Д-р Петър Гудев: Человек трябва да има очите си или със злато замазани, или от страсти заслепени, та да не вижда, че руската политика е заради стратегическото положение на нашето отечество и завладяването на Балканите

Русе, 1887 г.

Вдъхни всекиму о Боже
Любов свята за свобода
Да се бори кой как може
С душманите на народа.
Ботев

В нашето село имаше един бей. Една вечер дядо Стоян като се връщал от печалба случило се та затънал с коня си в една тиня. След като се помъчил сам да извади коня си и като видял че не ще може, почакал да мине някой пътник да му помогне. Случайно бейят заминава от там и дедо Стоян, ако и да го знаял що за човек е, повикал го да му помогне. Наистина те изваждат конят, но бея усетил че дядо-Стояновите дисаги не са празни. Тамам стигат в дъбравата и беювия ятаган опрял на дядо-Стояновото гърло: я дисагите, я сега ще та заколя му казва. Напразно се молил дядо Стоян, че цели осем години се е трудил за париците що са в дисагите, че грехота ще бъде след толкова време да посрещне стопанката си с голи ръце. Всичко било напусто. Дисагите се преметнали на бейовий кон, а дядо Стоян трябвало да мълчи, за да остане жив. Сетне много пъти го слушах да кълне тогова бея като стара баба: "Да му се не види и добрината гдето ми направи, да му се не види и коня; кешки да потраях още малко, щеше непременно да мине друг някой или щях как да е да излиза самичък." Тези негови думи ми припомниха нашето изтегляние из робството от Русия. Аз се позамислих, дали руското освобождение не прилича на бейовото; дали ние сега не вървим към дъбравата, гдето ще ни покажат ножът? Жално, но истина е, че всичките досегашни руски действия показват, какво вече сме нагазили в гората, гдето ще ни оберат. А такова освобождение не е вече освобождение: да помогнеш на человека да излезе от една тиня с цел да го обереш кога стигнете на згодно място, то не значи, че си му направил добро; това не е благодеяние а началото на едно разбойничество. Руското освобождение е също такова извличание от кал, в когото ни блъскаха когато не усещахме и сега ни извадиха за да ни оберат щом намерят згодно време. Свободата що преживяваме днес е само вървение към мястото гдето ще стане обирът; тя може да ни остане ако само уловят разбойника. Дано не ни сполетя дядо-Стояновата участ, но ще … видим.

Всички, без изключение може да се каже, гледахме на Русия като на наша освободителка и избавителка, когато нейните синове гинеха по нашите поля и гори, като разгонваха турските низами и черкези, преди те да успеят да отрежат главите на тези от нас, които бяха се укрили от башибозуците. Срещаха се наистина тук-там българи, които искаха и по това време да вярват, че руската кръв не се лее само за нашето освобождение, но и те се утешаваха с думите: по-добре е да развождаш катана отколкото муле и заедно с другите гледаха за идванието на "дяда Ивана", като чакаха с нетърпение пристиганието му. Китайците да бяха нахлули против турците, като наши освободители, все щяхме да ги считаме за такива. – Времето и обстоятелствата не ни позволяваха да мислим другояче.

Аз бях в село, и ние с дяда попа отидохме да посрещнем оттатък реката русите, като им занасяхме хляб и вино. Мнозина стигнахме из пътят да плачат от радост, че най-сетне Дядо Господ и Св. Богородица се смилили над нас и ни изпращат избавители. Един казваше, че е сега ще от-пусне всичкото си вино; други, че ще заколи прасците си, само живи да останем. Един старец разправеше как московеца дохождал по-напред и си отишъл, та се боеше да не си отиди пак, че тогава турците ще ни изколят като кокошки; но и той се радваше сега, защото поне за няколко време ще осигурим живота си. Жените не смеяха да излязат на посрещание, понеже бабичките им разправяха не толкова хубави историйки от по напреднето мурабе, но и те бяха готови да хвърлят по някоя китка на "капитаните", ако само им се удадеше случай. Искам да кажа, всички гледахме с благоговение на новите си гости, като бяхме готови всичко да дадем, само да не ни оставят на турците. Никому тогава не идеше на ум, че същите тези наши гости са накарали башибозуците да горят селата ни, че те са ни докарали до това положение чрез своите черкези, че ако стоим пет века роби, върху тях лежи всичкия грях, че ако има да кълнат някого безбройните сирачета и вдовици, то са именно тези, които сега посрещаме като спасители. В него време виждахме само това, което гледахме, а ние гледахме невинни руски синове, "наши братия по страдания и мъки", отделени от всичко мило и драго, да ни спасявате от загинвание.

Такива бяха чувствата в цяла България, навсякъде търсеха разни средства за да изкажат своята благодарност. Свърши се войната, сключи се мирът и вярата в освободителната мисия на "белия цар" се уякчи още повече, когато Европа уничтожи идеалната С[ан]стефанска България. Всички против нас, цяла Европа, като че не беше се наситила да гледа турските свирепства, искаше да ни наложи пак хомотьт на поганците. Само победителите ни защищаваха и можахме ли тогава да ги считаме за други освен за освободители? Всички гледахме в Русия истинния ни покровител, който се грижи за нашето благо и който, подбутнат от братска любов, рискува собственото си благо, даже и живот, да ни освободи; и вярвахме в освободителната мисия. Състоянието ни под турците в продължение на няколко години до идванието на русите беше такава, щото не ни даваше да гледаме освен като освободител всякого, който се решеше да ни помогне по какъв и да е начин.

Но сега, когато черкезите, тикнати помежду ни с освободителна цел, не вият камите си над главите ни и ние сме свободни да се поогледаме наоколо си, грях ще бъде ако още и при настоящите обстоятелства гледаме със същото око на това събитие, което ни избави почти от съвършено затривание; ако още сега вярваме, че Русия изложи сама себе си, минава през чужда земя, да дойде за пусто, да освобождава хора, които утре могат да й станат непризнателни, да захванат да я подозряват, да й натякват, да дразнят собствените й поданици, и пр., което ще я принуди да се кае за направеното благодеяние, както това стана с Австрия при усмиряванието на маджарите. Аз нито имах намерение да пиша това, ако не се намират и днес между нас хора, които искат да експлоатирате това несъзнателно вярвание в освобождението и да помогнат за постиганието на целта, за която са се потрошили толкова хиляди невинни руски страдалци и са се оставили без хляб още толкова живи.
За да може да се оцени по-прилично освободителната мисия на Русия, аз ще прескоча най-последната Руско-турска война, за да видя по-напредните руски нахлувалия от каква цена са били те за нас и защо са се загрижили в Русия от толкова години за българите. Своите думи аз ще подкрепя с исторически факти и ако е истина, че който не се ползува от миналото е изложен на постоянни грешки, които го водят на смърт, то нека ги имаме предвид.

Двеста години след паданието на старото ни царство, нашите дядовци се поокопитили от удара и тръгнали из пътят който води към свободата: пътища се направили, търговията се позавзела, занаятите разцъфнали; един българин от София отворил българска печатница във Венеция – съживяванието почнало. Балканските градовце, които станаха център на новото ни възраждание, са били тогава почти свободни. Надарени с разни привилегии те се готвяли да дадат пример и на другите си братия. Копривщица е брояла още по него време 10 000 жители, а Панагюрище 11 000 – това Панагюрище и Копривщица, които след като бяха по три пъти изравнявани до земята от кърджалиите, предизвикани от руските нахлувания, вдигнаха пак те знамето за въстание. Появил се и един патриот българин – Парчевич; но той вместо да употреби своята енергия за развитието на народното самосъзнание, вместо да се залови за умственото въздигание на бащите ни, за което му благоприятствувало и доброто материално състояние на населението, ходил да хлопа на разни царски врати, да търси помощ за освобождение; ходил, ходил докато най-сетне, отчаян, че никой не помага току-тъй, за Бог да прости, умрял в Рим.

Ако беше се запазило това благосъстояние на земята, много е за вярвание, че можеше да се намери някой негов последовател, който да потърси помощта в самий народ. Но вънкашните нападения, които накарваха всичките турци да стават на крак и да обират наред, скоро направиха да запустей навсякъде. Разорението на всичко българско от турските орди растеше с разпространението на убеждението, че Московеца иди да се бие заради нас, докато достигна своя връх във време на кърджалиите и през 1875-1876 г. Ако нямаше вънкашни подбудители, сега щяхме да стоим много по-горе, отдавна можахме да си извоюваме нещичко, па и не щяхме да бъдем свързани с веригите на признателността, които не ни позволяват една крачка да стъпим свободно.
Никакви свръзки, никакви чувства не са водили русите, когато най-напред те са турили око на земята, която населяваме; не братска любов, не християнска вяра, не ние, нито турските зверства, приготвяни от тях, са били причина за идванията им, а хубостта, добрините на огнището ни, стратегическото положение на нашето отечество, плодородието на татковината ни, са единствената причина, която е накарала Петра Великий да вземе във внимание и Балканский полуостров при съставяното на своето завещание.

Този гениален русин усетил че тежката руска армия не ще има значение за Европа докогато в Средиземното море не се разхождат свободно руските браненосци, които да заплашват с Гибралтара всичките европейски брегове; той оценил значението на Дарданелите за Черното море и за азиатските руски земи и за това ги предвидял във владенията си; той разбрал влиянието, което може да има европейската цивилизация върху поданиците му във вреда на неговите наследници и за това сковал своето фатално завещание, пред което Европа ту се зъби, ту мълчи, а то като някое страшно чудовище, което не мига от нищо, все се мърда за да оживее цяло. В съкращение тук изваждам това "завещание" което намерих и в "Бъл[гарската] история" от Миларов.

1) Абсолютно-деспотическа власт над личността и имуществото, над гражданина и духовния, власт безусловна, като от Бога. 2) Постоянно стоение на военна нога и непрестанно увеличение на войската заедно с постоянно воювание на никой край от руската земи. 3) Безразлично ползувание от всички средства, знания, изкуства, народности, идеи и характери за постигание на целта, която е вливанието в една държава всички народности от Карпатите през цяла Азия до Америка и до бреговете на Средиземно море.

Человек трябва да има очите си или със злато замазани, или от страсти заслепени, та да не вижда, че руската политика е вървяла по това завещание от Петра Великий и до днес, че тя ще върви по него докогато в Русия има деспотически монарх. Тука малка важност има дали то съществува мухлясало в някоя от затънтените руски архиви или е само гола фантазия. Важното е, че руската политика върви по този начертан път, което ни дава право да мислим, че то наистина съществува. Както виждате тук не се вижда създаванието на никаква България, била тя С[ан]стефанска или Берлинска, а вместо това има ползувание от всички средства и народности за завоеванието на Балканския полуостров до Средиземно море. Следователно, създаванието на Българското княжество, както и освобождението на Сърбия, Влашко, Крим, Гюрджите, Мингрелите и пр. е само средство, защото е нямало друг начин за постиганието на целта. Проста илюзия ще бъде от наша страна, ако си мислим, че всяка постъпка на Русия, която гали родолюбивите ни чувства, не си има целта. Тя ни закриля пред другите за да се надяваме всякога само на нея и да искаме нейната помощ кога се намерим натясно, доведени пак от нея; желае ни уж доброто, н никога не допуща самостоятелното ни усилвание; пречи ни езуитски, когато е уверена, че непременно ще се обърнем към нея за помощ. С една реч, тя се мъчи да ни заслепи със своето официално доброжелателство, за да може пак под булото на доброжелателство да прекара полковете си в земята ни и да ни наложи бремето на божествената си власт.
Че нашето освобождение е само средство за постигаше на известната цел, за това не иска нито дума да става.

Русите още от самото си отвърждение в Киев, нещо около преди хиляда години, на голи дървета, по Днепър през Черно море нахлуват в Цариград. Гърците ги надарили и те се върнали, но ударили око на гръцката столица. Не след много пак тръгват, обаче с намерение да вземат за себе си Цариграда. Гърците пак се откупили. Един руски цар Игор нападнал трети път, но гърците със свойствената си хитрост, освен че го отклонили от столицата си, още го накарали и да им помага срещу българите. Неговий наследник Святослав, както знаем, покори България, за да премести столицата си в Преслав, а оттам в Цариград. Гърците усетиха плановете му, затова го и прогониха. Във времето на царя си Владемира русите след много колебания и прес-мятания приеха кръщението си от гьрците за по-лесно достигание на постоянното вече мечтание; за да имат обаче някаква претенция на Ц[ари]град, те поискаха за жена на войводата си една гръцка принцеса. Работата отиваше наред, но татарите покориха Русия и докато тази последната се завземе, турците грабнаха Цариграда. Щом Иван III възстанови стара Русия, захвана да гледа към юг. Имаше в Рим една гръцка принцеса; той се ожени за да се представлява цар на гърците и претендент на Ц[ари]град. За да привлече още повече гърците, той смени руския герб с двуглавния гръцки орел.

Когато Петр В[елики] вярваше, че е дошло време да изпълни тая част от своето "верую", която се отнася до Турция в Европа, никак не предполагаше за съществуванието на някое славянско племе в Балканския полуостров; нито на ум му идеше, че ще е останало някакъв корен от онзи мършав народ, когото неговий прадядо Светослав победи и покори само с десет хиляди войника. И от кого можеше да се научи? Единствените представители на населението в полуострова бяха фанариотите–духовните тирани – а те представляваха всичката земя от Дунава до Цариград заселена от чисти гърци. По онова време нямаше нищо видно, което да носи българско име, а и гръцките в Цариград владици можаха хиляди пъти да уверят руските представители че Балканите са заселени само с чисти елини. Но Петър В[елики] и не мислеше да търси еднокръвни братия, за да ги освобождава. По кавалерски предлага на турците да му отстъпят крайбрежието на Азовско море и без много много заобикалки нахлува в турската земя с уверение, че каквото си отнеме ще му е печалба. Европа не знаеше плановете му, а освен това тя се боеше още от турците за това го остави свободен. И честити сме били, че турците имаха сила да го отблъснат, инак още тогава щяха да ни освободят, за да се поробим завсякога. Ако Петър В[елики] беше сполучил да мине Дунава, отдавно щяхме да забравим, че нашите деди са говорили език български; но той не сполучи и населението от двете страни на Балкана остана неизвестно за Русия.
Това беше първото опитвание за нашето освобождение! Петър В[елики] се готвеше да направи второ, но годините не му стигнаха. Когато умираше той казал на наследника си: "служете си с влиянието на религията върху гърците, разпръснати по Турция, Унгария и южните части на Полша: този е начина за обсебванието на турската държава." (Combes, с. 291.)

Втората война се захванала не след много. В нея, както и в първата, нито дума станало за нас, обаче русите сполучиха да минат отсам. Тук те ненадейно намират хора, които се молят в черкви както техните. Това беше достатъчно; малко ги интересуваше тях какво племе са и какъв език говорят: това е маловажно. Главното е че те са православни и представителя на православието може, под предлог да защищава едноверците си, да се бърка в работите на Турция. Па и да нямаше духовни връзки между турските поданици в Европа и Русия, то тази последната щеше непременно да намери друга причина: когато вълкът иска да изяде ягнето причини може да намери безброй. "Монголи да бяха на тяхно място, пак щяхме да ги освободим", – тъй се изрази един руски вестник напоследък. Тази война, като не ставаше в наше име, не беше толкова опустошителна, а българите извлякоха от нея тая полза, че видяха какво турците не са непобедими. Нашите бащи не се надяваха още на Русия, та ако тази война беше последнята, можеше да се върва за едно самостоятелно движение след съвземанието на населението. Но едвам хората се поокопитили и третото нахлувание се почва. То е най-пагубното за нас, както по опустошенията си, тъй и по последствията си. България се обърнала на пустиня от еничерите, които излязоха да посрещнат защитника на раята. Всичко по-живо и по-видно мина през нож и огън, който иска да види какви правдини ни извоюваха русите тогава, нека прочетете биографията на Софрония. Човеку космите настръхват като чете този разказ за изгарянето на България.

                    
Ненадейно намереното в по-предишната война славянско племе, за което не вярваха, че е могло да утрае толкова години под турското владичество, трябваше да стане мост за непрекъсваните минавания на Дунава, докато се представи згодний случай да се остане завинаги там. И русите в тази третя война се обявяват вече закрилници и доброжелатели на българите, а не освободители, защото не можели да скроят изведнъж думата, па идяло им и като подло тъй безсъвестно да лъжат невинните ни бащи, че идат уж да ги освобождават. Те гледали само да ги привлекат на своя страна, понеже знаят, че успеха на всяка война зависи най-много от настроението на населението, което минава от едни ръце в други. Друго добро от това доброжелателство беше, че турците си изкарваха ядът от нас, което предизвикваше нова война.
Обявлението на Русия като наша защитница колкото бе важно за завоевателната й цел, толкова бе съсипателно за нас. Нашит дядовци като се ласкаеха от мисълта, че има кой да се грижи за тях, че ще ги освободят на готово, изгубиха съвършено вярата в себе си, в собствените си сили, станаха готовановци и само чакаха да им капне от север. Ако не бяха тези непрекъсвани минавания на русите уж за наше добро, колко щяхме да бъдем сега напред! България щеше да бъде една цяла градина, а можахме да се освободим още преди 80 години; можахме и да бъдем пример на всички славяни. Завземеше се малко населението, посъживят се младежите и един топ от север събаряше всичко; по-развитите, които да могат да приготвят народа, избягват, избиват се, имуществата се разграбват и всичко трябва да се захваща пак отново. Подир 20 години ново съсипвание. Каквито паметници бяха уцелили след покоряванието на България от турците през тази войни се унищожиха съвсем. Ако не бяха общите опълчвания на турците, които правеха прах и пепел от гдето минаха, предизвикани от наближаванието на Русия, още преди двеста години можахме - да имаме един Паисий или Софроний, на които проповедите, както знаем, в две-три десетки години съживиха целия народ. А ако след тяхното появявание ни оставяха да се развиваме мирно в продължение на 50 години, не щяхме ли да имаме интелигенцията на Панагюрище, Стара Загора и пр. в сто пъти по-голям размер? Не щяхме ли да имаме преди 50 години един Левски или Ботев и не можахме ли като се не надявахме другиму, при едно такова състояние да си извоюваме сами, ако не крилце, то поне перце?

В тази война се захвана и гибелното изселвание на българите, чрез което Русия извличаше изведнъж три добрини: 1) омаломощаваше ни за да не можем един ден да въстанем и се освободим, а да сме принудени всякога да чакаме нейната помощ; 2) заселваше пустите си стени с трудолюбиво население, което много й трябваше и 3) караше турците да вярват, че нашите бащи отиват с "московеца" в земята му, защото са вземали участие против тях, което пак довеждаше на целта. Освен преселниците, това минавание на Дунава, което ставаше уж за наша полза, прибави към Русия и Бесарабия.
Не се минаха 15 години от това опустошение и се захвана четвъртата война, в която освободителите показаха где ги боли и защо ни покровителствуват. След няколко победи над турците, Русия, която се боеше само от Наполеона, свърза в Тилзит съюз с него, в който явно изказа целта на войните си с Турция. Според този съюз Русия и Франция си разделяха турската земя. Първата вземаше Влашко, Молдавия и България, а втората останалата част без Ц[ари]град и Одрин, които се оставяха на султана. Така щеше да стане разделението на Турция, както стана и разделението на Полша. Не зная, ама мене не ми се вярва, че тогава щяха да ни освободят и че това разделение е било за нашето освобождение. Е, нима мислите, че тогавашните руски мъже са гонили друга цел, а сегашните друга? Нима тогава руските синове и милиони се пилееха за завоеванието на България, а сегашните се пилеят за нашите черни очи? Аз ми се иска да вярвам, че намеренията на Русия са все едни и същите, само че тогава е имала куража да ги изкаже явно, а сега иска да ги постигне по друг начин, с други средства. И при това пак има хорица между нас, които са искрено уверени в доброжелателството и чистосърдечната освободителна мисия на царя. През тази война с русите се появи още една добрина за България – Делибашиите, които разплакаха дете в майка.

Тилзитското съглашение не можа да се осъществи и Молдавия с Влашко се обявиха за полусвободни отделни княжества, защото Русия, като не сполучи да ги вземе, не искаше да ги даде и на турците, а ги остави уж независими. По този начин не се изгубваше възможността за постигание на целта, защото с откъсванието им, Турция едно се изнемощяваше, а друго ги отписваше вече от владенията си, та при първата благоприятни минута царят можеше не с бой да ги вземе, а с едно просто присъединение. Русия, която диктуваше сама на Турция, не иска двете княжества да са съединени, а отделно, та ако се срещнат някакви спънки при присъединението, да може ако не и двете, то поне едното да прибере. Че не говоря предположения, аз ще подкрепя думите си с думите на руск[ите] дипломати, изказани когато те мислеха че е дошло време да се свърши освобождението на казаните княжества.

"Само присъединението на Молдавия и Влашко може поне отчасти да измени предубеждението на общественото мнение против съюза на Русия с Франция; вие сами ни лишавате от възможността да се възползуваме от този предлог за наше оправдание" говорил Румянцов на французский посланик, когато Русия се нуждаела само от съгласието на Франция, за да си ги присъедини. При възражението на последний, че трябва да се узнае предварително ще ли се съгласи Европа на това, първий му отговорил: "Европа няма да възрази. Нима тя не знае какво има между Франция и Русия." "Руската дипломация напразно изтощавала всичките си сили, за да изтръгне от Наполеона съгласието му за присъединението на тези княжества и да го убеди да потвърди това със своя авторитет, – но безуспешно" казва Бухаров (La Russie et la Turquie). По-нататък, същия автор като говори за оставанието на руската войски в княжествата, казва: "императора не губил надеждата за присъединението на Молдавия с Влашко към Русия, за това и не желал да изтегли войските си оттам; тяхното присъствие в княжествата е могло много да способствува за осъществлението на любимите цареви мечти, които намирали пълна поддръжка и между най-ближните му сановници." Само Наполеоновото нахлувание в Русия избавило "Влашко". Ако не беше то, досега и "Влаш-ко," па и ние можахме да съставляваме част от славянската земя.
Възползувани от тази независимост на съседната земя многобройните там преселници българи и гърци намислили да я направят център на движенията и за тяхното освобождение. Съставила се "хитерията" и в минутата, когато въстанието щяло да почне в България, Гърция и Сърбия съвременно, Русия вместо да го подкрепи, уничтожила го, понеже тя не е искала нито може да иска освобождението на народите в Балканский полуостров. Без да се гледа на това гърците въстанали и ако и с много жертви сполучват да се освободят, което ни дава право да вярваме, че ако Русия не беше унищожила съзаклятието, можахме и ние да се освободим. Това обаче не беше по гайдата на освободителката, защото ако сполучихме да се освободим, не щеше да има вече причини за нейното минавание в полуострова, което не благоприятствуваше на целта й.

Ето защо след 20 години, при царуванието на Николая, се захваща пета освободителна война. Българите вече не помисляха, за самостоятелно движение, но след като видяха Одринский мир, който не предвиждаше никаква облага за тях, те се помъчиха сами да си спечелят нещо. Мамарчев в Сливненско, а Бойчо войвода в Силистра бяха събрали вече чети и чакаха само позволение да дадат сигнала за общо повдигание. Но, както по-преди, тъй и сега, русите не искаха да се освободим, защото не щеше да има кого да освобождават вече. Мамарчева уловиха, а Бойчо войвода изпратиха чак в Сибир. На изпратената депутация Дибич каза: почакайте братушки, и за вас ще дойде ред; т.е. да чакаме докогато Русия намери благоприятний момент да дойде, за да се не върне вече. Тя мислеше, че е дошъл този момент и след тридесет години предприе шесто нахлувание. Наистина, сега Русия имаше най-много шансове за сполука; тя се увери, че единствената държава, която ще й помогне да си разделят "поганската" земя с Австрия; за това направиха тайно разделение на Турция и я нападнаха взаимно. Отношенията на другите сили благоприятствуваха за едно второ поляшко разделение, но турците разбиха австрийците които щяха да завземат Македония. На рус-ите оставаше България и те вървяха от победа на победа; но този успех, който заплашваше Ц[ари]град, скоро накара другите сили да се съгласят и да направят Севастополската обсада. Тази война на Европа срещу покровителите ни избави от явното завоевание на русите, па пообогати и населението, та го приготви за вътрешното му развитие и съживявание.

Във всичките досегашни войни, една от друга по убийствени за България, руските дипломати никак не мислеха, че е толкова нужно да ни галят с такива големи думи като "освобождение" и "обиденение", а направо изказваха кое ги блазни. Само това открито заявление на Русия можа да направи европейската коалиция. Тази коалиция даде на руската дипломация да разбере, че не ще й се допусне вече тъй лесно по-нататъшното руско навлизание в Балканский полуостров. Тя усети, че оттук нататък ще трябват уважителни причини за минаванието на Дунава; и намисли да си ги създаде. Трябваше "братушките" воля и не воля да накарат турците да ги колят, за да стане въпрос. И държавата която ние считаме за своя свята бо-городица, употреби най-мръсните средства за тази цел. Русия като видя, че ние тръгваме из пътят, който по мирен начин можеше да ни доведе до едно по-добро положение, намисли да ни изпрати нови касапи. – Те бяха татарите. Остана обаче излъгана. Добрата наша земя, в която каквото не хвърлиш такова не пониква, обърна татарите на мирен и трудолюбив народ. Очакваните резултати не се добиха и нашите доброжелатели нагониха в татковината ни черкезите, които оправдаха надеждите. Человек трябваше да бъде от дърво та да се не опита да се избави от тези постоянни грабители, които научиха и самите турци на занятието си. Следствието беше не своевременното въстание с Батак и Перущица, които пък от своя страна доведоха седмата освободителна война.

Както казах по-горе, нито през една от първите шест войни не се каза, че нас ще ни освобождават. Наопаки, ние виждаме, че всякъде, гдето нашите са се опитвали да повдигат въстание, Русия го е уничтожавала щом й се е удавало; така тя постъпи с хитерията, с Мамарчова и с Бойчо войвода. Думата освобождение се измисли само сега и то защото другояче европейските сили не позволяваха минаванието на Дунава. Русия вярваше, че както и да е във време на войната ще и се усмее щастието да се сдружи с някоя друга държава, за да си разделят дрехата на "болния человек", но не й се удаде. Тя дойде на С[ан] Стефано вече сама заприличала на болен человек, а напреде й се изправиха пресните английски войски в Дарданелите. Като нямаше никаква съюзница, а собствените си сили беше изтощила докрай, Русия трябваше да напусне хубавата тази земя. Но да я повърне на Турция, едно унижаваше се до немай-къде и друго изгубваше всяка възможност за друго превземание; за това, според С[ан]стефанский договор, тя въздигна една нова държава – България. С това се постигаше донякъде целта: Турция се омаломощава до минимум, а се създава от нея едно некъдърно княжество, което, заслепено от признателност, само ще й отвори вратите си, стига да се представи згодната минута. Руските политици бяха уверени в това, защото чрез освобождение те си присъединиха Крим; освободиха гюрджите, освободиха мингрелите, освободиха и румъните; първите две народности, принудени чрез разни машинации сами ги приканиха да ги присъединят; с румъните наистина не сполучиха, но те не отварят ли сами вратата си на руските войски? Следов[ателно] то не значи че за напред няма да сполучат и там па и в България. Такива работи изведнъж не стават. Те разбират много добре, че разделена турската земя на малки и слаби владетели сръбски, влашки, гръцки, български, по-лесно може да се завоюва от колкото целокупна Турция; те знаят, че турците при един преобразовател са в сила да се озъбят и на тях па и на Австрия, а нововъздигнатите князове много мъчно ще се сдружат за взаимно действие, ако даже не станат сами причина за загинванието си. Така те разсилват съединената турска сила, а не си създават нова, защото безсилните отделни княжества ще дойдат като нахура, кога настане благоприятний час.

И тъй сключи се С[ан]стефанский договор пред устата на английските топове. Победителката трябваше как как да изпразни полуострова, защото зад Англия стоеше цяла Европа. Сключи се договора, според който завоюваната земя се даваше на българите, с условие, че те ще си наредят управление със съдействието на един руски комисар (чл. 7). А всички знаем, че показанията на този комисар щяха да бъдат заповеди за нас. Нима тези заповеди можаха да бъдат в полза на някоя свободна конституция? Не ми се вярва. Европа, като не мислеше, че ние ще турим един ден своите интереси по-горе от тези на завоевателите, уничтожи този договор и го замести с Берлинския. Според него ние сами ще си наредим конституцията.

Тази предоставена нам свобода в изработванието на основния ни закон блазни мнозина да се съмняват в завоевателната цел на Русия. Чувал съм да казват, че ако "Белия цар" е мислял да ни прави свои поданици, той щеше да ни продиктува един драконовски закон, подобен на тези, които съществуват в неговата земя за да се навикнем на неговото управление. Наистина като гледа человек, как същата тази дипломация, която у дома си нито дума иска да чуе за лична свобода и неприкосновеност, остави ни да си създадем едно управление по пример на "гнилий запад", гдето гражданин и селянин, турчин и циганин всички са равни, свободни, "всички могат да запитват за работите на държавата, всички могат да критикуват както искат наредбите на "началството" и да въстават против тях, ако те не са в границите на закона; гдето благородията са забранени, а се позволява само мужицкото "Господин". Като гледа человек това, като си помисли, че в земята на освободителите, всякой който само спомене думата "свобода" се счита за враг на отечеството и се изпраща на хладно къде остров Сахалин, за да си събере умът, без да иска захваща да се съмнява в чистосърдечното доброжелателство на освободителката. Руските дипломати разбираха много добре какво губят като ни дават една такава, ако и привременна, свобода; но цяла Европа беше гракнала от горе им и те трябваше да отстъпят на всичко, като вярваха, че ние сами, или по едно тяхно пожелавание ще унищожим изработената си конституция. И наистина не се мина много, а ние видяхме оная прокламация, която поставяше дилемата: или Русия и княза или конституцията. Народа, който от една страна заслепен от признателност не виждаше истинските цели, които гонеше Русия с този преврат, а от друга задушен от военното тук-там положение, прие желанието на освободителката.

Мнозина искат да кажат, че идеята за преврата се е появила най-напред у княза. Но когато человек иска да критикува известно действие и не му са известни истинските причини, справедливостта го изисква да вземе във внимание всички обстоятелства, които ще са имали някакво влияние върху това действие. Как можем да кажем, че княза без никакъв вънкашен натиск е предложил суспендиранието на конституцията и прилаганието на цензура, когато той е пораснал в страна, гдето конституцията и свободата на печата са били всякога пред очите му? По-близо до умът е, че руските дипломати, като вярваха че българите не са усетили още добрините на конституционната свобода, лесно ще се примирят с новото си положение и тъй ще се приготвят за божествената монархическа власт. Не може да се каже, че и на княза не се е ревнял този преврат: като млад, у когото фантазията не е изгаснала още, господар на един млад народ, който може да го въздигне в очите на светът, народ, който сега захваща живота си и комуто трябват предприятия, за да постигне идеала си – обединението, всичко това е блазнило неговото властолюбие, и за това не се е противил на идеята за привременното уж премахване на конституцията.

Ако Русия обаче, "нашата майка" както обичат да я наричат някои, се е трудила и труди всякога за наше добро, защо не спре замислите на нашия княз. Или той не щеше да я послуша, ако те наистина бяха негова работа? Всичко е тук, че много факти идат да потвърдят какво тази идея се е появила най-напред не у княза. Както и да е, това се прекара, а ние трябва да се радваме, че този преврат стана тогава, когато само малцина виждаха истинското намерение на покровителката, та нямаха сила да отворят очите на простолюдието; другояче междуособието беше неизбежно и пак ние щяхме да си изтеглим – казаците под булото да ни усмирят щяха да ни посветят, а кой може каза, че щяха да си отидат? От този преврат ние извлякохме и полза: мнозина отвориха очите си и видяха на къде бъхтат доброжелателствата на "майката", а и сам княза узна, че българите са минали вече епохата за самодържавие, за това по-скоро се отказа от гибелните тази пълномощия.

От слаганието на пълномощията захвана охладявание между княза и руский самодържец. Първий почна да се предпазва от руските съвети за вътрешните ни работи, като имаше предвид пълномощията, което пък стана причина за обвиняванието му от Русия като неприятел на славянството. Но монарха все вярваше, че едновремешния му капитан ще влезе в правия път, т.е. ще слуша заповедите му като негов агент, без да обръща внимание на крясканията на българите. Вярата обаче малко по-малко отслабваше докато най-сетне той видя, че владетеля на българский престол не скланя да играе като маймуна в ръцете му против интересите на тия, които му дават хляба. И той се обяви против него, като реши изгонванието му и заменението му с послушник. Това не можеше тъй лесно да стане без подпорка у самий народ, за това русите се завзеха, както в Полша, с повдиганието на партия у нас, която да подкопава от вътре съществуванието на княза.

При общото ламтение за власт между българите много лесно може да се намерят хора, водители особено, които да станат мост на всякакви замисли. Опозицията, наречена цанковисти, изведнъж се удаде на руските интриги и средствата тръгнаха. Най-напред обявиха княза, като немец, за противник на славянското обединение – маниера, употребена вече против Алеко паша, която даде желаемите резултати. И в България щяха лесно да сполучат, ако събитията не изпревариха. Наистина, може ли да се намери славянин, който да не желае обединението на всички славяни? Но историята ни казва, че тази дума – славянско обединение – е зле експлоатирана от руската дипломация. Тази последната под славянско обединение разбира претопяванието на всички славянски племена в едно, в една вяра, в едно управление и управление монархическо, тиранско, гдето не може да се пита за законности, гдето трябва да мислиш както ти заповядат. Человек трябва да бъде заслепен не зная как, за да не вижда тук нещо неосъществимо, нещо противно на самата человещина. А руските славянофили искат най-напред всички славяни да бъдат православни – идея, която в днешно време не може освен смях да произведе; сетне, да бъдат монархисти, т.е. да бъдат разположени да полагат живота си на царско помилвание и най сетне да бъдат руси, т.е. в няколко години да забравят Крума, Асеня, Милана, Душана, Зринский, Франконана, Святослава, Жижка и пр. В Русия не искат да има различие ни във вяра, ни в народност; всичко да е едно, да няма разни партии и други такива дребни работи. Може ли да желае това някой свестен человек? Аз поне мисля противното.

Да оставим това и да дойдем на думата си. Опозицията захвана своите проповеди против княза, като уверяваше че свалянието му е за наше добро, че Русия, като наша майка, ни е мислила всякога доброто и че тя няма намерение да ни прави свои поданици. Цанков уповава своите проповеди на думите, които чул от устата на самия император. Нека си припомни отговора на княза, когато той му споменал за замислите и проповедите на консерваторите относително изменението на конституцията в негова полза. Не го ли е уверявал този последний, че никога няма да се реши на подобно нещо? Хич кой е луд да ти каже, че има намерение да та обере? Както княза може да не е имал, тъй и самий цар може да няма лоши замисли за България; но както убедиха княза да направи преврата, тъй руските славянофили могат да предумат и царя да изпълни част от "завещанието", защото те си знаят, че с паданието на монархията ще се погребе и това "завещание". Но действията на самий император показват, че той се въодушевлява не от толкова ласкави намерения за нас; другояче не може да се изтълкуват всичките негови постъпки по нашите работи. Сляпата омраза, на която бе изложен княза, особено откогато захвана да слуша гласът народен, ни дава право да се съмняваме, че той храни благи намерения за България.

Най-последните събития ни показаха, че княза е лош защото бил против руските интереси, т.е. защото е турял интересите на княжеството по-горе от тези на Русия. Ето как императора посрещна последнето завръщание на княза: "…Я же предостовляю себе действуват так как мне повелевает священная памят моего отца, интересы Россiи и сохраненiе мира на востоке", т.е. той ни казва, че досега се е водел и занапред ще се води според интересите на Русия, че тези интереси са го карали да пречи на Съединението и да праща Милана в СОФИЯ, че те изискват сменението на Александра I. И при това има хора, които не виждат в личността на княза никаква гаранция за свободата ни. Неговото скарвание само показва, че той се не удава на руските замисли. Русия е постъпвала тъй с всички князове, на които е искала да завладее земята, а те не са се удавали. Тъй направи с Полша, с Крим, тъй се опита да направи и с Молдавия, тъй мисли да направи и с България. В Полша тъй наречената "народна" "патриотическа" партия, която беше основана и подържана с руски средства сполучи да свали царят, който се не даваше на Русия и тури на полский престол "не никой омразен чужди принц, който ведно с личността си би донесъл и съюза на друга някоя държава, а един чист поляк, графа Понятовский – личният любовник на руската царица." (Истор[ия] на българ[ския] народ, Миларов). По този начин руските политици усамотиха Полша, защото новия цар, освен че не им доведе никоя приятелска сила, а усили още повече вътрешните раздори, което даде повод на Русия под предлог на усмирение да навлезе в земята им, след което последва разделението. Немците подскочиха от радост като гледаха как Русия им предава 2/3 от Полша, за да може и тя да вземе другата. Освободителката никак не гледаше, че и поляците са славяни, наши братия, а си свърши работата, защото тъй се осъществява "завещанието".

Ами я погледнете няма ли нещо подобно и у нас? Пловдив не е ли център на нашата "народна" политическа партия (какво съвпадение!), която съставлява клон от опозицията, поддържана от "чистаго серебра" и която се стреми за променението на "чуздия" немски принц и заместванието му с Валдемара – любимеца на сегашната руска царица? Той не само, че няма да ни доведе някоя приятелска сила, но наопаки, ако не разпали вътрешното междуособие, непременно ще се залови за приготовляванието ни да приемем "божествената" власт. Говореше се, че ако Русия сполучи да свали завинаги княз Александра, ще предложи за негов заместник Алеко Богороди, когото преди две години изгони из бившата Румелия като противник на славянството. (Писано около 20 август 1886, но по независещи от мене причини неиздадено досега.) Истина е, че миналото на този старец гарантира за доброто на България; всички знасм, че неговото управление в Румелия направи тази страна почти независима област с най голяма свобода, когато в България русите със своите ремлингеновци разплакаха мало и голямо. Защо Русия не го направи тогава княз и на двете страни от Балкана? – Политиката й недопущаше; княза слушаше буквално съветите и, правеше преврати, затваряше, заточаваше – всичко, което й идяше на сметка, когато българите в Румелия се наслаждаваха от примерно спокойствие и свобода. Вярвам, че никой не ще си помисли какво Богороди е изменил своята мъдрост и че той не ще положи всичките си усилия за подобрението на своето отечество. Но ако сравним това доброжелателство на "по-кровителката" с доброжелателството, което показваше на поляците, когато тури на престола им чист поляк, тогава само този не ще види целта й, на когото очите са полеяни вече с "чистаго." Русия може да ни посочи и на някой Асенюв внук, което силно ще ни поласкае; ще се радваме, че след пет века виждаме на българский престол человек, в жилите на когото тече чиста българска кръв; но кратка ще бъде тази радост. Тя може да ни посочи и такъв, който да ни продаде за един чувал злато.

Така постъпи с кримските татари. Освободиха ги също като нас, на готово; избраха си княз по волята на Русия, когото след малко време свалиха, защото го усетиха накъде върви. Избраха си друг, но освободителката им наложи своя привърженик. Четири пъти го сваляха и Русия все го качваше, докато най-сетне на един голям моабет гдето били поканени всичките по-видни татарски водители, след като изяли 100 вола, и 800 овци и след като изпили 1000 ведра водка, князът обявил, че си дава оставката, а големците с натъпкани джебове от злато, припознали руската царица за свой владетел. Почти същото се случваше в София, когато на 9-й август опозицията узурпаторски дойде на власт: дадоха един моабет на офицерите, участвующи в този предателски комплот, а руский представител е предлагал на цанковото министерство пет милиона рубли. И тези мръсни души с весело самодоволствие разправят, че Русия им гарантирала финанциите на България. За наше щастие отношенията на европейските сили сега са такива, щото едва ли може да се повтори кримската история и у нас. Но освободителката не се отчайва от това положение на силите; тя си кара работата тъй, щото да ни принуди сами да поискаме попечителството й; бърка ни във вътрешните работи, не ни оставя спокойни, подклажда междуособната вражда, за да ни омръзне постоянното безпокойствие и да я повикаме да тури ред в страната; не ни помага в нищо, гдето ние можем да покажем, че съществуваме; иска тя да върши всичко заради нас, за да покаже пред светът, че ние за нищо не сме способни, че сами нищо не можем да направим, че сме куп от хора, достойни само да работят като роби на другиго, та кога найде благоприятната минута без много шум да се съобрази със "завещанието;" за това и не допуща на Турция да иска дългът ни, а го взема за своя сметка. Много хорица се позасмиват като чуват за последното това руско благодеяние; но историята ни казва, че тази маниера тя е употребявала и на друго място с пълен успех. А ние, ако бъдем честити един ден да се видим съвсем обезпечени от север, помнете ми думата, ще ни принудят да им изплатим до последнята стотинка всичко, което сега ни оставят.

Водима от целта си Русия досега не само че не е обелила зъб да продума в наша полза една дума там гдето нашата не се слуша, но още се е трудила всячески да уничтожи всяко наше самостоятелно дело, за да не можем да съзнаем, че и ние сме в състояние да направим нещо за себе си. Тя вижда, че ако ние със своите действия се покажем достойни за живот, ако дадем повод на светът да върви, че можем да бъдем член от европейския концерт, че умеем да се ползуваме от положението си без да вредим някому, че сме в състояние сами да се уреждаме в къщата си, без нейната помощ, то тъй наречения "Източен въпрос" може да се реши не в нейна полза. А тя не е излагала толкова пъти живота си само да се замести Турция с друга държава, която като умее да се съобразява с международните договори, не ще й даде място да види Средиземно море. Освободителката вижда, че българите много лесно могат да съставят тая държава, за това гледа да ги оплете още от сега докогато не са узнали целите й. Внимателно гледат руските политици да не изпуснат нито един случай без да се възползуват. И благодарение, че ние нямаме още сила, те успяват. Въпросът за съединението трябваше да им служи като причина, ако не да прекрачат войските им Дунава, то поне да гарантират успехите си. Ненадейното му изниквание ги свари неприготвени и те се решиха да не допуснат разрешението му. За това беше всичката врява от тяхна страна против пловдивските "бунтовници". Те усетиха, че чрез това самостоятелно движение ние убиваме плановете им, за това решиха те да ни убият. Милан им послужи за оръжие и ако не беше Сливница, съвещанието в Софийската митрополия щеше да доведе казаците. Сега имаше възможност да се сполучи, защото и Австрия можеше да окупира Сърбия. Самоотвержението на княза спаси България и гневът на Русия против него се удвои. Тя прибягна към комплотите: Бургазский не се удаде, но Софийский сполучи.

Намериха се и между нас хора, които, водими от сляпа омраза или егоизъм, се удадоха на руските интриги и извършиха акта на 9-й август. Разбойнически извлякоха из столицата този, който преди девет месеца полагаше главата си за нея. Но народа ги не остави да опозорят честта му и княза се върна пак, за да ни остави може би завинаги. Сега зависи от нас да покажем на нашите неприятели, че ние няма да им се удадем като кокошки. Александър І трябва да бъде последния княз в България. Самия факт, че руските политици го ненавиждат трябва да вразуми всеки мислящ българин, какво той няма да жертвува интересите на България и че ги държи по-горе от тия на Русия. Неговий заместник, който и да бъде ще е принуден или да слуша Русия и да върви по волята й, без да обръща внимание на българските интереси, или да тури България по-горе от завоевателните машинации на "покровителката".

Ако слуша първата, ще трябва както Ал[ександър] I в началото, да прави преврати, да вика генерали, да иска по-консервативна конституция, и т.н. всичко, което иди на руска сметка. Нима тогава не ще се намерят българи, които да искат изпъжданието му? Вярвам, че всякой патриот ще тури свободата на отечеството си по-горе от такъв княз. А какви ще бъдат следствията? – Такива, каквито ги желае белия покровител – вътрешни размирици, бунтове и тревожение светът, което ще благоприятствува за окупиранието. И надали ще се намери някой да ни защити, защото и без това ние сме доста размирявали светът. Едно съглашение с Австрия, която ламти за Македония и работата ще се свърши комшийски. В такъв случай нам предоставя или да станем постоянни роби и да загинем или да запазим свободата си и спасим и други. Първата участ ще ни постигне, ако влезем в Руската монархия; втората – ако посрещнем войските на Австрия. Аз мисля че втората е за предпочитание, за това трябва да употребим всичките си средства, когато няма друг път, за да помогнем на Австрия. Чрез влазянието си в нея ние ще избавим чехите, хърватите, поляците и другите славяни от маджарския и немский натиск. Там няма кой да ни поглъща, а наопаки, ние ще направим славянска тая държава и ще помогнем за славянската федерация, основана на свободата и независимостта. Тогава ще осигурим своето съществувание и напредвание.

Ако ли новия княз предпочете интересите на България пред тези на Русия, то не може да го постигне освен участта на Алекс[андър] I Освободителката пак ще каже: или го сменете, или мира няма да видите. Какво мислите, да правим в такъв случай? Виждате че последните събития туриха съществуванието ни, на иглен връх и всякой, който обича отечеството си трябва да се труди, за да се не повтарят. Остава, или княза да преизберем, или република да провъзгласим. Ако направим първото, ще покажем, че умеем да ценим истинските заслуги, а Русия ще види, че нейните намерения за нас много мъчно ще се осъществят, защото с това ще си спечелим и истинското приятелство на държавите, които са решили да не допущат на Балкан[ския] полуостров никоя велика сила, ако ние сами не предизвикаме това. Но ако преизбиранието на същия княз е невъзможно, то Алекс[андър] I трябва да бъде първий и последний княз в България, защото който друг и да дойде на негово място ще трябва или с нас да е скаран, или с Русия. – Друг път няма. В такъв случай републиката ще ни спаси. Председателя, като привременен, ще може да задържа решителността на Русия докато се подлее вода на самодържавието в тази страна. Царят ще употреби всичките си средства да ни препречи. Ще се появят хора подкупени, и заслепени, които ще ни убеждават да си избереме някой Карагеоргевич или Никита, но аз съм уверен, че нашата интелигенция ще избави и този път отечеството. Времето скоро ще ни покаже дали сме умели да извлечем някоя полза от осемгодишната си свобода.

П. Т. Гудев.

Публ. в Д-р Петър Т. Гудев, Време е да видим Русия освободи ли ни? Русе, 1887 г., 40 с. (Цит. от "Лъжи и истини около нашето освобождение", Изд. Анико, С., 2018, стр. 120-148)