Ген. Съби Събев: Трудната раздяла със стереотипите на Варшавския договор

Ген. майор (рез.) Съби Събев*

Организацията на Варшавския договор, създадена на 14 май 1955 г., бе един от основните инструменти на съветския военен и политически контрол над шест държави от Източна Европа – Албания, България, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия.  Двустранни договори за постоянно присъствие на съветски воски бяха сключени с Полша, ГДР, Унгария и Чехословакия. Албания след 13 години членство едностранно денносира договор и напусна организацията. Просъществувал само 36 години, на 01 юли 1991 г. в Прага бе обявено прекратяването на договора и разпускането на всички структури на организацията. Стереотипите на Варшавския договор, след неговото разпускане, продължиха да оказват по-кратко или по-дълго влияние в бившите членки на организацията. Най-дълго влияние те оказаха в България и особено в изграждането на БА и нейните способности, като армия от НАТО. Това забави нейната пълна интеграция във воените струкктури на Алианса и нейната пълна оперативна съвместимост с армиите на другите съюзни държави. България, като флагова държава от НАТО от 15 години, не успя напълно да се утвърди като надежден съюзник с адекватни отбранителни способности. Страната продължава да разчита на военните си способности изградени по времето на Варшавския договор и едва през настоящата година предприе стъпки за превъоръжаване на въоръжените си сили с основни въоръжения, отговарящи на съюзните стандарти.

България обяви намерението си за оттегляне от Организацията на Варшавския договор през м. февруари 1991 г. и официално се оттегли на   1 юли 1991 г., когато организацията се саморазпусна, под натиска на демократичните промени в Източна Европа. Всички страни- членки на Варшавския договор, без Русия, след неговото разпускане влязоха в НАТО, както и три съюзни републикина бившия Съветски съюз. На 12 март 1999 г. бившите членове на Варшавския договор: Чехия, Унгария и Полша се присъединиха към НАТО. България, Естония, Латвия, Литва, Румъния и Словакия ги последваха, като на 29 март 2004 г. официално бяха  обявени за членове Алианса. Това бе най-голямото разширение на НАТО след края на студената война. Албания и Хърватия се присъединяват през 2008 г., а Черна гора през 2017 г. В продължение на 13 години след разпускането на Варшавския договор (1991 - 2004 г.) страната ни развиваше самостоятелна отбранителна политика, при намаляващи отбранителни разходи и нарастващо трудно поддържане на боеготовността на армията. В този период се пропагандираше усилено и идеята за военен неутралитет на България. Независимо, че България от 29.03.2004 г. официално е пълноправен член на НАТО, въоръжените сили на страната ни дълго време останаха под влияние на стереотипите на Варшавския договор. Това влияние намери израз в редица направления.

Политически спънки за пълната интеграция на България в НАТО

Независимо от относителния консенсус на политическите сили при приемането и ратификацията на Северноатлантическия договор от българския парламент, последващите действия за политическата и военна интеграция на страната в Алианса бяха непоследователни и колебливи. Независимо , че през 1991 г. бе приета научно обоснована концепция за реформа на армията, инициирана от президента Желев и приета от правителството, съпротивата от страна на политиците в парламента и висшите военни доведе до нейното неизпълнение. В армията се извършваше само имитация на реформа, чрез символични промени. Нереализирането на концепцията за реформа бе поводът някои изследователи, като Джефри Саймън, да определят първите седем години от подготовката на страната ни за членство в НАТО като изгубени години. Едва през 1997 година бяха направени първите значителни промени и реформи в отбранителната политика и преструктурирането на армията, като на 17 март 1997 г. влезе в сила и Националната програма за подготовка и присъединяване на България към Северноатлантическия съюз. Създаден бе и специален орган за подготовката ни за членство – Междуведомствен комитет за интегриране в НАТО.

Страната ни, обаче, не успя да се подготви и включи в първото разшияване на Алианса през 1997 г. , когато бяха поканени за присъединяване Полша, Чешката република и Унгария. Поради наследени политически зависимости България не успя да реформира бързо въоръжените си сили по стандартите на НАТО и днес същите продължават да са непълно съвместими с армиите на съюзните държави. На територията на страната липсват съюзни войскиви структури, с изключение на един малък център на НАТО за интегриране на силите. Днес в българския парламент и извън него има сили, близки до руския политически елит, които оспорват членството на България в НАТО, прокламират че същото е вредно за България, насаждат антиевроатлантически настроения в обществото ни и защитават открито руските, вместо българските национални интереси. Считат, че България е най-добре да разчита за националната си сигурност на Русия, вместо НАТО. Твърдението, че Русия се превърна в заплаха за страните от НАТО, включително и за България, се посреща с яростна съпротива от отделни партии и движения, проводници на руското хибридно влияние у нас. Същите заклеймяват стратегическото отбранително сътрудничество със САЩ. 

До приемането на страната ни в Алианса устойчив стереотип бе, че е възможно в сегашната стратегическа среда сами да гарантираме сигурността си, без помощта на съюзници. Това е често пъти изтъкван аргумент от противниците на реформите, на които паметта им спестява спомена, че дори и като член на Организацията на Варшавския договор, България нямаше възможност самостоятелно да гарантира сигурността си. Политическото разделение в България , дори в сегашната управляваща коалиция, определено е пречка за пълното интегриране на страната във всички структури на Алианса. Българските правителства през последните 18 години поставиха отбраната извън първите 3-4 приоритета на страната и съблюдаваха в политиката и действията си в НАТО принципа "Винаги с НАТО, никога против Русия", независимо от факта, че последната се превърна от партньор в заплаха за Алианса. У българският управляващ елит не предизвиква тревога анексията на Крим и милитаризацията на Черно море от Руската федерация. Стремежът страната ни да бъде мост между Русия и НАТО в черноморския регион буди недоумения сред другите съюзни държави и повишава несигурността на страната ни като съюзна държава от Алианса.

До 2001 г., главно чрез президентската институция, се водеше борба срещу реполитизацията на армията в съответствие със закона за политическите партии. След тази година, някои политически партии започнаха скрито да се месят и диктуват кадровата политика , особено на висшия команден състав и специалните служби. В контекста на остатъчното влияние на Варшавския договор у нас върху националната сигурност на страната, не трябва да се подминава и непрекъснато увеличаващата се енергийна зависимост от Русия. Въпреки газовите кризи, предизвикани от спирането на газта от Русия, българските правителства не направиха нищо за ликвидиране на руския монопол в нашата енергетика. Монопол, който чрез необосновано високи цени на енергоресурсите , източва ежегодно милиарди левове , които биха могли да бъдат използвани и за превъоръжаването на армията.

Максимално дълго оглавяване на армията от кадри завършили генералщабната академия на СССР/ Русия

България след 1991 г. съхрани висшите си военни кадри от времето на Варшавския договор. До 2009 г., т.е. 18 години след раздялата с Варшавския договор, начело на БА бяха генерали, завършили съветската генерал-щабна академия. Същите не бяха подготвени добре да комуникират свободно на работния език в НАТО със своите колеги от другите съюзни държави, които нямаха подобен проблем. Освен това до 2011 г. включително командващ на Съвместното командване на силите бе генерал завършил руската генералщабна академия. В периода до 2000 г. често се проявяваше нежелание на висшите ръководни кадри на БА са срещи и разговори със свои колеги от армиите на НАТО. Приоритет на тези висши офицери бе да се съхрани максимално дълго използването на основните бойни сситеми от времето на Варшавския договор. Двукратно бяха отхвърлени предложения на САЩ да ни предоставят  ескадрила използвани самолети F-16 на символична цена, като България трябваше да поеме разходите за тяхната модернизация.  Част от тези ръководни кадри се отнасяха с подозрения и нежелание за сътрудничество с представители на държави от НАТО, в периода на партньорството за мир с Алианса. Съпротивата при избора на самолет F-16 за нов многофункционален изтребител за българските ВВС също е рецидив на остатъчно вияние от времето на Варшавския договор и нежелание да притежаваме значително по-способно бойно авиационно средство.

След 2009 г. до 2019 г., само трима началници на отбраната са завършили западни генерал-щабни колежи. България не успя от 2004 г. да постави начело на въоръжените си сили висши офицери, завършил своето военно образование в страни от НАТО, с адекватно стратигическо мислене и умения по-бързо да трансформира армията и нейните оперативни способности по съюзни стандарти. Имаше открита и скрита съпротива от отделни висши офицери на курса на страната към членство в НАТО. Повечето от тях бяха зависими от бившите служби за сиурност и с различни скрити прийоми спъваха дейностите по партньорството със западните държави. Все още не са преодоляни напълно стереотипите в оперативното мислене от времето на Варшавския договор на част от старшите и висши офицери от съвременната БА. Продължават да се използват бойни устави и наставления по поддръжката и използването на техника и основно въоръжение от онова време. Преминаването към съюзни техтически стандарти се осъществява бавно и неефективно. Преминаването към съюзни оперативни концепции и стандарти се осъществява определено по-успешно, като първите опити за разработка на нови оперативни концепции бяха направени в периода 1999-2001 г. Последствие от Варшавския договор е и носталгията по социализма, включително сред основната част от запасното воинство и част от висшите офицери във въоръжените сили на страната. И след 15 години членство в НАТО, основната част от запасните офицери и сержанти си остана противник на евроатлантическата ориентация на страната, възхваляваща времевата на Варшавския договор и възможноститие които притежаваше  БНА в този период.

Трудната раздяла с масовата наборна армия

Независимо, че България от 2008 г. изгражда напълно професионална армия, носталгията по масовата наборна армия от времето на Варшавския договор не умира, като нейното съществуване у нас продължи повече от 15 години, след неговото разпускане. В последните години настойчиво се налага на общественото мнение необходимостта от връщане на наборната служба. Нещо повече, настоящият министър на отбраната е неин най-активен застъпник, независимо че редица експертни оценки не поддържат такава необходимост. Съвременното високотехнологично и дегитилизирано бойно поле изисква високо подготвени кадрови военнослужещи, чиято подготовка отнема няколко години. Наборната служба, освен базова подготовка на запасен състав за армията, която ще изисква значителни финансови  иматериални ресурси, не е в състояние да го подготвя за реалностите на съвременната и бъдеща война.

Един от най-устойчивите стереотипи е, че по-голяма армия автоматично значи по-голяма сигурност. В тази връзка и логика на мислене съкращенията на излишни структури се разглежда като един вид унищожаване на постигнати способности. Игнорира се фактът, че излишните структури не бяха адекватни на новите реалности и бяха тежко финансово бреме за страната. Голямата, масова и наборна армия е достижение на една отминала епоха на блоково военно противопоставяне, което остана в близката история на Европа и света. Няма как една такава армия на страна като България, с ограничени финансови възможности, да бъде поддържана, развивана и високотехнологично модернизирана. В съюзен контекст такава голяма армия не е нужна на страната и финансово е невъзможно до бъде поддържана  иразвивано. В днешния свят на бързо развиващите се високи технологии и променящият се характер на войната, решаващо е качеството на армията и нейните способности. Една по-малка по-състав, но модерно въоръжена и високо подготвена професионална армия, ще изпълни по-добре своите национални и съюзни отговорности.

Системата за кадрово развитие на личния състав на въоръжените сили е остатък от практиката в БНА

България остана дълго време с наследената система за кадрово развитие на армията. С включването на България в програмата на НАТО "Партньорство за мир", бе поставено началото на процес на трансформация в подготовката на офицерския и сержантския състав на въоръжените сили. Значителни усилия бяха положени за неговата езикова подготовка. Но и тук не бе поставена решителна цел за придобиване на задължително ниво на езикова подготовка на целия команден състав на армията, без което кадровото развите на офицерите и сержантите ще бъде ограничено. Но по познат стереотип първите офицери изпратени в Главната квартира на НАТО и в стратегическото командване в Монс бяха офицери от разузнавателните структури на въоръжените сили. Нещо повече, вече като съюзна държава от НАТО България продължи да изпраща в структурите на Алианса, сътрудници на службите на бившия тоталитарен режим, включително на високи военни постове. У съюзниците остана впечетлението , че нашите военни и цивилни представители не са изпратени да работят за бързо интегриране на страната и армията ни в НАТО, а за неговото разузнаване в нечий чужд интерес. Не бе поставена нужната бариера, за гарантиране на лоялност и надежност на кадрите, които страната ни трябва да изпраща за работа в гражданските и  военни структури на Алианса.

Масимално дълго съхраняване на мегаструктури в армията като армии, корпуси и дивизии

Ръководството на БА доста мъчително се раздели с армейско-дивизионните военните структури от времето на Варшавския договор. Едва след 2000 г., БА премина към бригадно-базова структура на своите основни формирования. През 1996 г. трите армии на сухопътните войски са трансформирани в армейски корпуси, а до 2006 г. корпусите съществуват като командвания, когато са окончателно разформировани. Дългото запазване на тези структури не позволи бързото изграждане на по-малка, по-високобоеспособна и модернизирана армия, напълно съвместима с армиите на съюзните държави от НАТО. Максимално дълго използване на съветска бойна техника и оборудване и поддъжката им от оръжейни руски компании и задържане на превъоръжаването със съвременни и оперативно съвместими западни оръжейни системи. Едва през 2018-2019 г. бяха предприети стъпки за промяна и замяна на старите бойни платформи с нови, което обаче ще даде своя ефект в следващите 5-6 години.

Недофинансиране на отбраната на страната

Недофинансирането на въоръжените сили на страната се преврна в основен хроничен проблем за изграждането на съвременни оперативни способности на армията. От отбранителни разходи 3,2 % от БВП през 1990 г., страната ни падна до 1,26 % през 2015 г., което за периода до 2000 г. наложи значително редуциране на структурите и личния състав на въоръжените сили. Спестените финансови средства от направените съкращения не бяха инвестирани в нови отбранителни способности. Правителствата на страната, след приемането на България в Алианса, не изпълниха официалния си ангажимент за поддържане в средносрочен план на отбранителни разходи в размер на около 2,5 % от БВП. Съпътстващ фактор за това беше и финансовата криза от 2008 г., като в периода до 2016 г. отбранителните разходи бяха снижени под 1,4% от БВП. Капиталовите разходи от отбранителния бюджет дълго време останаха на ниско равнище. Това забави неприемливо модернизацията и превъоръжаването на армията. България прие решението на НАТО от 2014 за нарастване на отбранителните разходи до ниво не по-ниско от 2% от БВП, но започна да го изпълнява с 5 години закъснение. За да компенсира технологичното изоставане на своите въоръжени сили, страната ни трябва в следващите 10 години да поддържа отбранителни разходи не по-ниски от 2-2,5 % от БВП. Няма друг начин да се премахне технологичното изоставане на нашата армия от армиите на другите съюзни държави.

Задържане на ниско ниво подготовката на военните формирования

Недостигът на финансови ресурси за армията и затрудненото поддържане на наследените бойна техника и въоръжения, не позволиха да се провежда достатъчно високо ниво на подготовка на нейните формирования и това е една от причините същите да са с ограничени способности. И понастоящем българските военни летци, особено от бойната авиация, не могат да достигнат съюзните стандарти от 180 полетни часа годишно. Летци с полетни часове по-малко от 140 часа се считат за недостатъчно подготвени за реални въздушни операции. Същото е положението и с плавателните дни годишно за корабите. Подготовката и оборудването на формированията, декларирани като принос на страната към колективнат отбрана на Алианса, са недостатъчни за да им се постави оценка напълно боеспособни за съюзни мисии и опирации. България не участва редовно с по-големи формирования в съюзната подготовка на силите извън територията на страната.

Нерешаване на кадровата криза в БА

С преминаването към напълно професионална армия, военното ведомство на България нямаше ясна стратегия как най-добре да рекрутира, подготвя, развива и задържа професионалните си кадри. Не бе приложен успешно опитът на редица съюзни държави в развитието на професионалните си военни кадри. Ниските възнаграждения на кадровия състав на армията, несигурното кадрово развитие, морално остарялата бойна и обслужваща техника и недостатъчното ниво на подготовка, са само няколко от факторите за сериозен отлив на кадрови състав от армията. Процентът на некомплект на много формирования, особено в сухопътните войски достига до 15-20%, което ги прави ограничено боеспособни, а това е ключов проблем за всяка армия. Както правителствата, така и законодателната институция на страната и досега не са намерили адекватно решение на този проблем. Едва в последните години министерството на отбраната предприе мерки за повишаване на месечните възнаграждения на редовите кадрови военнослужещи, но в недостатъчен размер. Значителния кадрови недостиг ще продължи да оказва негативно влияние на боеспособността на военните формирования. Провали се и инициативата за създаване на доброволен резерв на армията, поради ниските финансови стимули за желаещите. Очакванията, че доброволната военна служба или възобновяването на задължителната наборна служба ще решат кадровите проблеми на армията, включително и обновяването на нейния запасен състав са прекалено оптимистични.  

Нежелание за разполагане на съюзни многонационални формирования на българска територия

Като флангова държава от НАТО, България има потребност от значителен възпиращ военен потенциал. Когато националните военни способности са ограничени, страната ни има право да поиска и предложи на нейна територия да бъдат разположени съюзни военни формирования, на ротационен принцип или постоянно базирани. Такъв подход успешно прилагат Полша, прибалтийските съюзни държави и Румъния. България се въздържа да последва примера на тези съюзни държави от страх да не влоши отношенията си с Русия, поддавайки се на руските заплахи за нанасяне на удари по онези съседни държави от НАТО, които имат на територията си военни обекти на САЩ или Алианса. В началото на членството ни в НАТО на България бе предложено да изгради на своя територия щаб за многонационална съюзна дивизия, но българското военно и политическо ръководство тогава отхвърли това предложение. В сраната ни се води пропаганда, че по време на Варшавския договор у нас не е имало съветски бази и войски, а сега допускаме такива на НАТО. Макар това да не е напълно вярно тъй като в отделни периоди е имало такива, пропуска се факта, че в България имаше значителен брой съветнически състав на съветските въоръжени сили и специални служби. Отделни партии и политически лидери у нас често заклеймяват присъствието на съюзни формирования на наша територия, дори при учения, като се представят за чужди и враждебни на страната. НАТО се обявява като една от основната причина за съсипването на българската армия. И днес, поради недостатъчно информационни програми, българското общество не знае много за НАТО, за неговите структури и дейност, както и ползите за националната сигурност, които ни предоставя членството в организацията.

Трудното реформиране на специалните служби

Дълго време специалните служби на демократична България бяха ръководени от хора, които са работили в специалните служби на тоталитарния режим. Сагата по отварянето на досиетата на служителите, агентите и сътрудниците на тези служби, както предаването на архивите на военното разузнаване на Комисията по досиетата е ярка индикация за това, че отделни стереотипи от времето на Варшавския договор не са преодоляни. Много бивши представители на тези служби, след демократичните промени в страната бяха инфилтрирани в органите на държавното управление, финансовите и образователните институции, бизнеса, ккато и в ръководството на въоръжените сили. Немалка част от тях продължиха да работят в новите служби за сигурност на страната, включително на ръководни позиции. В днешно време някои от тях са заменени от техните синове и роднини. Това задържа адекватното реформиране на службите за сигурност за противопоставяне на съвременните рискове и заплахи, пред които е изправена страната ни, като член на НАТО и ЕС. Влиянието на бившите служители на тоталитарните служби за сигурност у нас оказа силно негативно влияние и в сектора на националната сигурност и отбрана. Настоящите служби за сигурност и правозащитните органи допускат неприемливо руско влияние в страната и не реагират адекватно на руските хибридни заплахи срещу националната ни сигурност.

В заключение следва да се подчертае, че остатъчното влияние на стереотипите от времето на Варшавския договор, продължава да е пречка за бързото модернизиране на отбранителните способности на страната и превръщането й в напълно надежден и активен член на Алианса, способен да участва без ограничения в основните съюзни мисии и операции и най-вече в операции по колективната отбрана на държавите от НАТО. Липсата на политическа вола и решителност да се прекрати по-бързо със зависимостта от Русия в поддържането на технологично остарелите основни оръжейни системи на армията и заменянето им със съвременни западни образци, ще задържа модернизацията и превъоръжаването на БА и ще вреди на националния интерес на страната, като съюзна държава от НАТО. Пропуснати бяха много възможности въоръжените ни сили да бъдат развити и технологично обновени в рамките на 10 години след приемането на страната ни в Алианса.

* Авторът е бивш военен представител на България в Главната квартира на НАТО, в периода 2002-2004 г.