Пьотър Чаадаев за Русия: Диво варварство, след това грубо суеверие, по-нататък чуждоземно владичество, жестоко и унизително, чийто дух националната власт впоследствие наследява

Една от най-прискърбните черти на нашата своеобразна цивилизация се състои в това, че ние все още откриваме истини, които отдавна са станали банални в другите страни и дори у народи, много по-изостанали от нас. Работата е там, че никога не сме вървели заедно с другите народи, ние не принадлежим към нито едно от известните семейства на човешкия род, нито към Запада, нито към Изтока и нямаме традициите нито на едното, нито на другото. Ние стоим като че ли извън времето, всемирното възпитания на човешкия род върху нас не се е разпространило. Вълшебната връзка на човешките идеи в приемствеността на поколенията и историята на човешкия дух, довели го в целия останал свят до неговото съвременно състояние, не са оказали върху нас никакво влияние (...)

Погледнете наоколо (...) Никой няма определена сфера на дейност, няма добри навици, за нищо няма правила, няма даже и домашно огнище, нищо такова, което привързва, което пробужда вашите симпатии, вашата любов; нищо устойчиво, нищо постоянно; всичко тече, всичко изчезва, без да остави следа нито навън, нито у вас. В нашите домове ние сме сякаш на лагер; в семействата имаме вид на чужденци; в градовете приличаме на чергари, по-лоши сме от номадите, които пасат стада в нашите степи, защото те са по-привързани към своите пустини, отколкото ние към нашите градове. И не мислете, че това са глупости (...)

Но да поговорим още малко за нашата страна, при това ние няма да се отклоним от нашата тема (...) Отначало диво варварство, след това грубо суеверие, по-нататък чуждоземно владичество, жестоко и унизително, чийто дух националната власт впоследствие наследява – ето печалната история на нашата младост. Време на преливаща от енергия дейност, на кипяща игра на нравствените народни сили – нищо подобно у нас не е имало. Епохата на нашия социален живот, съответстваща на тази възраст, е била изпълнена с приглушено и мрачно съществуване, без сила, без енергия, оживявана само от злодеяния и смекчавана само от робство.

Никакви прекрасни спомени, никакви пленителни образи в паметта, никакви действени наставления в националната традиция. Хвърлете поглед върху всички преживени векове, всички покореи от нас пространства, и няма да откриете нито един приковаващ към себе си спомен, нито един почтен паметник, който властно би говорил за миналото и би го рисувал живо и картинно. Живеем само в най-ограниченото настояще, без минало и без бъдеще, сред мъртъв застой (...)

Първите ни години, преминали в неподвижна дивотия, не оставиха никаква следа в ума ни и у нас няма нищо, което да не е собствено присъщо, на което може да се опре нашата мисъл; изолирани по странна воля на съдбата от всеобщото движение на човечеството, ние не възприехме дори традиционните черти на човешкия род (...) Ние обаче, появили се на света като незаконнородени деца, без наследство, без връзка с хората, с нашите предшественици на земята, не пазим в сърцата си нищо от поуките, предхождащи нашата поява (...)

Онова, което у другите народи е просто навик, инстинкт, на нас ни се налага да го вбием в главите си с удар на ковашки чук. Нашите спомени не отиват по-далеч от вчерашния ден; ние сякаш сме чужди на самите себе си. Така удивително шестваме във времето, че при нашето движение напред преживяното пропада за нас безвъзвратно. Това е естествена последица от култура, изцяло заимствана и подражаваща. Ние нямаме вътрешно развитие, естествен прогрес, старите идеи са изместени от новите, защото последните не произлизат от първите, а се появяват у нас неизвестно откъде. Ние възприемаме само напълно готови идеи, затова тези неизлечими следи, които остават в умовете от последователното развитие на мисълта и създават умствената сила, не браздят нашите съзнания. Ние растем, но не съзряваме, ние се придвижваме напред по крива, т.е. по линия, която не води към целта. Ние приличаме на онези деца, които не са принуждавани сами да разсъждават, ето защо, когато пораснат, те не притежават нищо свое; цялото им знание е повърхностно, цялата им душа е извън тях. Такива сме ние (...)

За нас може да се каже, че представляваме изключение сред народите. Принадлежим към онези от тях, които сякаш не влизат като съставна част в човешкия род, а съществуват само, за да дадат незабравим урок на света (...) На всички нас не ни достига известна устойчивост, известна последователност на ума, известна логика. Силогизмът на Запада не ни е познат. В нашите най-добри глави има нещо, което е още по-лошо от повърхностността. Най-добрите идеи, лишени от свързаност и последователност, като безплодни заблуди се парализират в нашия мозък. В природата на човека е да се обърква, когато не намира начин да се свърже с онова, което го предшества, и с онова, което ще бъде след него; тогава той губи всяка твърдост, всяка увереност; без да е ръководен от усещането за дълготрайност, той се чувства заблуден в света. Такива объркани същества се срещат във всички страни, у нас обаче това е общо явление (...)

Тук става въпрос за онова безгрижие, което е лишено от опит и предвиждане, което не взема под внимание нищо друго освен мимолетното съществуване на личността, откъсната от своята среда, не уважаваща нито честта, нито успехите на някаква съвкупност от идеи и интереси, нито дори родовото наследство на дадено семейство, с всички предписания и перспективи, които определят и обществения, и частния живот в строя, основан на паметта за миналото и тревогите за бъдещето. В нашите глави решително няма нищо общо: всичко в тях е обособено, несигурно и непълно. Откривам даже, че в нашия поглед има някаква странна неопределеност, нещо студено и неуверено, напомнящо за отличието на народите, стоящи на най-ниските стъпала на социалната стълбица (...)

При това, разпространи между двете велики части на света, Изтока и Запада, опирайки се с единия лакът на Китай, с другия на Германия, ние би трябвало да съчетаваме у себе си двете велики начала на духовната природа – въорбажението и разума – и да обединим в нашата цивилизация историята на цялото земно кълбо. Провидението не ни предостави тази роля. Напротив, то сякаш изобщо не се занимаваше с нашата съдба. Отказвайки ни своето благотворно въздействие върху човешкия разум, то изцяло ни предостави на самите себе си, не пожела в нищо да се намеси в делата ни, не пожела на нищо да ни научи. Опитът на времената за нас не съществува. Векове и поколения за нас преминаха безплодно. Гледайки ни, може да се каже, че по отношение на нас всеобщият закон на човечеството е сведен до нула. Самотни в света, нищо на света не сме дали, нито една мисъл не сме внесли в масата на човешките идеи, с нищо не сме допринесли за движението напред на човешкия разум, а всичко, дадено ни от това движение, изопачихме.

Още от първите мигове на нашето социално съществуване от нас не се роди нищо подходящо за общото благо на пората; нито една полезна мисъл не покълна на безплодната почва на нашата родина; нито една велика истина не е издигната от нашите среди; ние не си дадохме труд да създадем нещо в областта на въображението, а от онова, което въображението на другите създаде, ние заимствахме единствено лъжливата външност и безполезния разкош.

Странна работа! Даже в областта на онази наука, която всичко обхваща, нашата история с нищо не е свързана, нощо не обяснява, нищо не доказва. Ако ордите варвари, разтърсили света, преди нашествието на Запад не бяха минали през нашата страна, нише едва ли щяхме да сме глава от световната история. За да накараме другите да ни забележат, ни се наложи да се разпрострем от Беринговия пролив до Одер. Някога великият човек поискал за ни цивилизова и за да ни приобщи към просвещението, ни хвърли плаща на цивилизацията; ние вдигнахме плаща, но до просвещението не се и докоснахме.

Друг път друг велик монарх, приобщавайки ни към своето славно призвание, ни поведе като победители от единия до другия край на Европа; връщайки се от това триумфално шествие по най-просветените страни на света, ние донесохме със себе си единствено безнравствени идеи и гибелни заблуди, чиито последици бяха неизмеримо бедствие, отхвърлило ни половин век назад. В кръвта ни има нещо, отхвърлящо всеки прогрес. С една дума, живяхме и все още живеем само за да изнесем някакъв кардинален урок на далечните потомци, които ще го разберат; сга обаче, каквото и да ни говорят, ние представляваме бяло петно в интелектуалния ред. Не преставам да се учудвам на тази празнота, на тази удивителна откъснатост на нашето социално битие.

Източник: Чаадаев, П., Полное собрание сочинений и избранные письма, т.1, М., 1991, изд. Наука