Антон Тодоров: Подривната дейност на Коминтерна по света (1919-1943 гг.)

Подривната дейност на Коминтерна по света (1919-1943 гг.)
Доклад пред научната конференция "Тероризъм, насилие и политика между двете световни войни. (100 години от атентата в църквата "Св. Неделя")", проведена на 11-12 април 2025 г.

Антон Тодоров

Въведение

През март 1919 г. е основан Комунистическият интернационал (Коминтерн). На 2-6 март 1919 г. се провежда международна конференция, в която участват 35 организации от 21 страни от Европа, Америка и Азия. Делегатите провъзгласяват създаването на III Интернационал, а конференцията получава статуса на Първи (Учредителен) конгрес на Коминтерна. По своя замисъл Третият Комунистически интернационал е изграден като световна партия на революционното действие, поставяща си задачата да бъде ръководен център за подготовката и осъществяването на световната социалистическа революция. По това време за никого не е тайна кой е творецът на тази международна комунистическа организация. За "руския характер" на Коминтерна през първите години на неговото съществуване говорят самите болшевики: "Третият Интернационал е дете на Руската комунистическа партия. Той е създаден тук, в Кремъл, по инициатива на РКП".[1]

"Русия, - отбелязва обаче известният философ Иван Илин, - за комунистите не е нищо повече от трамплин за разпространение на революцията по света. Тя е укрепен лагер за набези в други страни".[2] Още в началото на декември 1917 г. Съветът на народните комисари (СНК) издава таен декрет за всякакви форми на бързо подпомагане на "лявото интернационалистическо крило на работническото движение във всички страни". На 26 октомври 1917 г. по време на Втория общоруски конгрес на Съветите, Троцки публично заявява: "Ние възлагаме надежди на факта, че нашата революция ще отприщи европейската революция. Ако въстаналите европейски народи не смажат империализма, ние ще бъдем смазани, това е сигурно. Или руската революция ще вдигне вихрушка от борба на Запад, или капиталистите от всички страни ще задушат нашата революция". Империалистическата политика на съветската държава е характерна от самото начало и придобива видим външен израз. Това се забелязва например в държавния герб на Съветския съюз - чук и сърп, заобиколени от подстрекателски лозунг: "Пролетарии от всички страни, съединявайте се!", заплашително и безцеремонно обхващащ цялото земно кълбо. Идеята за глобално болшевишко съветско господство е провъзгласена многократно както от Ленин, и от Сталин, така и от мнозина от другите болшевишки вождове. Те я наричат "победа на социализма в целия свят".

Свалянето на монархиите в Германия и Австро-Унгария (есента на 1918 г.) и опитите за създаване на съветски републики в Унгария, Словакия и Бавария през пролетта на 1919 г. ги настройват за по-решителен подход. Програмата на РКП(б), приета от VIII конгрес (1919 г.), обявява началото на "ерата на световната пролетарска, комунистическа революция".[3] Първият председател на Изпълнителния комитет на Коминтерна (ИККИ) Григорий Зиновиев твърди, че след една година цяла Европа ще бъде съветска, макар че на Втория конгрес на Коминтерна (1920 г.) удължава този период до две-три години. В същото време Зиновиев изразява увереност, че петдесетата годишнина от Парижката комуна, която се смята от болшевиките за първия опит на диктатурата на пролетариата, ще бъде отбелязана през 1921 г. във Френската съветска република.[4]

В реч на събранието на актива на московската организация на РКП(б) на 6 декември 1920 г. Ленин заявява:
"Трябва да се използуват противоположностите и противоречията между двата империализма, между двете групи капиталистически държави (...) Докато не сме завоювали целия свят, докато си оставаме от икономическа и военна гледна точка по-слаби от останалия капиталистически свят, дотогава трябва да се придържаме към правилото: трябва да умеем да използуваме противоречията и противоположностите между империалистите".[5] И добавя: "Тъй като, ако двама крадци се скарат, печели третият, честният. Веднага щом сме достатъчно силни, за да преобърнем целия капитализъм, ние веднага ще го хванем за гърлото. "Победата на комунистическата революция във всички страни е неизбежна", обявява той на 6 март 1920 г. "В недалечно бъдеще тази победа ще бъде гарантирана".

По това време Троцки съставя тайна записка, която изпраща на Централния комитет на РКП(б) и в която, наред с други неща, се казва: "Тук сме изправени пред несъмнената възможност не само за дълго чакане как ще се развият събитията в Европа, но също така и активност по линия на Азия. Пътят към Индия в момента може да се окаже по-проходим и по-кратък за нас, отколкото пътят към Съветска Унгария. За да се наруши несигурното равновесие на азиатските отношения на колониалните зависимост, да се даде пряк тласък на въстанието на потиснатите маси и да се осигури победата на такова въстание в Азия (...) Преди няколко месеца един сериозен военен предложи план за създаване на конен корпус (30 000 до 40 000 конници) с очакването той да бъде хвърлен в Индия...". В. И. Ленин смята, че основната цел на революционното движение е свалянето на капитализма и създаването на "Световна федеративна република на съветите".[6] В Устава на Комунистическия интернационал, създаден през 1919 г., се посочва, че той се бори "за установяване на световна диктатура на пролетариата, за създаване на Световен съюз на социалистическите републики, за пълно унищожаване на класите и за въвеждане на социализма".[7] В Декларацията за създаването на Съветския съюз (1922 г.) също се прокламира, че създаването му "ще послужи като истинска опора срещу световния капитализъм и нова решителна стъпка към обединението на трудещите се от всички страни в световна социалистическа съветска република".[8] Това на практика означава обявяване на война на целия свят.

Съветският съюз се различава качествено от другите федеративни държави. На първо място, той има ясно изразен идеологически характер, тъй като е пряко свързан с месианските планове за създаване на световна комунистическа република. Освен това, основните политики на Съветите са насочени към неограничен експанзионизъм -  подготовка, предизвикване и извършване на комунистически метежи и завземане на властта в различни държави от местните представители на Коминтерна. През 1919-1920 г. Коминтернът разработва стратегия и тактика, съответстващи на периода на "настъплението на световната революция". Всъщност това е опит под революционни лозунги да се възстановят и териториите на Руската империя, загубени по силата на Бресткия мир, желание да се разбие Версайската система.[9] Невъзможно е било тази задача да бъде реализирана в пълен обем, но съветската власт е установена в Украйна, Беларус, Азербайджан, Армения, а през 1921 г. - в Грузия. За известно време съветски правителства съществуват в Унгария, Бавария, Словакия, Северен Иран; руското влияние в Индия, Китай и Турция нараства. 1920 г. е годината на най-голямото влияние на Коминтерна в света. Политиката на Коминтерна побеждава в Монголия. През този период Коминтернът е подкрепян от левите социалистически партии на Германия, Англия, Франция, Италия и други страни, някои от които се съюзяват с комунистическите партии, приемайки тяхната идеология. Ленин пише вдъхновено: "Положението в Коминтерна е отлично. Зиновиев, Бухарин, а също и аз, смятаме, че трябва незабавно да насърчим революцията в Италия. Моето лично мнение, че за тази цел е необходимо да се съветизира Унгария, а може би и Бохемия и Румъния. Ние трябва да обмислим това внимателно".

На Първия (Учредителен) конгрес на Коминтерна се създава Изпълнителен комитет (ИККИ), който включва представители на Русия, Германия, Австрия, Унгария, скандинавските страни, Швейцария и Балканската комунистическа федерация (обединение на комунистическите партии на България, Сърбия, Румъния и Гърция). ИККИ избира Бюро с председател Григорий Зиновиев, ръководител на Петроградската рганизация на РКП (б).

На 17 август 1920 г. в Москва се провежда Вторият конгрес на Коминтерна, на който е приет уставът на организацията. В него се посочва, че Коминтернът "трябва истински и реално да представлява единна световна комунистическа партия, чиито отделни секции са партиите, действащи във всяка страна", и "се задължава да подкрепя с всички сили всяка съветска република, където и да е създадена тя". Вторият конгрес на Коминтерна заявява в своя Манифест: "Гражданската война в целия свят е поставена на дневен ред. Нейното знаме е съветската власт".

Какво е значението на Коминтерна за съветската власт, се разбира от обръщението на болшевиките от Академията на Генералния щаб към делегатите на Втория конгрес на КИ: "Скъпи другари! С ентусиазъм посрещаме във ваше лице световния генерален щаб на революционната победа. В лицето на Комунистическия интернационал ние виждаме нашия непосредствена водач и ръководител, защото нашата Червена армия е само преден отряд на Международната Червена армия, а ние сме само клетка на великия Генерален щаб, чието име е Комунистическият интернационал. Ние се кълнем да се борим, без да пестим силите си и без да жалим живота си за каузата на световния комунизъм". Директното нахлуване на Червената армия (РККА) в подкрепа на революционните метежи е на дневен ред от самото начало. Червената армия, ВЧК и другите силови структури на болшевишката държава са създадени въз основа на строг класов подход и са разглеждани като инструмент на гражданската война както във вътрешен, така и в международен план. В заповед на командващия Западния фронт Михаил Тухачевски (1920 г.) директно се посочва: "През трупа на белогвардейска Полша минава пътят към световния пожар. На щиковете си ще донесем щастието на трудещите се! На Запад!".[10] От самото начало Коминтернът е напълно зависим от материалната, техническата, финансовата и кадровата подкрепа на съветското ръководство. Първоначално организацията по превеждането на средства на чуждестранните партии и движение е поверено на Народния комисариат по въшните работи. Постепенно работата по прехвърлянето на тези средства преминава към РКП (б), а след това към Комунистическия Интернационал. На 8 август 1920 г. Малкото бюро на ИККИ[11] взема решение за създаване на Секретен отдел. На 11 ноември 1920 г. отделът се официализира като конспиративен отдел, оглавяван от Давид Самуилович Бейко. От юни 1921 г. тази структура става известна като Отдел за международни връзки (ОМС-"Отдел международной связи"), който организира, структурира и ръководи широка мрежа от специални нелегални пунктове в най-важните градове по света. Основната му задача е да осъществява конспиративни връзки между ИККИ и комунистическите партии и да снабдява компартиите и техните нелегални структури, както и резудентурата, с пари, оръжие, взривни вещества, фалшиви документи, пропагандни материали, книги и т.н. Във всяка държава е имало свои собствени особености за получаване и изпращане на подобна кореспонденция, зависещи от това съответната компария легална ли е или е действала от нелегални позиции, притежавала ли е прикрития в други организации и т.н.[12] Пунктовете за връзка на ОМС в Париж, Прага, Брюксел, Стокхолм, Истанбул, Цюрих, Атина, Шанхай и други градове са имали куриерска служба, специалисти по подправяне на документи и тайнопис, както и шифровчици.[13] Ръководители на Отделя за международни връзки на Коминтерна (ОМС) са следните: до октомври 1936 г. – А.Абрамов, до май 1937 г. – Б. Мелников, до декември 1937 г. – Я. Анвелт, след това до 1943 г. – К. Сухарев и И. Морозов.[14]

Първият значим служител на съветските тайни служби, забягнал на Запад, прави в книгата си следните уточнения:
"Най-деликатната работа, поверена на постоянните агенти на ОМС, бе разпределянето на средствата, предназначени за финансиране на компартиите, скъпата им пропаганда, организациите за камуфлиране (...) Никога и никоя комунистическа партия в целия свят не покриваше разходите си освен в нищожен процент. Москва преценяваше, че нейният дял за разходите на чуждите партии трябва да достигне от 90 до 95 %. Тези средства, доставени на ОМС от държавната хазна, се разпределяха според решенията на Сталиновото Политбюро. Агентът на ОМС във всяка страна бе арбитър за целесъобразността на новите разходи, които съответната компартия иска да направи".[15] 

Откъде са идвали парите? Трябва да кажем, че още преди създаването на Коминтерна болшевиките започват мащабно финансиране на задграничните компартии и организации. Всички мисии, куриери, командирова зад граница, резидентури и нелегални структури били снабдявани с големи суми пари или скъпоценности, заграбени от представители на руските царски елити. Много цветно описание на това дава в своите спомени Яков Самуилович Рейх, известен в Коминтерна като "другаря Томас": "Познавах Ганецки (Яков Станиславович Ганецки-Фюрстенберг, ковчежникът на болшевишката партия, бел. моя) от много години и той ме прие като стар приятел. Даде ми 2 млн. във валута – немска и шведска. След това ме заведе в съкровищницата , където бе секретната партийна каса. Навсякъде имаше злато и скъпоценности: скъпоценни камъни, изтръгнати от бижута, лежаха на купчини...В сандък около входа има пръстени. До тях – купища златни бижута, от които бяха отстранени скъпоценните камъни. Ганецки освети всичко това с фенер и ми каза, докато се усмихваше: Избирай! След това ми обясни, че всички скъпоценности са иззети от ЧК от частни лица, а след това предадени за секретните нужди на партията. "Всичко това е придобито от капиталистите чрез ограбване на народа, - сега трябва да бъде използвано за експроприиране на експроприторите".[16]

След като Коминтернът и неговите секции се борят срещу легитимните държавни управления в своите държави като външни импланти, подготвени, инсталирани и поддържани във всяко отношение от Москва, то може да заключим, че  Коминтернът е инструмент и пряко продължение на съветската империя и нейната експанзионистична политика:

• той е в пълна финансова зависимост от решенията на РКП (б);
• ръководният му състав се селектира по волята на съветските партийни вождове и се контролира от съветските тайни служби;
• конкретните му решения плътно следват политиката на Съветите;
• част от извършваните от Коминтерна дейности са единствено присъщи на държавата: разузнаване, контраразузнаване, резидентури, диверсии;
• изгражда апарат паралелен и неидентичен с членската маса и ръководството на отделните компартии.

Всичко това дава основание да определим Коминтерна като уникална терористична организация, производна от болшевишката идеология и изпълняваща функциите на специфичен инструмент на съветската външна политика, за чието осъществяване се съчетават легални и нелегални средства на политическа борба – пропаганда, дезинформация, тотален шпионаж и контрашпионаж, както и използване на разнообразни средства за подривна и терористична дейност. През 1920 г. към Коминтерна е организирано военно училище, в което се обучават закоравели терористи, които по-късно е трябвало да станат военни организатори в своите партии. То съществува две години, след което е разпуснато, а най-добрите от обучаващите се там са прехвърлени към структури на военното министерство на Съветския съюз. От 1924 г. започва системно обучение на чуждестранни партийни функционери в конспиративни, военни и военно-специализирани знания и умения в рамките на специални школи и курсове на ИККИ. Формално тези учебни заведения са подчинени на Кадровия отдел на Коминтерна, но обучението се контролира от Орготдела и Отдела за международни връзки. Така например Централната военно-политическа школа се е намирала близо до Москва в село Баковка, а нейните клонове са били разпръснати в напълно незабележими населени места или са функционирали (конспиративно) в структурите на привидно несвързани организации. В училището се провеждат различни специални курсове, често идентични с тези в разузнавателните служби на болшевишката държава. Курсантите са изучавали методи за откриване и избягване на наблюдение; придобивали умения за използване на шифри, кодове, симпатично мастило и т.н.; преминавали обучение за боравене с различни видове стрелково оръжие; запознавали са се с методите на полицейската работа при разработване на нелегални организации; изучавали и други специални дисциплини.

Противно на всички общоприети международни норми съветските посолства открито се занимават с намеса във вътрешните работи на останалите държави. "Германия, както знаете, изгони нашия посланик от Берлин, позовавайки се на революционната пропаганда на нашето представителство в Германия. Като че ли германското правителство по-рано не знаеше, че нашето посолство внася революционна зараза внася революционна зараза", заявява публично диктаторът Ленин в реч пред тържественото заседание на Централния съвет на професионалните съюзи на 6 ноември 1918 г.[17] Един от тези примери е в Германия - посланикът в Берлин Николай Крестински е част от т.н. "четворка", която ръководи подготовката на метежа срещу германското правителство, в чиято държава той е акредитиран.

АЗИЯ

Индия

Емигрантската (предимно сикхска) революционна партия "Гхадар" и нейният индийски център, групата "Кирти", действащи в Пенджаб от началото на 20-те години до 1942 г., играят важна роля в индийските планове на Третия интернационал.[18] Лидерите на тази партия през 20-те год. на миналия век Санток Сингх и Раттан Сингх получили през септември 1922 г. покана за участие в IV-я конгрес на Коминтерна. На 24 септември с.г. те вече са в Москва, където по молба на Източния сектор на ИККИ представят доклад, съдържащ историята на партия "Гхадар", както и принципите на нейната дейност и устав. Двамата участвали не само в IV-ия конгрес на Коминтерна, но присъствали и на II-ия конгрес на Профинтерна, където Санток Сингх представя доклад за възможностите за революция в Индия. Срещат се с председателя на Изпълкома на Коминтерна Григорий Зиновиев, с когото подборно обсъждат плановете си за дейност в Индия. Зиновиев им гарантира пълна подкрепа. Установяват тесни връзки със заместник завеждащия Източния отдел на ИККИ Георгий Сафаров.[19] На 7 февруари 1923 г. Санток Сингх и Ратан Сингх напускат Съветския съюз и се отправят към Индия, съпровождани от сътрудника на Източния отдел на Коминтерна Михаил Голмян, който останал в Иран като коминтерновски представител. Ръководството на Коминтерна поставя две основни задачи пред двамата лидери на "Гхадар" - първо, да възродят дейността на партията с оглед интересите на Комунистическия интернационал, и второ, да създадат печатен орган на партията, който да пропагандира комунистическите идеи.

Освен това, Санток Синг и Ратан Сингх се договарят със своите индийски приятели за създаването на организацията "Сандживал дал" като отделение на партия "Гхадар". Тя трябва да бъде нещо средно между мюсюлманска и индуска религиозна организация, а в устава й една от целите е създаването на "работническо-селска федеративна република". Всеки секретар на Ръководния съвет на "Сандживал дал" контролирал един от шестте отдела, отговарящ за определена сфера от дейността на партията – пропаганда, вербовка и отчет на членове на организацията, събиране на средства и терористична дейност, набиране и съхраняване на оръжие и боеприпаси, задгранични връзки и внедряване на членове на партията в различни държавни служби.[20] През лятото на 1924 г. Удам Сингх Касел, един от лидерите на "Гхадар", докладва в Коминтерна като най-голямо постижение на организацията това, че води пропагандна и вербовъчна работа сред 40 различни военни полка, разквартировани в Пенджап и Северо-западната гранична провинция. Скоро след това представител на "Сандживал дал" пристига в Москва и носи списък с всичко необходимо за започването н авъоръжено въстание. В този списък фигурират искания за 200 000 рупии, около 500 военни експерти и около 50 000 войници. За началото на "революцията" сикхите настояват още за пълно военно обмундиране на около 500 000 техни бойци и доставката на поне 10 000 револвера на първо време. Цялото това оборудване е трябвало да бъде доставено на руска територия в райна на Памир, откъдето сикските националисти е трябвало да го пренесат в град Амритсар през Кашмир. През 30-те години на "гадаровци" (активистите на партия "Гхадар") продължават подривната си дейност в армията. Те докладват на Коминтерна, че сред офицерите и сулжителите в индийската армия са вербувани множество агенти, който провеждат агитация сред войниците и събират необходимата информация.

Китай

Основите на "китайската" политика на Коминтерна са поставени през 1920 г. на Втория конгрес на Комунистическия интернационал, заедно с обсъждането на това как националните борби в колониалните страни могат да бъдат интегрирани в стратегията на световната революция. Ленин признава значението на националните движения на Изток. Той изразява мнението, че движението за сваляне на империализма е неразделна част от по-широката борба на пролетариата. Основите на "китайската" политика на Коминтерна са поставени през 1920 г. на Втория конгрес на Комунистическия интернационал, заедно с обсъждането на това как националните борби в колониалните страни могат да бъдат интегрирани в стратегията на световната революция. Ленин признава значението на националните движения на Изток. Той изразява мнението, че движението за сваляне на империализма е неразделна част от по-широката борба на пролетариата.[21] На първо място се предвижда да се активизират усилията за формиране на определени комунистически групи в страните от Изтока, които да действат като проводници на политиката на Коминтерна и като организатори на комунистическото и националноосвободителното движение. На второ място, подчертано е значението на комунистическата подкрепа за буржоазно-демократичните и най-вече за националнореволюционните движения, които са разглеждани от представителите на Коминтерна като "резерв" за световната революция и средство за подкопаване на "колониалния тил" на империализма.[22]

От доклада на В. Д. Виленски-Сибиряков, автор на първата съветска брошура за политическата ситуация в Китай, до Изпълнителния комитет на Коминтерна за чуждестранната работа сред народите на Източна Азия от септември 1919 г. до август 1920 г., научаваме схемата на работа за разпространение на комунистическите идеи в Китай. В нея се посочва създаването на многобройни клетки сред студентските и работническите организации в индустриалните райони на Китай, както и активна комунистическа пропаганда сред китайските войски. През април 1920 г. в Китай е изпратена група от служители на Изпълнителния комитет на Коминтерна, ръководена от Г. Н. Войтински. За център на работата е избран Шанхай, тъй като става ясно, че Пекин не е подходящ за развитието на комунистическата работа поради липсата на голяма промишленост там и съответно на пролетариат.

Иран

Съветските вождове подкрепят метежният кюрдски вожд Ходоу в Хорасан като част от общият им план за революционизиране на Изтока. Съветите се готвят за военно нахлуване в Иран на база Туркестанския и Кавказки фронт и още преди настъплението в Гилан са установени контакти с ръководителя на джангалите (партизански отряди) на Мирза Кучек хан. От разсекретени руски архиви разбираме, че освен нахлуването в Гилан, съветското и коминтерновското ръководство са планирали през 1920 г. настъпление в иранската провинция Хорасан, откъдето са преките пътища към Техеран и Персийския залив, а също така, заобикаляйки Афганистан - към Индия. Поради това са водени преговори с кюрдския вожд Хода Верди Сардар (Ходоу) и му е оказана военна помощ. Съветско-иранският договор е абсолютно закрепостяващ иранската страна. Т.н. Гиланска революция и Гилянска република е пряк резултат от директното военно нашествие на Съветска Русия в Ензели. Планът е Гилан да се превърне в плацдарм за бъдеща Иранска съветска република. Още тогава това нахлуване е представено като отговор на молба на населението на Ензел. Интересно е, че същият довод беше използван декември 1979 г. за нахлуването на съветските войски в Афганистан.[23] Т.н. Персийска съветска социалистическа република просъществува от юни 1920 – септември 1921 г. Но разгромът на силите на Ходоу от иранските правителствени войски, ръстът на антисъветските настроения в Иран заради социалистическите мероприятия на иранските комунистив Гилан, съветизацията на Бухара и Хива, пречат на Москва да реализира плановете си.[24] Въпреки това в договора с Иран от 1921 г. била включена клауза (чл. VI и VII) за правото да се разполагат съветски войски в северните райони на Иран.[25]

АФРИКА

Тези, които са създавали Комунистическия Интернационал първоначално едва ли особено са се замисляли за Африка. В манифеста на Коминтерна, приет на неговия учредителен конгрес през 1919 г., се заявява: "Ние, комунистите, представители на революционния пролетариат от различни държави от Европа, Америка и Азия...".[26] Африка не е спомената. Преломът настъпва през 1928 г., на VI-я конгрес на Коминтерна. Разработва се темата за нанасяне на удари по "тила на западния империализъм", за един от които е смятана Африка. През 1929 г. като емисар на Коминтерна в Южна Африка е изпратен Борис Йосифович Иделсон, който е подписвал отчетите си с псевдоним "Луи".[27] След него през 1930 г. функциите му поема Джордж Кларк (наричан още и Георгий Самуилович Шкляр). Основната му задача е била да вербова и изпраща за обучение в Москва чернокожи южноафрикански комунисти. През 1937-38 гг. е спецработник в съветския Наркомат по отбраната. Загива в боевете край Москва през декември 1941 г.

В края на 20-те години на миналия век коминтерновски емисар в Южна Африка е българинът Боню Димитров Петровски. В архива на Коминтерна се съхранява неговото лично кадрово дело под № 259 като български комунист – от 1919 г. и съветски такъв от 1926 г. Роден е през 1896 г., баща му Димитър Петровски е бил каменоделец. Завършва търговско училище и става счетводител в БНБ. Участва в Първата световна война, където придобива боен опит като подпоручик. Влиза в компартията през 1919 г. През януари 1922 г. прекосява Черно море с моторна лодка и пристига в Севастопол, откъдето заминава за Москва и е зачислен за курсант във Военната академия на РККА.[28] В същото време контролира и осигурява нелегалните канали между Москва и балканските компартии. През 1923 г. се завърща в България като член на Военния комитет при ЦК на БКП, където се занимава с доставката на оръжие за Гърция във връзка с подготвяния от Коминтерна военен метеж там. Арестуван е в Солун, но не е депортиран в България, а в Югославия. По това време Софийският военен съд го осъжда задочно на 12,5 години затвор. В средата на 1926 г. нелегално преминава от Югославия в Австрия, където с документи, изздадени му от съветското посолство във Виена, той заминава за Съветския съюз. Отново е в Москва, но този път като Владимир Татаринович Петровски. През септември 1926 г. става член на ВКП (б) . От ноември 1926 г. до март 1930 г. работи като инспектор в Народния комисариат за работническо-селска инспекция в РСФСР. През 1930 г. преминава на работа във външнотърговското обединение Съюзнефтекспорт и през април следващата година е командирован в Южна Африка, град Йоханесбург. Там той изгражда три смесени акционерни дружества за продажба на нефтопродукти под названието "Африканско-руско акционерно дружество за нефтенипродукти" (АРОП).

Както пише самият Боню Петровски:
"От нашите операции в Южна Африка в СССР постъпиха 80 000 фунта стерлинги чиста печалба".[29] През април 1945 г. Боню Петровски се завръща със семеството си в комунистическа България. След болшевишката окупация на България е директор на Инвестиционната банка, оглавява Дирекцията за външна търговия.[30] Като зам.-министър е осъден по Трайчокостовистките процеси и лежи в затвора (1949-1955), след това е ст.н.с. в Икономическия институт към БАН (1955-1963). Умира през 1973 г.

Известни са още няколко емисари на Коминтерна в този район. През 1932 г. в Южна Африка пристига Юджийн Денис, който след време става лидер на американската компартия. Той е пребивавал под прикритието на търговска фирма. Една от основните му задачи е била да проведе "болшевизация" на южноафриканската компартия. След него като емисари там се подвизават двама английски комунисти Джордж Харди през 1936 г. и Питър Керигън през 1938 г. И двамата са използвали строго конспиративни методи, а отчетите и писмата им са шифровани.

ЕВРОПА

България
Троцки в книгата си "Историческата подготовка за Октомври" пише следното: "Българската революция трябваше да бъде пролог за германската революция". За революцията в България отговаря небългарската компартия, създадена през май 1919 г. като секция на Коминтерна. В увертюра се превръща юнският метеж 1923 г., в който участват някои комунисти и техни симпатизанти. В изключително ценната книга "Звезди във вековете", изд. от Музея на революционното движение през 1972 г. и подготвена от цял екип партийни историци, работили цели 4 години, разбираме, че общо по време на т.н. Юнско въстание загиват 35 човека - в Бургаски и Благоевградски окръг загиват по 5 човека, във Великотърновски и Пазарджишки окръзи загиват по 7 човека, в Ловешки окръг загиват 4 човека, в Плевенски окръг загива 1 човек - Асен Халачев. Тези данни категорично опровергават версията за някакъв масов характер на метежа. Един от основните въпроси в историята на страната е този за явлението наречено "българско комунистическо движение". Това явление е факт, който е невъзможно да бъде разгадан и разбран по традиционните методи в политическо, държавническо, историческо, идеологическо и прочие отношения. Ето няколко факта, които не се срещат сред нормалните политически партии и организации:

• организацията на комунистическата партия в България се приобщава съвсем официално към структурите на друга държава – Съветите;
• ръководството й приема официално и явно ръководната роля на държавното ръководство на друга държава – в случая отново Съветския съюз;
• комунистите в България съвсем официално заявяват, че ще работят за интересите на друга държава, за интересите на Съветите. Затова ги наричаме небългарски комунисти;
• комунистите в България се вливат в държавните, вкл. разузнавателните и структури на Съветите и изпълняват множество мероприятия, вкл. остри;
• комунистите в България се приобщават по всички критерии към партия от друга държава – в случая към ВКП (б);
• комунистическата партия в България възниква през май 1919 г. като подразделение на най-мащабната в световната история шпионска и терористична организация, наречена Комунистически интернационал (Коминтерн). Тя погрешно е считана за "международна организация", което е абсолютно неправилно. Това е съветска организация, създадена от съветската държава на съветска територия с единствената цел комунистите от различните страни да служат на интересите на Съветския съюз. А основният интерес и цел на Съветите е окупацията и комунизирането на Европа и света;
• комунистите в България безапелационно приеха да работят срещу държавната власт  и българското общество в собствената си страна – Царство България. Тази борба приема различни форми и направления, но основните са терор, метежи, атентати и шпионаж;
• комунистите в България изпълняваха и задачи, които им бяха поставяни от съветските комунисти в други държави. Те пътуваха под чужда самоличност и осъществяваха незаконни контакти, действия и мрежи;
• те нарушаваха своите убеждения и действия в зависимост от нуждите на Съветския съюз;
• комунистите в България съвсем осъзнато и убедено сътрудничеха на съветските репресивни органи – ГПУ, ОГПУ, НКВД, НКГБ, МГБ, КГБ, ГРУ, разузнаването на Коминтерна (ОМС), разузнаването на НКИД и др. Такива са Иван Винаров, Христо Боев, Карло Луканов и т.н.

Коста Янков заявява: "Ние, революционерите, сме мъртъвци, пуснати в отпуск"! Тези думи спокойно могат да се превърнат в девиз на всяка терористична организация! Не съществуват разумни критерии поради които тази терористична групировка да бъде наричана Българска комунистическа партия, нито пък "българския комунизъм" да бъде считан като част от официалната история на страната. Официалната история на всяка страна се реализира вътре във всяка страна, по законен и мирен път и в името на интересите на държавата и нацията. Комунистическата партия в България е небългарска компартия. Издръжка, действия, цели, кадри, длъжности, образование и всичко друго идват от съвсем друга държава - в случая от Съветския Съюз. Елементарната логика води до единствения извод-БКП-БРП е "съветска организация" и е работила в интерес на Съветския съюз. Но в никакъв случай за интересите на българската държава и българския народ. Ако комунистите са работили както другите политици в името на нашата държава и нашия народ, защо е трябвало да служат на интересите на друга държава. От юридическа гледна точка БКП-БРП не е българска политическа партия, още по-лошо, тя въобще не е партия, а е небългарска терористична и шпионска организация. Могат да се изброят още факти и фактори, които доказват пълната несъпричастност на "българското комунистическо движение" към българската кауза и респективно към българската история. Българския комунизъм е просто част от историята на Съветския Съюз.

След разгрома на Септемврийския метеж, противно на всякаква логика, илюзиите на Москва за бързо установяване на комунистически режим в България продължават. Още на 26 септември 1923 г. българската комисия към ЦК на РКП /б/ начело с Осип Аронович Пятницки, шех на ОМС на Коминтерна по това време решава спешно да се изпратят български офицери през Севастопол в България, които да продължат метежа. На това свое заседание комисията оценява обстановката в България като благоприятна за продължаване курса към въоръжено въстание и за поставяне на началото на световна революция, която да обхване страните от Централна и Западна Европа. Същата констатация се прави и на 29 януари 1924 г. на заседание на Президиума на Коминтерна. А представителят на Коминтерна за Австрия и Балканите Владимир Милютин заявява на 16 януари 1924 г., че събитията в Европа през 1923 г. са ново начало на световната пролетарска революция, а въстанието в България – звено от веригата на тази революция. Илюзиите на Москва се подхранват и от оценките, дадени от ръководителите на метежа Г. Димитров и В. Коларов в така нареченото "Отворено писмо", адресирано до членовете на БКП и всички работници и селяни. "Поражението – пишат те – ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!". На 15 октомври 1923 г. във Виена се създава Задграничен комитет на БКП. Още на първите си заседания комитетът заявява, че партията следва "да концентрира главното свое внимание върху подготовката на новаат решителна роля за работническо-селско правителство". А в писмото си от 20 октомври 1923 г. до ЦК на БКП, с копие до ИККИ, Задграничният комитет изрично посочва като единствен изход от създалото се положение "масовото народно въстание".

Руската историография отдавна е оповестила кои са иницаторите и организаторите на атентата и планираното завземане на властта. Съветското политическо ръководство възлага тази задача на Разузнавателното управление на Червената армия.(РУ) Оперативният план е изготвен в Москва от началникът на IV- то управление на военното разузнаване Ян Берзин и в задграничния център във Виена от Владимир Степанович Нестерович (псевд. Мечислав Ярославски, Ибрахим). Данните за Нестерович в публикуваните документи на ГРУ са оскъдни, но достатъчно красноречиви. Той е член на компартията от 1917 г., завършил е военно училище, военна академия и през Гражданската война се издига до командир на дивизия. През август 1924 г. Нестерович постъпва на служба в РУ на РККА. "По разпореждане на РУ на РККА от август 1924 г. до април 1925 г. работи в Австрия по легална линия под името Ярославски с псевдоним "Ибрахим". Координира действията на Военния център на Българската комунистическа партия. След взрива на 16 април 1925 г. в софийската катедрала напуска и заминава за Германия".[31] Намирайки се под силното психологическо въздействие на последствията от взрива в църквата, той взема решение да скъса със Съветите и военното разузнаване и се скрива в Германия, където се среща с френския консул там, от когото иска политическо убежище, френски паспорт срещу обещание да разкрие всичко, което знае. В Москва началникът на Чуждестранния отдел (ИНО) на ОГПУ Михаил Трилисер взема светкавично решение той да бъде ликвидиран. С това убийство са натоварени двама агенти на ИНО на ОГПУ, братята Голке, които го отравят в едно кафене в Майнц. Това убийство е първият случай на ликвидация на забегнал бивш съветски разузнавач на Запад. На 6 август 1925 г. умира в Майнц от отрова, сложена в бирата му.

В София подготовката се направлява от агента на РУ Людвик Матвеевич Гавро (Лайош Гавро), установил се в страната под фалшивото име Франц Бауер. След атентата той се укрива в Пловдив, но е заловен от полицията и осъден на смърт чрез обесване. Впоследствие присъдата му е заменена с 12 години строг тъмничен затвор. С помощта на комунистически дейци успява да избяга от затвора и да се завърне в СССР.[32] По нареждане на РУ в България е командирован като ръководител на Военния отдел на ЦК на БКП Михаил Малхазович Чхеидзе. Получава задачите си директно от Берзин. Укрива се и напуска страната през ноември.[33] Кристапс Салнин, псевдоним Христофор Интович Салнынь (също и Осип) е наричан в Москва "главен диверсант на Разузнавателното управление". Доставя голяма част от оръжието на БКП. Специалист е по създаване на бойни отряди и диверсантски групи. Ръководи подготовката в района на Сливен и Айтос, но пребивава и в други градове. Успява да се върне в Москва, след което изнася тероризъм в различни страни. В края на 20-те години е в Далечния изток и Китай.

В списание "Полицай", което се издава от 1928 до 1944 г., списвано от пенсионирани и действащи полицейски служители, се появява статия, с автор Иван Чомов: "Атентатът в "Света Неделя" е дело на виенското полпредство, а именно на д-р Голдщайн, пръв резидент на ГПУ, втория резидент на ГПУ Логановский и на военните аташета Еленский и Ярославский".[34] След атентата Ярославский е потресен, напуска Виенското полпредство и забягва в Германия, където започва работа като обикновен работник в завод, но е локализиран от килър на ГПУ и отровен.

Великобритания
Основен проводник на политиката на Коминтерна във Великобритания била английската компартия, създадена през 1920 г. Тя незабавно става секция на Комунистическия интернационал. Както много други партии, част от Коминтерна, и английската компартия е получавала значителна финансова подкрепа от Москва. На 16 юли 1920 г. на заседание на пленума на ЦК на болшевишката партия е утвърдена заявка на ИККИ за използването на 10 хиляди лири стерлинги за подкрепа на компартията на Великобритания.[35] По различни данни през 1921 г. английските комунисти получават около 55 хиляди лири стерлинги.[36] През следващата година КПВ получава от Москва 20 хиляди лири стерлинги, финансирането продължава и през следващите години.[37] Наличието на революционна криза в Англия признава дори лидерът на Лейбъристката партия, бъдещият министър-председател след 1924 г. Джеймс Рамзей Макдоналд. Според Ленин Макдоналд вярва, "че революционното настроение расте, че трудещите се маси симпатизират на съветската власт и диктатурата на пролетариата, че диктатурата на пролетариата е по-добра от диктатурата на сегашната английска буржоазия".[38] Вярно е, че лидерът на лейбъристите се надява, както добавя Ленин, да се справи без въоръжено въстание и гражданска война. Въпреки това тази влиятелна лейбъристка партия е имала желание да си сътрудничи със Съветска Русия. Председателят на Коминтерна Григорий Зиновиев призовава английската компартия да подлага на унищожителна критика лейбъристкото правителство, въпреки че точно то през февруари 1924 г. установява официални дипломатически отношения със Съветския съюз.

Зиновиев настоява да се търсят слабите места на правителството във Великобритания, да се изпращат в английските колонии представители на Коминтерна, който да "започнат бясна агитация там, без да се страхуват, че ще пострадат от нея".

Григорий Зиновиев добавя: "Английските комунисти трябва да се държат така, че да заставят т.н. трудово правителство на Макдоналд (лейбъристкото правителство, бел. моя) да извърши репресии, да започне да арестува комунисти заради това, че те се явяват защитници на широките народни маси".[39] На изборите през 1924 г. Комунистическата партия на Великобритания участва с осем кандидати, от които само един (индусът С. Саклатвала) е избран за член на парламента. През декември 1924 г. ръководителите на Испълкома на Коминтерна изпратили в КПВ документ, в който била анализирана ситуацията във Великобритания и са описани главните направления за дейността на английската компартия. На комунистите във Великобритания била поставена задачата да увеличат внедряването си в Лейбъристката партия и да се опитват да ожесточават там битката между дясното и лявото крило. Била им поставена задача да организират в Лейбъристката партия опозиционно ляво крило, което формално да не е свързано с КПВ, но на практика ще изпълнява всички разпореждания на компартията, или по-точно - на Коминтерна.[40]

Друга посока на действия, оформена от Коминтерна, е разширяване влиянието на Комунистическата партия на Великобритания върху британските профсъюзи. По инициатива и при непосредствената подкрепа от Москва английските комунисти провеждат през август 1924 г. в Лондон конференция, в която участвах около 250 делегати от различни работнически организации, представляващи около 200 хиляди британци. Конференцията провъзгласява създаването на Национално движение на малцинството (НДМ). То трябва да обедини левите сили в рамките на британските синдикати "с цел превръщането на профсъюзите в истински бойни организации". 

Германия
В края на Първата световна война болшевишкото ръководство в Москва проявява огромен интерес към събитията в Германия, разчитайки на радикална революционна промяна там. Съветското посолство в Берлин представлявало цитадела, в която намирали подкрепа леви социалисти и други ляворадикални елементи, оттам те получавали и пропагандистка литература. След поражението на въстанието на "спартакистите" в Берлин, Ленин засилва акцента върху "предателството на социал-демократите". На 3 ноември 1918 г. с метежа на военните моряци в греманския град Кил се поставя началото на опита за разпалването на болшевишки преврат в страната. Съветите на работническите и войнишките депутати създават въоръжени отряди от работници и войници, които на 9 ноември с.г. завземат Берлин. В деня на първата годишнина от болшевишкия преврат в Русия, 7 ноември 1918 г., в центъра на Мюнхен се провежда масов митинг, чийто основен лозунг е "Мир на всяка цена!". Триумфалното шествие на съветската власт по улиците на Мюнхен продължава само един ден и е водено от социалиста Курт Айзнер, който е прекарал няколко месеца в затвора заради антивоенната си дейност. Нито държавните институции, нито офицерите оказват някаква забележима съпротива на революционерите, които нахлуват в министерствата и казармите. Революционният работнически съвет, състоящ се от няколко десетки активисти, който се събира на първото си заседание, обявява Бавария за "свободна държава" с републиканско управление и Айзнер за ръководител на революционното правителство.[41] На 26 ноември Айзнер издава декрет за дейността на работническите съвети, според който те трябва да бъдат неразделна част от бъдещата държавна система. Ситуацията със съветите в Бавария не се различава много от процеса на тяхното формиране в началната фаза на руската революция. Опитите на революционното правителство да изгради своята йерархия и да определи границите на компетенциите си срещат съпротивата на новите лидери и тяхното екзалтирано обкръжение. Както горчиво признава поетът Ернст Толер, сътрудник на Айзнер, "всеки от тях смяташе, че съветската република е създадена, за да изпълни личните му желания".[42] На 13 април 1919 г. съветска република възниква в Бавария. През 1920 г. болшевишката власт в Съветска Русия е укрепена достатъчно, за да продължи активният износ на революция. Имало е опити да бъде започната революция в Южна Америка, в Китай, в Индия. Но на преден план остава заветната мечта – завоюването на Европа. Най-големи са апетитите към Германия. Както пише Троцки: "Съветска Германия, обединена със Съветска Русия, винаги би станала по-силна от всички капиталистически страни, взети заедно".[43] През 1920 г. не само комунистите, но и много центристки социалдемократически партии в Европа подкрепят настъпателната тактика на Коминтерна. Левичарите от Независимата социалдемократическа партия на Германия заявяват готовност да подкрепят Червената армия. Говорейки на конгреса,представителят на тази партия Е. Даймиг подчертава: "Всеки километър, изминат от Червената армия, е стимул за революция, а за Германия - стъпка напред по революционния път. Този факт ни принуждава да отговорим на необходимостта в момента".

Борис Бажанов описва това събитие така: "В края на септември се състоя извънредно заседание на Политбюро, толкова тайно, че на него бяхме викнати само членовете на Политбюро и аз. Нито един член на ЦК не бе допуснат на него. То бе свикано, за да се определи датата на преврата в Германия. Той бе насрочен за 9 ноември 1923 година" ("Воспоминания бывшего секретаря Сталина". Париж, "Третья волна", 1980, с. 69). Планът е прост: 7 ноември е годишнината на вземането на властта от комунистите в Русия, германските работници ще излязат да манифестират солидарността си с тях, а подготвените в Москва групи провокатори от ГПУ и съветското военно разузнаване под ръководството на И. С. Уншлихт ще провокират конфликти с полицията, за да предизвикат кървави сблъсъци и репресии, да раздухат негодуванието на работниците. 7 ноември се планирал като ден за манифестации и сблъсъци, на 8 ноември сблъсъците трябва да прераснат в улични боеве, през нощта срещу 9 ноември отрядите на Уншлихт трябвало да завземат най-важните държавни учреждения, имитирайки "стихийна реакция на масите срещу зверствата на полицията". Така на 22 август 1923 г. Политбюро на ЦК на РКП(б) заявява, че "германският пролетариат е изправен пред решителна борба за власт", и взема решение, че "цялата работа не само на ГКП и РКП, но и на целия Комунистически интернационал трябва да бъде съобразена с този основен факт" и че е необходима "мобилизация на бойните сили на републиката".[44] В спомените на латвийския посланик в Съветите Карлис Озолс е описан случай, при който пълномощникът на НКИД (комисариата по външни дела)  за Германия и балтийските държави Виктор Коп сондирал възможността Червената армия да премине през Латвия в Германия.[45] На конгреса си в Лайпциг през януари 1923 г. Германската комунистическа партия преценява обстановката в Саксония като революционна. По заръка на Коминтерна, новото ръководство на партията в лицето на Хайнрих Брандлер поема курс към създаване на "работническо правителство" (със социалдемократите), като инструмент за установяване на съветски контрол над ландтага и въоръжаване на работниците.

На 31 юли 1923 г. председателят на ИККИ Григорий Зиновиев пише до Сталин: "Кризата в Германия назрява много бързо. Започва нова глава в германската революция. Това скоро ще постави пред нас грандиозни задачи (...) Засега като минимум трябва да поставим въпроса за снабдяването на немските комунисти с голямо количество оръжие, както и за мобилизацията на петдесет от нашите най-добри бойни специалисти, които да изпратим в Германия". На Комунистическата партия на Германия били дадени $450 хиляди – огромна за това време сума. Скоро след това "специалният фонд" е увеличен с още половин милион долара.[46] На 21 септември 1923 г. Хайнрих Брандлер, лидер на Германската комунистическа партия, пише до ИККИ: "60-70 % от нашите другари са заети с подготовката на гражданска война. Създаваме военизирани бойни организации във формат от 15 дивизии, всяка от по 5000 души, ще бъдат в бойна готовност до 6 седмици. Имаме също така "петорки" (бойни групи от по пет човека, бел. моя) и партизански групи". Всички тези твърдения са едно огромно преувеличение, както се оказва няколко месеца по-късно.

От Съветите още през 1922 г. са изпратени военни специалисти, сред тях и Волдемар Рудолфович Розе, пристигнал в Германия за да изпълнява нелегални задачи по линия на Разузнавателното управление на Щаба на РККА (съветското военно разузнаване). Той става един от ръководителите на Военния отдел на ГКП. През септември 1923 г. Изпълнителният комитет на Коминтерна взема окончателното решение за въстанието. Планирано е да се въоръжат около 60 хиляди работници в Саксония и Тюрингия. Основната заплаха за въстанието се разглежда като крайната десница в Бавария, а не Райхсвера. Съветският посланик в Берлин Николай Крестински е отговорен за финансирането на въстанието. Определена е приблизителната дата на въстанието - 9 ноември 1923 г. На 20 октомври военната комисия на ЦК на Руската комунистическа партия (болшевики) разработва план за мобилизиране на Червената армия в случай на нужда от въоръжена помощ за германските комунисти и създаване на 20 нови дивизии за тази цел. Пристигналите от Съветите ръководители на германската революция откриват поразителна картина. На 26 октомври с.г. Карл Радев докладва следното на Политбюро: "Пристигнах в Дрезден в понеделник, 22-ри, и заварих следното положение – Саксония фактически вече е завзета от войските на Райхсвера, около 40-50 хиляди войници, без да вземаме предвид постоянния гарнизон от 10 хиляди щика".

Испания
Испанската компартия е създадена през април 1920 г. Първите документи от контактите й с Коминтерна имат основно финансов характер. Така например, в писмо от 22 февруари 1923 г. е описано, че за организирането на издателска дейност в Испания на ИКП са предадени 16 000 златни рубли. През 1923 г. ген. Примо де Ривера извършва преврат и испанската компартия минава в нелегалност. Инструктор на Коминтерна по Испания е бил Стоян Минев (с псевдомини "Борис Степанов" и "Морено"). Работи в апарата на ИККИ от 1919 до 1943 гг. След разпускането на Коминтерна преминава на научна работа и остава в Съветите. По време на Гражданската война Съветите изпращат огромни количества бойна техника, оръжие и командоси. На 14 октомври съветски параход доставя 50 танка.[47] За целия период от октомври 1936 г. до 1939 г. в испанските пристанища са пристигнали 66 кораба, натоварени с 500 000 тона въоръжение. Безплатно ли е било това въоръжение? Не. През ноември 1936 г. наркомът по финанси Г. Гринко, заместник външният министър Н. Крестински и посланикът на Испания в Москва М. Паскуа подписват споразумение за предаване на 510 тона испанско злато за съхраняване в Москва. Това е ¾ от златния резерв на страната. Към март 1938 г. от това злато не остава нищо – цялото е присвоено от Съветите като плащане за доставеното оръжие.

Скандинавски държави
Комунистическата партия на Швеция (КПШ) е създадена през пролетта на 1921 г. след разцеплението на Лявата социал-демократическа партия на Швеция. Тя приема условията за членство в Коминтерна и става негова секция. Комунистическият Интренационал поема всички разходи на КПШ.[48] Член на групата със специално предназначение на Яков Серебрянски е бил крайно левият германски гражданин Ернст Волвебер, с кодово име "Антон". Той участва в подготовката и унищожаването на новия френски луксозен лайнер "Жорж Филипар" в Аденския залив през май 1932 г. И други пожари, възникнали в началото на тридесетте години, са дело на саботьори на Волвебер. Сред тях са два пожара на борда на британския лайнер "Бермуда", който изгорял в корабостроителницата в Белфаст; пожар на "Дюк ъф Ланкастър" в Хейшам; както и пожари на борда на нов лайнер в бензиностанциите "Горланд" и "Волф" в Белфаст. А също и пожари на множество френски кораби, включително на огромния лайнер Ile de France. В средата на 30-те години Коминтернът призовава Волвебер да се завърне в Москва. Той започва да работи сред чуждестранните моряци в СССР, особено в Международния моряшки клуб в Ленинград. Скоро обаче, през 1936 г., по инициатива на Коминтерна Волвебер отново се озовава на Запад. Опитът и големите връзки в Дания, където имал прикритие в Копенхаген - малка търговска фирма, предопределят избора на Серебрянски: той възлага на Ернст Волвебер да работи срещу Германия от територията на скандинавските страни. Наредено му е под фасадата на Международния клуб на моряците да обедини малките групи моряци, действащи под покрива на Международния съюз на моряците, в една голяма организация. Тази мощна организация, с клонове в 22 държави и 15 британски и френски колонии, е субсидирана от Коминтерна. Международните моряшки клубове осигуряват набирането на бъдещи агенти.  Освен това всички те служат като своеобразна пощенска кутия, в която съветските агенти поставят информация за последващо предаване в Москва.

Унгария
Още през 1918 г. е съществувала такава структура като т.н. Бюро на чуждестранните партии в болшевишката партия. Оглавявано е от Бела Кун - журналист, активист в ранните си години на социалдемократическата партия. Попада в руски плен през ПСВ, приобщен е към комунистическото движение и става член на болшевишката партия. През 1918 г. той оглавява няколкостотин унгарски болшевики, които с помощта на съветско финансиране в началото на ноември 1918 г. са прехвърлени от Съветите в Унгария, където създават УКП. Няколко месеца по-късно, през февруари 1919 г., тя вече наброява 40 хиляди души. Още тогава има опит за болшевишки пуч в Унгария, но неуспешен. Бела Кун е арестуван и интерниран, същото се случва и с върхушката на унгарската компартия. На 21 март 1919 г. правителството на граф Михай Карой подава оставка и Кун заедно със социалдемократите формира новия кабинет и обявява създаването на Унгарска съветска република. Скоро след това комунистите изгонват социалдемократите от властта и започват да налагат решения, копиращи действията на болшевиките в Русия - национализация на промишлеността и селското стопанство, налагат цензура на печата и свободата на изразяване, започват свирепи репресии срещу предприемачи, търговци, интелектуалци и аристокрацията.[49] Опитите да се преодолее недостигът на храни чрез насилствени реквизиции по селата не постига голям успех, а инфлацията расте. След неуспешен опит за преврат през юни Кун налага свиреп червен терор,  който взима няколко хиляди жертви. Унгарската съветска република се разпада през август 1919 г., когато, след настъпление, румънската армия влиза в Будапеща, а водещите унгарски болшевики бягат в СССР.

Франция
През септември 1919 г. в Париж е създадено постоянно представителство на Коминтерна, начело с Александър Абрамович и Стоян Иванов. Бурните събития от стачното движение през пролетта и лятото на 1919 г. създават илюзията в Москва, че Франция е на прага на пролетарска революция. В резултат на това през есента на 1919 г. представители на Коминтерна започват активна работа по създаването на комунистическа партия във Франция на основата на лявото крило на френското работническо и социалистическо движение. През февруари 1920 г. на конгрес в Страсбург те решават с мнозинство да изтеглят Френската социалистическа партия (ФСП) от Втория интернационал. Центристките лидери Луи-Оскар Фросар, Марсел Кашен и Жан Лонге обмислят възможността за някаква форма на споразумение с Коминтерна. Делегация на Кашен и Фросар заминава за Съветска Русия, за да обсъди условията за евентуално присъединяване на SFIO към Коминтерна. По време на престоя им в Москва болшевиките успяват да получат обещание от френските социалисти да улеснят присъединяването на партията към Коминтерна на 20-ия конгрес на ФСП  през декември 1920 г. В Париж Кашен и Фросар донасят списък с условия, при които ФСП  да бъде приета в Коминтерна ("21 условия"). Някои от тях (изключване на отделни лица от редиците на партията, тясно интегриране с профсъюзите, участие на Москва в окомплектоването на висшите партийни органи) довеждат до ожесточени дискусии, в резултат на които дотогава единният център се разцепва. Ж. Лонге и неговият сътрудник П. Фор отказват да се присъединят към Коминтерна при предложените от него условия. Кашен и Фросар, след като сключват съюз с Комитета на Третия интернационал, карат повечето от членовете на центристката фракция да се присъединят към Комунистическия интернационал и основават Френската комунистическа партия на конгрес в Тур през декември 1920 г.

През 1923 г.партията е разтърсена от сериозна фракционна борба, този път между бившите съюзници от левицата Борис Суварин и Алберт Трен. Суварин, който надделява над центристите през 1922 г. с пряката подкрепа на Коминтерна и е изразил готовност да преструктурира според каноните на Третия Интернационал, в края на 1923 г., когато започва борбата за наследството на Ленин застава на страната на Троцки, което предопределя случилоот се скоро след това. На Петия конгрес на Коминтерна през юни 1924 г. Суварин е изключен от редиците на ФКП. Там също така е взето решение да се премине към болшевизация на комунистическите партии. Да осъществи тази задача задача във Франция се пада на Алберт Трент, който се връща начело на ръководството на ФКП. Френската компартия действа особено активно в Европа от името на Коминтерна. Най-активните агенти на Коминтерна в този начален период са Жак Садул, Анри Гилбо и Робер Пети. Те били изпратени в Германия за да участват в подготовката на терена за бъдеща революция. Анализът на техните съдебни дела, съставени от френското контраразузнаване, дават информация за подривната им дейност там:

• агитационна работа чрез организацията и разпространението на съветски печат зад граница;
• възстановяване на културните връзки между Западна Европа и Съветска Русия;
• пропагандистки операции на територията на Германия;
• дейност по активизация на комунистическото движение в Чехословакия и Турция;
• установяване от името на Коминтерна на връзки с комунисти в Италия и Швейцария.

За реализацията на първото направление - агитационна дейност - приз 1921 г. ИККИ създава позицията "комисар на съветската преса зад граница". Този пост е зает от Жак Садул, който се установява в Берлин.[50]

Чехия
Имперските амбиции на съветска Русия през 20-те години на миналия век изат за резултат това, че московски шпиони проникват в най-важните военни фирми и в армията на тогавашна Чехословакия. Създадена е мрежа от "спящи" агенти, които живеят легендирани с биографии, откраднати от чехословашки граждани. Когато през август 1921 г. сътрудници на чехословашкото посолство във Варшава се сдобиват с копия на документи на Коминтерна, те са изумени от мащаба на съветското шпионско проникване. В тях става дума за планирани терористични операции на територията на страната.[51]

ЛАТИНСКА АМЕРИКА
Първата мисия на агент на Коминтерна в Латинска Америка е пътуването на Михаил Бородин до Мексико. Изборът на тази страна се основавал на тогавашното разбиране на болшевишкото ръководство за геополитическото положение на Мексико и представа за революционния потенциал там. На 17 април 1919 г. председателят на Совнаркома на РСФСР Вл. >енин М. Грузенберг (М. Бородин) е назначен за генерален консул при правителството на Мексико. Коминтерновският емисар е имал следните задачи – да постигне признаване на Съветска Русия от мексиканското правителство, да даде импулс за създаване на комунистически партии в Латинска Америка, да обезпечи координацията на действията на комунистическото движение в региона с центъра в Мексико, да организира финансова подкрепа за мисията на Л. Мартенс в САЩ, както и на латиноамериканските компартии. Но най-важната задача на Бородин е била следната – да не допусне влизането на САЩ във война срещу Съветска Русия, чрез организирането на "такива неприятности в Мексико", които биха подтикнали Вашингтон да извърши интервенция в тази страна и би вързала ръцете на американците с предизвикани проблеми на тяхната собствена южна граница. Идейният и организационен център за създаването на такива трудности на САЩ би могла да стане мексиканската компартия, дейността на която е трябвало да има категоричен антимарикански характер.[52] Коминтернът играе ключова роля и във формирането на Кубинската комунистическа партия в началото на 20-те години на миналия век. Важна нейна особеност е, че има влияние не само сред работническите слоеве, но и сред по-голямата част от студентите в страната.[53] През 1930-31 гг. в Москва по различни причини пристигат няколко от ръководителите на КПК (Р. Мартинес Вилена, С. Хунко, А. Баррейро, Х. Ордоки).

От средата на 20-те години на миналия век съществуват интензивни контакти на колумбийските комунисти с Коминтерна. Един от лидерите й е колумбийският комунист с руски произход Силвестър Савицки. На 6 март 1924 г. е създаден организационен комитет, който на 1 май същата година обявява създаването на Комунистическата партия на Колумбия, а на 28 май общото събрание приема програмата и устава на партията.[54] Савицки през 1925 г. е изгонен от страната за проповядване на комунизъм и се базира в мексико, където остава до смъртта си през 1954 г. Нелегалната асамблея н апартията провъзгласява през 1928 г. за своя цел извършването на "въоръжена социална революция". За организацията на въоръжената борба е създаден Централен конспиративен комитет, който да контролира "революционните ядра". През февруари (или март) 1924 г. е създадена "Парагвайска секция на Комунистическия Интернационал, Комунистическа партия на Парагвай". А четири години по-късно (февруари 1928 г.) КПП се присъединява към Коминтерна. През септември 1925 г. в еквадорската столица Кито е създадена "Ленинска комунистическа секция за пропаганда и действие", а година по-късно е учредена Еквадорската социалистическа партия, която през 1928 г. е приета в Коминтерна, а през 1931 г. се преименува на Комунистическа партия на Еквадор. Избраният за генерален секретар Р. Паредес заявява: "Нашата традиция е комунистическа – Еквадор принадлежи към великата инкска империя, първата комунистическа държава в света".[55] Паредес пише в кореспонденция с Москва за възможността от въоръжено въстание в Еквадор. Един от главните тезиси в тази кореспондеция е настояването за финансиране на организацията, за да се случи нейната болшевизация и за текущата й дейност $5000 (около $95 000 днес).

САЩ
Американските власти се сблъскват с последиците от дейността на Коминтерна през целия период от началото на 20-те години до началото на 40-те. Заедно със служителите на ФБР те изработват правила и методи за неутрализиране на тази организация на американска земя, които са се използвали и след разпускането на Коминтерна, по време на студената война. Третият Интернационал е възприеман от тях като външнополитически инструмент на Съветска Русия, а влизащите в състава му партии - като подривни организации. На 1 септември Чарлз Рутенберг и Луис Фрейна създават Комунистическа партия на Америка (КПА).[56] Ден по-късно Джон Рид, Бенджамин Гитлоу и група привърженици на болшевизма основава Комунистическа работническа партия на Америка (КРПА). И двете партии заявяват своята вярност към Октомврийския преврат и Коминтерна.[57]

Американските власти се сблъскват с последиците от дейността на Коминтерна през целия период от началото на 20-те години до началото на 40-те. Заедно със служителите на ФБР те изработват правила и методи за неутрализиране на тази организация на американска земя, които са се използвали и след разпускането на Коминтерна, по време на студената война. Третият Интернационал е възприеман от тях като външнополитически инструмент на Съветска Русия, а влизащите в състава му партии - като подривни организации. През януари 1920 г. председателят на ИККИ Григорий Зиновиев изпратил в САЩ куриер, който бил арестуван при опита си да пресече границата на Латвия, а документите му - конфискувани. Американският представител в Латвия информирал държавния секретар, а той - ФБР. Започват поредица от операции срещу членовете на КПА и КПРА, арести на ръководителите им, депортации на комунисти-емигранти от Русия. В резултат американските комунисти преминали в нелегалност. Федералното правителство реагирало твърдо по време на кампания наречена "Червена паника". Генералният прокурор А.Мичъл Палмър оглавява тази кампания, а Дж. Едгар Хувър, който по това време е началник отдела по общо разузнаване на Министерството на правосъдието на САЩ, става координатор. Гувър смятал, че безредиците, предизвикани от комунистите в САЩ са част от координиран план, разработен и направляван от Москва, за да бъде разпалена революция по целия свят. Операция "Червена паника" оставя дълбока следа в антирадикалното и антиболшевишко законодателство в Америка. Ако през 1917 г. само в два щата са действали закони срещу "червените", то в края на 1923 г. те са 25.