Днес се навършват 34 години от свалянето на комунистическия диктатор Тодор Живков - "Конец, делу венец", или "Краят увенчава делото"

На 10 ноември 1989 г. на пленум на Централния комитет на БКП от поста генерален секретар на партията е освободен комунистическият диктатор Тодор Живков. На практика е извършен вътрешнопартиен преврат, организиран от Москва и реализиран от най-верните й хора в страната - Андрей Луканов и Петър Младенов, с помощта на доскоро близки на сатрапа Живков комунистически номенклатурчици. 

Датата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика, въпреки че еднопартийната система на БКП, която продължава да е единственият ръководен фактор в държавата, е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума. Промените в бившия комунистически блок започнаха с идването на власт в Съветския съюз на Михаил Горбачов, който започва процес на перестройка.

Ден преди свалянето на Живков, на 9 ноември 1989 г., в Германия бе съборена Берлинската стена. На същата дата се провежда заседание на Политбюро на ЦК на БКП, на което Тодор Живков подава оставка като генерален секретар на БКП след организиран от съветското посолство натиск, главни действащи лица са членът на Политбюро Петър Младенов и кандидат-членът Андрей Луканов. Във вътрешнопартийния преврат се включват и най-близките му доскоро болшевишки гаулайтери Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.

Някои от членовете на ЦК като Милко Балев и Димитър Стоянов не са предварително информирани. Диктаторът Живков не подава оставка от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (най-високата длъжност в държавата), предложението за това е направено от името на Политбюро.

В дневния ред на Ноемврийския пленум са поставени две точки. Първата е доклад на Тодор Живков за актуалната обстановка в страната и необходимостта от преустройство на икономиката "по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало", а втората е оставката на генералния секретар на ЦК на БКП. Живков произнася встъпителното слово, след което ЦК одобрява доклада му.

На следобедното заседание на пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов на поста Генерален секретар на ЦК на БКП. Пленумът предлага на Народното събрание да освободи Живков и от поста председател на Държавния съвет на Народна република България.

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. Още на следващия ден - 18 ноември, се провежда първият свободен митинг, организиран от т.нар. неформални организации, начело с КТ "Подкрепа" и "Екогласност", на площада пред храм-паметника "Свети Александър Невски". 

Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството. БКП се отказва от еднопартийния модел на управление месец по-късно – на 11-13 декември Централният комитет взема решения за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на член 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта. Народното събрание гласува отмяната едва на 15 януари 1990 г.

През месец юни 1990 година в България се провеждат и първите многопартийни парламентарни избори в България. Тодор Живков умира на 5 август 1998 година, без да бъде осъден за престъпленията, които са извършени по времето на неговото управление. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. 

Най-големият мит за комунистическа България, която приключи със свалянето на съветския сатрап Живков от същите, които го инсталираха преди десетилетия начело на българската държава, е настоятелното, безсрамно и с известен пропаганден успех натрапване на мнението, че на 10 ноември 1989 г. сме били загубили една процъфтяваща, просперираща,и благоденстваща държава.

Но не само това – съпровождащата митология настоява, че сме имали много добро място в търговията на европейския континент, а по определени производства сме били водещи в света. Нищо от тези митове не се потвърждава от фактите и архивните документи.

Ето какво пише в един фундаментален със своите разкрития доклад на секретаря на ЦК на БКП Емил Христов, подготвен от голяма група съветници и експерти и завършен през ноември 1989 г.:
"Друга причина за нарастването на дълга е фактът, че нашият голям износ за социалистическия пазар (електроника, машиностроене и др.) е основан на голям консумативен внос по второ направление, срещу който съответните стокопроизводители нямат стабилен противоимпортен продукт. Така например за 1988 г.:
- електрониката при близо 60 млн. щ. долара валутни приходи, има валутни разходи за около 180 млн. щ. долара;
- транспортното машиностроене има нулево салдо – приходи и разходи за около 47 млн. щ. долара;
- химическата и биотехнологическата промишленост, въпреки износа на продукти от първичната преработка на нефта, има отрицателно салдо от 3 млн. щ. долара.
По същество експортът на водещите отрасли в нашата икономика представлява конвертиране на щатски долари в рубли".  

Четем стенограмата от словото на генералния секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на НР България Петър Младенов на срещата с актива на МВР, състояла се на 25 ноември 1989 г.:
"Хайде да вземем един прост въпрос в областта на индустрията. Ние изземваме между 70-80 процента от печалбата на предприятията. За да може да се развива едно предприятие нормално, трябва да има възпроизводство, т.е. за да може да направи ремонтите, да поддържа техниката в нормално състояние и т.н., то не трябва да плаща повече от 60 процента. Не може да плаща повече. А за да бъде съвсем нормално и за да има модернизация, да има стремеж към внедряване на научно-техническите достижения и т.н., то трябва да бъде някъде около 50 процента. А ние вземаме между 70, за някои 80 процента. Имайте предвид, че там няма и просто възпроизводство, т.е. ние не оставяме средства за най-елементарни ремонти. И аз го разбирам другарят Величков какво има предвид. Напълно ми е ясно, че можем да докараме нещата до крупни аварии, които да имат катастрофални последици, тъй като много от нашите химически предприятия, големи машиностроителни заводи и т.н. са в такова състояние, че всичко може да се очаква от тях... Картината е потресаваща. Ние всяка година казваме, че имаме толкова и толкова прираст - 5,6, 6 процента и т.н. А знаете ли каква е истинската картина? Ако вземем за база 1983 г., следващите години ние не само, че нямаме някакъв прираст на националния доход. Ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т.е. нашите задължения, които се увелиават, се оказва, че фактически имаме непрекъснато намаляване. Т.е. 1984 г. е по-лоша от 1983 г., 1985 г.  е по-лоша от 1984 г., 1986 г. е по-лоша от 1985 г. и т.н. до края, до последната 1988 г.". 

В началото на декември 1986 г. министърът на финансите Белчо Белчев и председателят на Българската народна банка Васил Коларов пишат "Докладна записка относно задлъжнялостта на някои стопански обединения и предприятия по кредитите за капитални вложения и за създаване на икономически условия за развитието им през деветата петилетка". Докладната записка е адресирана до тогавашния министър-председател Георги Атанасов, а изводите са просто убийствени. Извършеният анализ на финансовото състояние на стопанските обединения и предприятия ги разпределя в три групи. В първата група попадат стопанските обединения и предприятия предимно от първи ешелон на икономиката, които са натрупали огромни дългове по кредитите за капитални вложения, погасяването на които през годините на деветата петилетка не може да се осигури с техни собствени финансови средства. Това автоматично води до спиране или в най-добрия случай до сериозно ограничаване на по-нататъшното им развитие. В такова състояние е цялата енергетика, основните предприятия на СО "Металургия" (МП "Ленин", ПСТВ – гр. Роман, МОП "Оброчище", МОП "Горубсо", МОП "Маджарово", МОП "Христо Михайлов”, МОП "Осогово" и всички предприятия от бившето СММК "Средногорие" – МОП "Г. Дамянов", МОП "Челопеч", ОП "Елаците" – Мирково, МДП "Елаците" – Етрополе, МОП "Панагюрски мини", МОП "Асарел Медет"). В подобно състояние са повечето от предприятията в СО "Химическа промишленост", както и тези от СО "Целулоза и хартия", СО "Инвестмаш", СО "Строителни материали", СО "Български държавни железници", СО "Кварц", СО "Зърнени храни и фуражна промишленост", КТМ "Русе" и т.н. Заключението на Белчо Белчев и Васил Коларов е, че общият размер на дълга за въведените в действие основни фондове на тези организации възлиза на повече от 4 млрд. лева.

Причините? Според двамата високопоставени комунистически чиновници основните причини са ниската или отрицателна рентабилност, формирана при действащата система на цените, високите темпове на инвестициите през осмата петилетка, влошаването на ефективността по обективни и субективни причини, посочени в справка №4, както и относително високият дял на кредита поради ограничените бюджетни ресурси за инвестиции. Погледнете приложението, разгледайте числата, а изводите не се налага да бъдат търсени дълго. Картината, която рисуват Белчо Белчев и Васил Коларов по-нататък, е страховита: "През осмата петилетка ефективността на въгледобива и електропроизводството бележи тенденция на непрекъснато влошаване. Загубите във въгледобива ежегодно се увеличават, а в електропроизводството печалбата от 180 млн. лева за 1981 г. намалява и става загуба в размер на 57,7 млн. лева през 1985 г. В същото време през годините на осмата петилетка са усвоени капитални вложения в размер на 4 млрд. и 244,2 млн. лева, като за тяхното финансово осигуряване държавният бюджет е предоставил 1 млрд. и 608,6 млн. лева. Преобладаващата част от инвестициите са осигурявани с банков кредит по решения на Министерския съвет. (...) Подобни са и икономическите резултати, допринесли за голямата задлъжнялост на посочените в справка-приложение №4 предприятия към СО "Металургия". В МП "Ленин" основните производствени фондове са нараснали през 1985 г. с 247,5 на сто, а за същия период стоковата продукция – със 107,4 на сто. Докато през 1981 г. предприятието е реализирало печалба в размер на 6 млн. 460 хил. лева, то в следващите години на петилетката отчита загуба, която за 1985 г. достига 45 млн. 525 хил. лева. Също така в ТЦ "Металолеене" (...) дългът е достигнал 161 млн. 668 хил. лева. (...) В системата на СО "Български държавни железници" дългът по кредитите за капитални вложения възлиза на 492 млн. 825 хил. лева. (...) Основните причини за достигнатата висока задлъжнялост се дължат на ускореното изграждане на материално-техническата база на ж.п. транспорт при очертаната тенденция на постоянно намаляване на рентабилността на стопанската дейност. (...) От посочените показатели в справка-приложение №4 се вижда, че ефективността на стопанската дейност през годините на осмата петилетка намалява с ускорени темпове. Така например рентабилността на 100 лв. производствени фондове намалява с 37 на сто. (...) За намаляване на рентабилността са допринесли и някои промени в цените на горивата и електроенергията [забележете, че това се случва в момент, когато световните цени на нефт, газ и ел.енергия се сриват]. (…) Във втора група се отнасят стопанските обединения и предприятия, които поради сравнително ниска рентабилност са изпаднали във финансови затруднения, но в перспектива могат да си формират финансови ресурси за погасяване на ползуваните от банката кредити за капитални вложения. Става дума за такива организации като: МП "Леонид Брежнев" [Кремиковци], СО "Селскостопанско строителство и мелиорации", НПО по "Свиневъдство", СО "Булгарплод", СО "Птицевъдство", СО "Воден транспорт" и редица други, посочени в списък №2".

Бившият съветник на Тодор Живков, Костадин Чакъров, много обичаше приживе да пръска мъгла от неистини за онова време. Но веднага след 10 ноември той беше доста по-честен и обективен в свидетелствата си, когато описваше следното:
"Беше ли Тодор Живков убеден в комунистическите идеи? Такъв въпрос може да се стори странен, но аз смятам, че той никога не е бил убеден комунист. По-скоро той използуваше създадената партийна машина и комунистическата идеология като средства за съхраняване на властта. Тодор Живков виждаше неефективността на обществената собственост и често питаше: "Е, какво направихме, като премахнахме частната собственост? С какво я заменихме? Не можем да намерим заместител на частната собственост!"  Подобни са свидетелствата и на бившия директор на БТА, Боян Трайков:
"Няма да забравя една случка от посещението на Живков във ФРГ, която през 1987 година наричахме Западна Германия. Беше в провинция Долна Саксония. След разглеждане на предприятия, институти и исторически забележителности министър-председателят на провинцията Ханс Албрехт даде обяд в чест на госта. В тоста Живков изрази възхищение от видяното и изненадващо за всички добави: "Сакън, да не ви дойде в главата идеята да правите социализъм – ще развалите хубавата страна."

Подобни са свидетелствата и на Григорий Шахназаров, съветник на генералния секретар на КПСС Михаил Горбачов, който веднъж в негово присъствие казва следното:
"Разориха страната, народа докараха до глад, селското стопанство доведоха до задънена улица...Какъв е този социализъм тогава, по дяволите!"  През 1990 г. Костадин Чакъров свидетелства потресаващи неща:
"С помощта на специалисти обработихме на електронноизчислителна машина данните за стоте най-големи завода у нас, които дават около 75-80 на сто от промишлената продукция на страната. Цифрите сочеха, че грамадната част от тях са нерентабилни, т.е. за акционерство не можеше и да става дума... Електрониката, машиностроенето, "престижните” отрасли поглъщаха "каймака” на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда. Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка около 800 милиона долара, а "връщаше" около 15 милиона. Разликата се "изпомпваше” от традиционните отрасли – селско стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се отнемаха средствата дори за просто възпроизводство...изградихме отрасли, които искаха ежегодно "порция” внос от около 4 милиарда долара, а получавахме износ само около 2 милиарда. Така от 1985 г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5-2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание. Така към края на 1988 г. вече се натрупа над 8 милиарда долара дълг". 

Да видим какво свидетелстват архивните документи за социалистическата електроника. Четем строго поверителен анализ на предпоставките и възможностите на НРБ за износ на електронноизчислителна техника в СССР през периода 1986-1990 година. Открих този прелюбопитен документ в поверителния архив на някогашното министерство на външната търговия. Фактите и изводите в него са съсипващи и не са оставяли никакви илюзии за немногото висши номенклатурчици, за които е бил предназначен. Илюзиите са за племето – и тогава, и сега. В този анализ няма дори намек за днешните глупости (че сме били в тройката производители на електроника в света, че качеството й е била на световно равнище и т.н.), с които празноглавите комунистически носталгици днес мътят и без друго размътените глави на значителан част от сънародниците ни. Основното заключение е, че "в сравнение с водещите страни нашите изделия отстъпват по технически параметри, тъй като общото техническо ниво на ЕИМ, произвеждани в периода 1981-1985 г. е на нивото на изделия на западни фирми, производство 4-5 години по-рано. .." Следващият извод за резултатите от измерването на дистанцията в техническо отношение между НРБ и капиталистическите страни е още по-обезкуражаващ – тази дистанция е 6 до 8 години! Авторите на анализа заключават, че за да се съкрати тя, ще бъдат необходими инвестиции в огромни размери, с които комунистическа България не разполага и няма откъде да набави. Рязко са се увеличили материалните разходи на 100 лв. стокова продукция. И това при положение, че през 1982, 1983 и следващата година по-голямата част от продукцията на електронна и организационна техника са все нови изделия. Крайно незадоволително е състоянието на рентабилността, което говори за мащабно износване на голяма част от производствените фондове.

Вижте за какъв упадък става дума:
"Основните заводи на ДСО "ИЗОТ" са построени през 1970-73 г. През 1982 г. степента на изхабяване на основните им производствени фондове е 45 %. При действащите амортизационни норми те ще бъдат напълно амортизирани до края на 1988 година."  Процентът на обновление на продукцията на прехвалената днес електронна промишленост на комунистическа България през периода 1970-1982 г. е едва 20 %!?! Логичен е въпросът защо това е така? Документите от поверителния архив на МВТ дават отговор:
"Съществуващият научно-производствен потенциал е крайно недостатъчен, той е значително по-малък от броя на същия персонал в другите социалистически страни – над три пъти по-малък спрямо ГДР и над 4 пъти – спрямо само един институт в СССР-НИЦЗВТ. Фондовъоръжеността на труда на един работник в развойната дейност у нас е 7 пъти по-малка от тази в САЩ и 2,5 до 3 пъти по-малка от тази в СССР и ГДР. Средствата за внедрителска дейност в НРБ (ДСО "ИЗОТ") са два по четири пъти по-малко на ба реализирана продукция в сравнение със западните фирми". Съветският пазар, на който се изнася над 80 % от произведеното от тази, нека направо да си го кажем, допотопна електронна промишленост, съвсем не е бил толкова всеяден, колкото днес се опитват да ни го представят . Типичен пример в това отношение са проблемите около износа на български процесори за СССР. Въпреки че се произвеждат по съветска документация, по тяхна заявка и съгласно специализацията на НРБ в СИВ, то за периода 1981-83 г. Съветите отказват контрактуването на цялостното количество процесори, договорени по дългосрочна спогодба между двете страни. А за 1984 г. московците отказват да изкупят цялото количество процесори предназначени за тях.

Прочетете какъв унищожителен извод правят анализаторите от Министерството на външната търговия:
"Причината е ясна и лесно обяснима – голямата разлика в цените на внасяния (от НРБ, бел. моя) процесор и този произвеждан в СССР. Докато нашата цена за ЕС 2635 надхвърля 600 хил. рубли, то цената на същия процесор, съветско производство е под 400 хил. рубли, т.е. за да произведе завода система с наш процесор, държавата трябва да го дотира, т.е. да дотира нашия износ с около 200 хил. рубли за брой"! Следващият извод е, че "относно техническото ниво на изделията, по отношение на аналогични такива на водещи фирми, определено и еднозначно трябва да се подчертае, че изоставаме по основните показатели – технически параметри, надеждност, тегло и външен вид....Особено тревожно и остро стоят въпросите около разработката на програмно-математическо осигуряване на нашата електроника. Това важи за системите от всички класове." Четем втори документ – "Мнение относно разработения анализ за възможностите и условията за износ на ЕИТ в СССР за периода 1986-1990 г.", който е изготвен от Генералната дирекция за икономическо сътрудничество със СССР. Още в началото авторите му поставят ключовия въпрос за свръхвисоките цени, по които НРБ се опитва да продава в СССР оргтехника:
"Относно прогнозата за износ на печатащи устройства за ЕИМ правилно се поставя въпроса за високите експортни цени, по които ги предлагаме. По тази причина съветските партньори се въздържат да купуват от нас. Решаването на проблема за цените е належащ още през тази година, за да не загубим съветския пазар".

Ясна представа за съсипията, която представлява прехвалената промишленост по времето на комунистическа България може да се получи, когато си отговорим на въпроса "Колко струва на страната един долар или една марка, получени от износа в онези години нерентабилността на експорта в комунистическа България. Ето например какво може да се прочете в поверителния архив на Министерството на външната търговия на НРБ:
"Относно ефективността на стокообмена ни със СССР. Въпреки че измененията на стоковата структура на износа през този период са благоприятни, през последните години се забелязва тенденция на влошаване ефективността на износа, особено след 1965 г. Това се дължи главно на изменението на експортните цени и постоянното увеличаване на фабрично-заводските цени на експортните стоки…Някои от изнасяните понастоящем машини имат възвращаемост по-ниска от средната такава за машиностроенето. Такива са мотокари – 75 %, трактори и др. селскостопански машини – 86 %, автомат. тел. централи – 70 %, телефонни апарати – 50 %...".

В Комплексната програма за развитието на стокообмена на НР България през осмата петилетка четем:
"Отрицателното влияние на вносните окомплектовки е подчертано при струг – С-13МВ. Само металната отливка за тялото, внасяна от СФРЮ възлиза на 4000 долара и заедно с вноса на друга инструментална екипировка, същият се изнася на валутна загуба над 1000 долара. На фирмен кредит валутно губещ е износа и на струг СУ-582 с над 3000 долара загуба при реализация на износа.".  Комунистическите носталгици нямат умора в разпространяването на лъжи за състоянието на машиностроенето в социалистическа България. Тези лъжи са истинско оръжие за масово поразяване, което притежава особено цинична природа. Нека видим какво показват архивните документи за истинското състояние на някои от най-прехвалените "бисери" на социалистическото машиностроене. Продължавам този анализ с изследване на Комбината за тежко машиностроене (КТМ)-Радомир. Изграждането му започва през декември 1976 г. в изпълнение на Решение № 45 на Политбюро на ЦК на БКП от февруари 1975 г., без за това да има технико-икономически доклад. Този доклад е изготвен чак през 1979 г. и предвижда двуетапно изграждане на най-големия късен социалистически индустриален мастодонт. Проектната сметна стойност на първия етап е за 719 млн. лв. и пуском срок 1981 г. В резултат на преизчислението по новите цени през 1980 г., сметната стойност се увеличава на 913,7 млн. лв. Включено е закупеното от японската фирма "Кобе стийл" технологично оборудване за заготвителните мощности и започва цялостното му монтиране. Ангажирани са средства, вкл. валутни, предназначени иначе за други обекти. Това предопределя наличието на голям дисбаланс на производствените мощности и несинхронното им и некомплексно изграждане. Сметната стойност на обекта нараства стремително - през 1985 г. е изготвена актуализация на технико-икономическия доклад, в който тя се изчислява на 1 млрд. и 600 млн. лв. Още в края на същата година, направените разходи достигат 1 млрд. и 19 млн. лева, т.е. със стотици милиони над утвърдената генерална сметка.

До края на 1989 г. за изграждането на ЗТМ-Радомир са изразходвани 1 млрд. 309 млн. лв. Хайде сега да видим какви са темповете на усвояване и, което е още по-важно, на използване на тези мегаломански производствени фондове. Произведената продукция за 1986 г. е за едва 72 млн. и 42 хил. лв., през 1987 г. – за 111 млн. 92 хил. лв, 1988 г. – за 113 543 хил. лв, а през 1989 г. – за 93 млн. 967 хил. л. Знаете ли какъв процент е това от предвидените в технико-икономическия доклад параметри за работа на комбината? Едва 15 процента! Изключително тежко е финансовото състояние на завода. Недостигът по схемата за разпределение на дохода за 1989 г.. е 51 млн. и 880 хил. лв. По баланса в края на същата година, просрочените кредити за оборотни средства са 95 млн. 845 хил. лв. Поради липса на финансови средства не е започнало и няма изгледи да започне погасяването на кредитите за изграждането на завода, които възлизат на 360 млн. 220 хил. лв. Само лихвите, които трябва да плати комбинатът за 1989 г. са 11, 5 млн. лв. Какъв е изводът от тези числа? Нека Ви кажа – при такива финансово-стопански параметри съответното предприятие не може да развива стопанска дейност. Точка! За печалба и рентабилност дори не може да се говори, камо ли да се постигне. В доклада на председателя на Комитета за държавен и народен контрол Г. Георгиев до Андрей Луканов изрично е подчертано, че всичко това е заложено още при проектирането, както и при строителството на комбината. Следващият негов извод е направо потресаващ-поради това стоманодобивните и стоманолеярните мощности на КТМ-Радомир ще бъдет натоварени едва 30,5 и 17 на сто! И всичко това са резултати, след като в този паметник на комунистическата престъпна тъпота са вложени милиарди заеми от западни банки, които доскоро все още изплащахме. Включените в производствената програма натури като стомана на блок, фасонни отливки, изковки и прокатни валци осигуряват натоварване на струващите милиарди долари мощности на КТМ-Радомир съответно в рамките на 30,5 %, 17 %, 84 % и 64 %. Това директно води да увеличаване (над един път и половина) на себестойността на произведеното. Няма нужда да подчертавам, че с такава цена дори и малкото произведена продукция става абсолютно непродаваема и напълно неконкурентноспособна. Като добавим, че прехвалената гордост на комунистическите каскети годишно  "произвежда" брак за над 13 млн. лв., а общо загубите за 1989 г.са над 56 млн. лева, може да ви стане ясно, че това е един от световните примери на неповторим идиотизъм.

Има една руска поговорка: "Конец, делу венец" или "Краят увенчава делото". "Дайте ни фактите и ще Ви дадем правото", съветват римските юристи. "И да ни дадете фактите, ние пак ще вярваме на посткомунистическите лакърдии", отговарят част от българите. Едно от последните изследвания сред българската публика регистрира заявена готовност на 18 % от младите българи да живеят в нова версия на "комунизъм или социализъм". Това показва смущаваща тенденция, която съвсем не е толкова безобидна, колкото може да Ви се стори на пръв поглед. Липсата на настоятелност, проникновеност и последователност в изучаването и разпространяването на истинските факти за времето преди 10 ноември 1989 г. може само да катализира процес на "тържество на бесовете" (по Емил Чоран). Българският социализъм остана едно масово престъпление без наказание и без покаяние. Единствено документалната истина за онова време може да поправи донякъде тази несправедливост.