Ричард Пайпс: Руската църква не е нищо друго освен мълчаливо послушание и слугинство пред държавата

Ричард Пайпс (11 юли 1923 г. – 17 май 2018 г.) е американски учен от еврейски произход (роден в Полша) и професор по руска история в Харвардския университет от 1958 до 1996 г. От 1968 до 1973 г. е директор на Изследователския център за руски изследвания в Харвардския университет, а от 1973 до 1978 г. е главен научен съветник на Института за руски изследвания в Станфордския университет. Предлагаме откъси от книгата на Ричард Пайпс "Русия при стария режим".

Въпреки че руската църква е била до голяма степен слята с държавния апарат и подчинена на монархията, преди Петър Велики тя все още е запазвала някои черти на отделна институция и подобие на автономност. Византийският принцип на "симфония", потвърден на Събора от 1666 г., теоретично все още е оставал в сила. Църквата е била отделена от държавата, имала е патриарх, собствени административни, съдебни и данъчни власти, както и собствени владения, чиито жители е събирала данъци и е съдила. Петър слага край на този полуавтономен статут, като премахва патриаршията, превръща нейните ведомства в клонове на светската администрация, отнема съдебните ѝ имунитети и, може би най-важното, конфискува приходите ѝ. След царуването на Петър Руската църква се оказва просто подразделение на гражданската администрация. Coup de grace (последният, решителен, фатален удар, който се нанася на умиращите от съжаление) е нанесен на жертва, която и без друго вече е била в последни издихания и затова едва е потрепвала. Нямало е протести, а само мълчаливо послушание. Никоя църква в християнския свят не е позволила да бъде секуларизирана с такова безразличие, както Руската църква.

(...) Кулминацията на църковната политика на Петър е "Духовният правилник", подготвен под личното наблюдение на императора и издаден през 1721 г. Той регулира подробно дейността на енорийския и манастирския клир, като уточнява какво могат да правят, какво не могат и дори какво са длъжни да правят. "Правилникът" наистина се превръща в бюрократична конституция за Руската църква. Сред най-важните му разпоредби е премахването на патриаршеската длъжност, вакантна от 1700 г., и замяната ѝ с бюрократичен орган, първоначално наричан "Духовна колегия", а по-късно "Свети Управляващ Синод". Светият Синод не е нищо повече от министерство по религиозните въпроси. Неговият ръководител, наричан Главен прокурор, не е непременно член на духовенството и през 18 век обикновено е военен офицер. До 1917 г. Синодът носи пълна отговорност за управлението на Руската църква. С учредяването му църквата престава да съществува като независима институция и официално се слива с държавния апарат. Някои от задълженията, наложени на духовенството от "Правилника", демонстрират степента, в която църквата е била политизирана при Петър. Ръкоположените свещеници са били задължени да положат клетва, в която обещават "всички права и прерогативи (или привилегии), принадлежащи на висшата автокрация, власт и авторитет на Негово Царско Величество, легализирани и отсега нататък легализирани, доколкото могат, да предупреждават и защитават, и в това, ако е необходимо, да не пощадят живота си". Клетвата, полагана от членовете на Духовната колегия (по-късно Свети Синод), съдържа следните думи: "Кълна се в живия Бог... да бъда верен, добър и послушен роб и подчинен на Нейно Величество императрица Екатерина Алексеевна". В допълнение към това общо задължение, енорийските свещеници трябвало да се закълнат, че незабавно ще докладват на властите всяка информация за посегателство срещу интересите на Императора или неговата държава, дори ако тази информация е получена по време на изповед: "Ако по време на изповед някой разкрие на свещеник, дори и да не е извършено, но вече планирано престъпно деяние, особено държавна измяна или бунт срещу Самодържеца или Държавата, или зло намерение срещу честта или здравето на Суверена и семейството на Негово Величество (...) изповедникът е длъжен не само да го опрости от греховете, които е изповядал открито, (...) но и незабавно да го докладва на специално определено място в съответствие с личния указ на Негово Императорско Величество (...) по силата на който, за думи, засягащи високата чест на Негово Императорско Величество и причиняващи вреда на Държавата, тези престъпници трябва да бъдат незабавно заловени и ескортирани до определените за целта места".

След публикуването на "Правилника" руските свещеници редовно сътрудничат с полицията. Например, в края на управлението на Петър Велики, когато правителството се готви да въведе поглавен данък и се опитва да проведе преброяване за тази цел, на селските свещеници е наредено, под заплаха от безмилостно бичуване и заточение в Сибир, да съдействат за идентифицирането на лицата, укриващи се от преброяването. През 19 век доносите срещу политически дисиденти се считат за стандартни свещенически задължения. Поразително е не само публикуването на "Духовния правилник", но и фактът, че той не среща съпротива. Петър просто изпраща копия от документа на своите духовни сановници и им нарежда да го подпишат; те надлежно се съобразяват, въпреки че за тях сигурно е било очевидно, че по този начин решават съдбата на своята църква. Няма доказателства за активна съпротива срещу "Правилника" (подобна на тази, която често възниква по време на разкола, когато е заложена на карта съдбата на обряда). Всичко това подсказва, че най-важният аспект на Руската църква е бил нейният магически елемент и тъй като Петър не се е интересувал от литургията, тайнствата или други обреди, Църквата е била готова да му се подчинява по всички останали въпроси.

Може би Православната църква би могла да подобри позицията си, ако имаше масите на своя страна. Но това не се случва. Селяните искрено, а не повърхностно, привлечени от вярата, са били привлечени повече от старообрядците и сектантите. Образованите класи или изобщо не са проявявали интерес към Църквата, или са се насочвали към чужди религии, особено към тези от светския (идеологически) вид, където историята е служила като заместител на Бог. Православната църква никога не е намирала общ език с образованите, тъй като консервативният ѝ мироглед ѝ е придавал отчетливо антиинтелектуален уклон. Въз основа на средновековната руска предпоставка, че "мнението е майка на всички страсти" и че "мнението е майка на разложението", тя е проявявала малък интерес дори към собствената си идеология, обръщайки се към нея главно когато е било необходимо да се отблъснат еретици или чужденци. Тя посрещала всички опити да му вдъхне нов живот с инстинктивно подозрение, което понякога преливало във враждебност и било съпроводено с доноси до властите и отлъчване. Това винаги се случвало, когато си въобразявала, че се изразяват независими мнения за нейните догми и ритуали. Тя отчуждавала един след друг най-добрите религиозни мислители на страната – славянофилите, Владимир Соловьов, Лев Толстой и миряните, обединили се в началото на 1900-те години около "Религиозно-философското общество". Тя също така не се интересувала много от образованието на своето паство. Православната църква проявявала сериозен интерес към началното образование едва през 1860-те години и то само по заповед на правителството, разтревожено от влиянието на интелигенцията върху масите. Би било абсурдно да се отрече, че по време на имперската епоха много руснаци, от най-образованите до неграмотните, са търсели и намирали утеха в църквата и че дори сред духовенството, което било сервилно на държавата, имало хора от най-висок морален и интелектуален калибър. Дори в корумпираната си форма руската църква предлагала освобождение от житейските трудности. Като цяло обаче църквата от императорския период не била много популярна и губила остатъците от това, което някога е била. По времето на Котошихин (Григорий Котошихин, известен още като Йохан Александър Селецки, починал през 1667 г.) - служител на Руския посланически приказ, който се преместил на служба в Швеция и по молба на шведското правителство написал обширен труд, важен източник за историята на Русия от 17-ти век - "За Русия по време на царуването на Алексей Михайлович" (заглавие, което останало в сила и през съветската епоха), в средата на 17-ти век, благородниците и болярите обикновено поддържали домашни параклиси и един или повече свещеници за своя сметка.

Но век по-късно, по време на управлението на Екатерина II, английски пътешественик отбелязва с изненада, че по време на петмесечния си престой в Санкт Петербург не е виждал нито веднъж свещеник на служба при благородник. Други чуждестранни пътешественици от имперската епоха оставят подобни разкази. Нарастващата изолация на духовенството от елита може да се обясни с няколко фактора. Единият е свързан със закона на Петър Велики, забраняващ изграждането на семейни църкви и поддържането на домашни свещеници. Друг е нарастващата пропаст между европеизираното, светското образование, предоставяно на висшата класа, и обучението, достъпно дори в най-добрите семинарии (...) Строгата забрана за благородници да влизат в духовенството, наложена от московското правителство и допълнително подсилена от законодателството на Петър Велики, предотвратява формирането в Русия на кръвното родство между благородството и висшите ешелони на духовенството, каквото обикновено е съществувало в Западна Европа. По-голямата част от руското духовенство произхожда от простолюдието, често от най-ниските класи, и е културно и социално близко до градската дребна буржоазия. Изглежда сякаш героите в романите на Лесков (Николай Семьонович Лесков, бел. ред.), летописец на руското духовенство, са обитавали свой собствен свят, дори по-откъснат от външния свят, отколкото търговците, обитавали "тъмното царство". До самия край на императорския режим те са останали отделна каста, посещавайки собствени училища, женили се за дъщерите на духовници и изпращали потомството си в свещенически сан. Дори в началото на 20-ти век, когато руските миряни са могли да приемат свети сан, те са го правили изключително рядко. Обеднели, изолирани и идентифицирани с автокрацията, духовенството не се е радвало нито на любов, нито на уважение; в най-добрия случай е било толерирано.

(...) Какво на практика можело да се очаква от руската църква? Поради консервативната си философия и традиционната си зависимост от държавната власт, тя не е могла да действа като либерализираща сила. Но е могла да постигне две важни неща. Първо, можела е да защити принципа за съвместното съществуване на светската и духовната власт, изложен в Евангелието от Матей (22:16-22) и разработен в теорията на византийската църква. По този начин тя би постигнала върховна власт над духовния свят на страната и по този начин донякъде би ограничила светската власт. Тъй като не го е направила, тя е позволи на държавата да претендира за власт както над тялото, така и над ума, като по този начин допринася значително за чудовищното разширяване на светската власт в Русия по това време и още повече в последвалата епоха.

Второ, тя би могла гордо да води борба за най-основните християнски ценности. Руската църква би трябвало да протестира срещу въвеждането и разпространението на крепостничеството, което е било в крайно противоречие с християнската етика. Трябвало е да осъди преследването на гражданите от светските власти. Тя обаче не е направила нито едното, нито другото (...) Никой клон на християнството не се е отнасял с такова безразличие към проявите на социална и политическа несправедливост. Човек може напълно да се съгласи с думите на Александър Солженицин, че руската история би била несравнимо по-хуманна и хармонична през последните няколко века, ако руската църква не беше пожертвала своята независимост и беше продължила да се обръща към народа, както прави например в Полша. В крайна сметка политиката на Руската православна църква не само я дискредитира в очите на всички, които ценяха социалната и политическата справедливост, но и създаде духовен вакуум, запълнен от светски идеолози, стремящи се да създадат в този свят рая, който християнството обещаваше в отвъдния.