътрешните работи на страната се оценяват като проява на антируска политика. Император Aлександър III е убеден, че българският княз се опитва да ограничи руското влияние в България. Това е опасна тенденция за руските интереси, още повече че в императорския двор смятат, че няма сили в княжеството, които да спрат княза в тези преполагаеми негови антируски намерения. Съединението укрепва позициите на неудобния вече за Русия княз. Затова отношението към него се прехвърял и върху българската държава, а от там и върху самия акт.
Руската дипломация допуска много голяма грешка, защото с неодобрението на Съединението сама нанася удар върху своя авторитет сред българите. Император Aлександър III вижда в акта на Съединението само преследване на лични, егоистични цели на българския княз и пренебрегва ролята на българския народ, който е фактически двигател и извършител на акта от 6.09.1885 г. Руският император се опасява, че зад Съединието стоят враждебни на Русия сили и българският княз действа като тяхно протеже. Тези настроения в императорския двор укрепват допълнително от факта, че Съединението сваля от власт русофилското правителство, а в БТЦРК, който го обявява има антируски дейци.
Независимо от това какви са съображенията на Русия да не подкрепи Съединението, тъкмо актът от 6.09.1885 г. и последвалата Сръбско-българска война са двете важни събития в българската история, които отварят очите на български патриоти за руската политика. На тях става става ясно, че Русия е противник на идеята за обединена и независима България. Затова и З. Стоянов ще напише, че 6.09.1885 г. е "тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване"!
Исторически факт е, че Русия се обяви против Съединението, като чрез посланика си в Цариград Ал. Нелидов провокира неуспешно Османската империя да нахлуе в Източна Румелия. Руският дипломатически натиск за турска окупация на Южна България е неутрализиран от контрадействията на английската дипломация. Тогава заедно със съюзника си Австро-Унгария Русия провокира Сърбия да ни нападне, като изтегля своите офицери от командването на Българската армия, за да улесни разгрома на България. В този смисъл "войната на капитаните срещу генералите" е не само пример за бърз, двуседмичен военен триумф на България над Сърбия, довел до защитата на Съединението от 6.09.1885 г., но и удар против имперските интереси на Русия на Балканите.
Русия разбира това много добре и неслучайно се опитва да спаси своето галено дете Сърбия от пълна катастрофа. Затова Русия спира победоносния устрем на българските войски на сръбска територия чрез ултиматума на граф Р. фон Кевенхюлер - Меч, връчен от името на Съюза на тримата императори, чийто член е и руският император. Същата тази Русия репресира персонално българския княз Александър I, а след това го детронира чрез преврата на 9.08.1886 г., дело на поставените ѝ лица русофилите. "Вината" на българския княз Александър I е била, че е подкрепил Съединението и е командвал победоносните български войски във войната срещу Сърбия.
Важно е да подчертаем, че почти всички представители на тогавашния политически и държавен елит са били на висотата на събитието, след като дори и пряката "жертва" на Съединението – главният управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, възкликва в един момент, че и той е българин, че и той е за Съединението и доброволно се отказва от поста си пред пловдивските революционери.
.JPG?s=177011)
.JPG?s=153540)
.JPG?s=263551)
