Паметникът на окупационната съветска армия можеше да бъде премахнат още през 1993 г.

В България не се случи нито истинска лустрация, нито декомунизация. Страната ни е останала като един лош пример в това отношение. Дори доста по-лесни за реализация единични казуси, които донякъде биха измили срама ни на най-верен съветски сателит по време на студената война, не се случиха – поради липса на кураж, поради липса на истинска привързаност към десните ценности, поради липса на политическа и управленска последователност, на умение да се постигат целите. Не на последно място - и поради пълна незаинтересованост към това, което си обещавал на десните, антикомунистическите избиратели по време на многобройните предизборни кампании.

Истината е, че през първата половина на 90-те години част от лидерите на СДС съвсем искрено, осъзнато и настоятелно искат премахването на такова позорно свидетелство за статута на България като най-верен сателит на Съветите, каквото продължава да бъде капището около т.нар. "паметник на съветската армия". През периода 17 октомври 1990 – 20 октомври 1991 г. това няма никакъв шанс да се случи, защото кмет на София е Александър Каракачанов. Едно от първите и големи разочарования на подмяната, която СДС носи - въпреки клетвите за промяна, декомунизация и лустрация. И как да е другояче, след като Александър Каракачанов е от най-червените импланти в СДС. Баща му Панайот Каракачанов е комунистически терорист от партизанската бригада "Народен юмрук", функционираща в района на Поморие. След 9.ІХ.1944 г. достига до поста зам.-министър на МВР, ген.-лейтенант, военен аташе в Румъния до 1971 г.

През 1993 г. кмет на столицата е Александър Янчулев, върл седесар - поне на думи. В общината тече усилена преписка за демонтирането на паметника на съветската армия. На проведено заседание на Столичния общински съвет на 18 март 1993 г. по т.2 от дневния ред е прието Решение №2, т.2 по Протокол №24/18.ІІІ.1993 г., с което е възложено на кмета на Столична голяма община в срок до 1.V.1993 г. да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на съветската армия.

Александър Янчулев издава Заповед №РД-09-168/7.ІV.93 г., с която възлага на Христо Димов, зам.-кмет на СГО, "да ръководи и осигури извършването на всички необходими законни процедури по демонтажа, транспорта и опазването на фигурите и барелефите от паметника, в съответствие с действуващата законова и подзаконова нормативна уредба, както и за подготвянето и устройването на подходящи места за тяхното съхранение на отговорно пазене". Извършените демонтажни дейности е трябвало да бъдат разплатени изцяло с дарения от юридически и физически лица, които вече са били събрани за тази цел. 

Представяте ли си - на фона на днешната отвратителната промосковска пропаганда и сриване на част от сънародниците ни до самоунизителното положение на московски глашатаи, през 1993 г. имаше много български граждани, които отделят от своя залък, за да осигурят средства за демонтиране на просъветското унизително за националаното ни достойнство капище насред центъра на столицата ни. Но както много често се е случвало тогава, а и днес - обществената подкрепа за една смела и последователна политика на отхвърляне на съветското комунистическо робство чрез премахването на неговите символи на територията на България се сблъсква с животински страх, откровен саботаж, нехайство и липса на дължимост към избирателите, които са те избрали, защото си "десен". Дясното винаги трябва да върви с антисъветизъм и антипутинизъм. Иначе е нещо като "кучето, което мяука".

Въпреки първоначалния устрем и плам, кметът на София от СДС Ал. Янчулев и двамата му заместници Христо Димов и инж. Стоян Груйчев, които са натоварени с прякото изпълнение на решението на Столичния общински съвет, не постигат нищо. На 12 април 1993 г. Димов уведомява с докладна записка общинските съветници за започването на демонтажа: "На 12 април т.г. започна изпълнението на заповедта. Създадена е организация и са взети са необходимите мерки за цивилизованото демонтиране на фигурите с оглед тяхното запазване като история на София по време на комунистическия режим".

Зам.-кметът предлага да се създаде музей на открито на паметниците на тоталитарния режим, като се възложи на главния архитект на София да определи подходящ терен за това. Започва издигането на скеле около паметника от общинска фирма "Сградостроител".

В следващите дни обаче се случва нещо, което остава неизяснено и до днес. На 14 април 1993 г. кметът Янчулев уведомява с писмо премиера Любен Беров, че същия ден сутринта "въпреки съгласувания със СДВР план за навлизането на строителната техника в района на паметника, с устна заповед на министъра на вътрешните работи не е било разрешено на строителя да започне работа".

Вътрешен министър по това време е Виктор Михайлов, който провежда открита прокомунистическа реставраторска политика в МВР. Писмена заповед на министъра не е открита и досега. Същият ден общинска фирма "Сградостроител" получава заповед от Столична инспекция за териториално-устройствен и строителен контрол за спиране на изпълнението на всякакви работи по извършване, подготовка и демонтаж на паметника на Съветската армия.

Оттогава решаването на проблема е блокирано, кметът Ал. Янчулев е обвиняван в непоследователност и неизпълнение на решението на СОС, а той самият влиза в открита конфронтация със своя заместник Христо Димов, който след този провал е отстранен, макар че трудно може да се каже, че е саботирал изпълнението.

Най-настоятелни и последователни в този казус са промосковските сирени от Българската социалистическа партия, които излизат с ортодоксално съветофилско прессъобщение:
"Декларация на Българската социалистическа партия по въпроса за съдбата на паметника на Съветската армия в София. През нощта на 11 срещу 12 април 1993 г. столични общински съветници от Съюза на демократичните сили (СДС) предприеха действия, насочени към разрушаването на паметника на Съветската армия в София. Това явно е елемент от цялостната им стратегия за реабилитация на фашизма и за отричане на антифашистката съпротива. (...) БСП ще направи всичко необходимо за приемане на мораториум върху разрушаването на паметниците. Убедени сме, че огромното мнозинство от българския народ не приема вандализма – последна надежда на шепа провалили се политици. Техните авантюри ще срещнат категоричната съпротива на всички, които са за стабилен и мирен преход, за цивилизовано отношение към историческата памет на нацията, за трайни и взаимноизгодни връзки. Цветята пред бронзовите фигури и занапред ще свидетелстват за неувяхващия исторически спомен, за нашето преклонение пред паметта на загиналите воини.
София, 12 април 1993 г.".

Според Петко Горанов, общински съветник от СДС (днес районен кмет от ДБ) в мандата 1991–1995 г.: "Моето лично убеждение е, че Янчулев "откри" този дебат изцяло с ПР мотиви и нямаше никакво намерение да предприема каквото и да било по този въпрос, а допълнителната полза, която преследваше, е пасивността му да бъде разменна монета срещу други политически закачки от страна на БСП. Липсата на практическо движение по въпроса даде възможност на редица столични червени активисти да си припишат допълнителен политически актив".

Паметникът на Съветската армия стои и до днес в центъра на българската столица. Стефан Софиянски, който наследи Янчулев и беше кмет на София до 2005 г., дори официално каза по време на предизборната си кампания за кмет на София през 2011 г. в интервю за Дарик: 
"- Ще махнете ли Паметника на Съветската армия, който също не махнахте?
- Не. Не.
- И пак не бихте го махнали?

- Не.