Д-р Борис Стоянов, специално за Zonanews: Вън от тежко изкривената представа стоят безпристрастните факти, които сочат Русия/СССР като най-агресивната държава в съвременната история

Интервю на Живка Кехайова с главният асистент от катедра "Нова и съвременна история" на СУ "Св. Климент Охридски" д-р Борис Стоянов 

От историческа гледна точка какво подклажда подобен тип самоубийствени и за агресора войни като тази на Путин?

Да, вярно е, че цели държави изчезват от историческата сцена в резултат от по-големи или по-малки войни или пък съществено намаляват своята роля след техния край. И все пак добре е да имаме предвид, че държавите са рационални играчи в системата на международни отношения и не влизат току-така във въоръжени конфликти, още по-малко с идеята, че ще ги загубят или ще бъдат унищожени. Обикновено те водят войни, за да завоюват територия, да овладеят стратегически позиции, да заграбят ресурси, за да изпреварят своя противник, т.е. да нанесат превантивен удар, за да съхранят статута си и т.н.

Русия е особен случай. За нея войната е начин на съществуване и непрекъснато утвърждаване. В исторически план се наблюдава едно специфично и много устойчиво във времето нейно отношение към окръжаващия я свят. Става дума за динамична връзка, в която руснаците от една страна разпознават в своите съседи заплаха за съществуването и културната си самобитност, а от друга- изпълняват месианска роля по разпространение на православната религия и етос, на своя уникален модел, продукт на дълго взаимодействие между европейски и азиатски принципи и методи.

Техните господари решават големите въпроси на сигурността и самовъзложеното апостолско служение чрез подчиняването на съседите, а след това и на съседните на новозавладените земи и т.н. По този начин в края на XVIII в. империята им вече се простира на три континента - постижение, което се дължи на положението на Русия на барутна сила спрямо повечето азиатски народи. С превъзхождащата си мощ тя сравнително лесно завладява обширни и рядко заселени територии със слаба политическа организация и често пъти с население на нисък стадий на културно и стопанско развитие. В това непрекъснато разширяване на границите проблемите възникват, когато Русия опира до равностойни противници.

Справянето с тях вече отнема много време- така например, за три века руснаците и османците воюват над 10 пъти на Балканите и в Кавказ, и костват много повече жертви особено в индустриалната епоха, когато самата природа на войната се изменя и тя става по-разрушителна и мащабна. Всъщност, ако има нещо самоубийствено във войните, които Русия води, то това са претърпените колосални човешки загуби. Империята - независимо в кой етап на своето развитие ще я разгледате, не жали човешкия потенциал, за да постигне мегаломанските си цели.

Примерите от ХХ век са достатъчно красноречиви. В Първата световна война жертвите й надхвърлят 3 300 000 души (приблизително 2% от населението), което е три пъти повече от загубите на Великобритания (без колониалните й владения) и с 1/3 повече от тези на Германия. Ранените войници и офицери са близо 5 млн. Във Втората световна война СССР е буквално обезкървен. Първоначалният брой жертви - 17 млн. души в перестроечните времена бе увеличен до 27 млн., като в тази печална статистика се включват и цивилните жертви, представляващи основния дял от загубите. При 195 млн. съветски граждани през 1940 г. загиналите са почти 14% от населението на страната.

Цената на по-малките войни също е сериозна. В руско-японската война от 1904 – 1905 г. загиват най-малко 30 000 души, в съветско-финландската война от 1939 – 1940 г.- 125 000, а войната в Афганистан, водена от 1979 до 1989 г., коства 14 500 убити и близо 54 000 ранени. В допълнение Русия/СССР воюва и със собствените си народи. В гражданската война, последвала болшевишкия преврат, се смята, че са погубени 10 млн. души, а в сталинските чистки и терор през 30-те години загиват нови 9 млн. човека - данни, обобщени от добрия познавач на историята на Източна Европа и Русия Тимъти Снайдер. В последните се включват жертвите на голодомора в Украйна, които са около 5 млн. С други думи, само през ХХ век Русия губи около 50 млн. души в резултата от войни и терор и в това отношение е изпреварена единствено от Маоистки Китай.

Жестока статистика. Но можем ли да кажем, както твърди и самата руска пропаганда, че Русия винаги е била нападаната страна, че тя всякога действа защитно и жертвите, които дава са мъченически?

Руската военно-политическа митология се гради на три стълба - монголското нашествие, Наполеоновата кампания и агресията на Хитлер. На тази основа се вае образ на винаги невинната жертва, която в крайна сметка се превръща в мъченик-победител. Тази теза е широко пропагандирана и у нас, особено с манипулативното третиране на ролята на Съветския съюз в началния етап на Втората световна война и освободителната му мисия в периода 1944 – 1945 г. Към нея следва да добавим несъвършенствата на българската образователна система и устойчивите клишета, наложени в съзнанието на поколения българи, създали нещо като национален комплекс по отношение на т.нар. "двойни освободители".

Вън от тежко изкривената представа стоят безпристрастните факти, които сочат Русия/СССР като най-агресивната държава в съвременната история. Тя е единствената сила с пряко отношение и директен принос към избухването и на трите световни конфликта през ХХ в.: Първата и Втората световна война, Студената война. Тя първа насърчава ислямския тероризъм. Целенасочената и разнородна съветска помощ за организацията на палестинците и различни радикални групи в терористичните им действия в Близкия изток предшестваха с близо десетилетие американската помощ за муджахидините, съпротивляващи се на съветската намеса в Афганистан.

Още един пример за изключителната агресивност на Русия. За последните 125 години тя е управлявана от един император, седем комунистически вожда и трима президенти. От тях само един не е водил военна кампания. Имам предвид Медведев, който сега компенсира изключението си с патологично войнствена реторика. За разлика от него настоящият руски президент започна или се включи в общо четири войни - Втората чеченска война, Войната срещу Грузия, Сирийската гражданска война и Войната срещу Украйна.

Намеси се в конфликтите в Либия, ЦАР, Мали, за да овладее коридорите за прехвърляне на хора от Екваториална Африка към Европа с цел да оказва непрекъснат миграционен натиск по южните граници на ЕС и НАТО. Не се сещам за друг западен лидер с подобни "забележителни постижения" в последния четвърт век. Хубаво е да се обръщаме към фактите, всеки път когато се опитват да ни убедят в изключителното миролюбие на Кремъл и на неговия благ господар.

Има ли историческа основа войната на Русия срещу Украйна?

Стана навик на споменатия благ господар Путин да влиза в ролята на историк-аматьор, за да обяснява историческите претенции на Русия спрямо Украйна. Припомням широкопопуляризираната му псевдонаучна статия за историческото единство на руския и украинския народ от 2021 г. и телевизионната му изява от 24 февруари 2022 г., когато напоително оправдаваше с примери от миналото началото на своята агресия, която цинично назова "Специална военна операция".

Не искайте от мен да повтарям фалшивите му и чисто пропагандни тези, че Украйна е неизменна част от т.нар. "руски свят", че тя е изкуствено създадена от болшевиките страна, че украинска нация не е съществувала и не съществува. Използвайки дългата липса на украинска държавна традиция, той фабрикува куп нагли лъжи, които нямат нищо общо с действителната история. За негово и на съратниците му съжаление следва да припомним, че вековното отсъствие на украинска държава от политическата карта на Европа не е основание за асимилация на нация от 40 млн. души с непоколебими идентичност и културни корени.

Едно от големите достойнства на украинския народ, по което той си прилича с българския, е че без закрилата на собствена власт съхранява и развива във времето културната си и народностна самобитност, своя език, своите митология и фолклор, отличаващи го по категоричен начин от русите. Затова и Русия воюва с украинския език и народна традиция много преди да атакува свободна Украйна. Така е било и в Романовата епоха, и в болшевишката, така е и при Путин. Тук следва да напомня тъжния факт, че един българин - д-р Кръстю Раковски, е сред най-последователните борци срещу украинския език и народност, провеждайки политиката на Москва в Украинската съветска република в началото на 20-те години на предходното столетие.

Няма как да се отрече, че на територията на Украйна живее рускоезично население и там живеят хора с руско национално самосъзнание, но да провеждаш политика на иредентизъм в началото на третото хилядолетие е анахронизъм, който в медийния ни свят само увеличава страховете и заздравява отбранителните позиции на останалите съседни на Русия държави, както и укрепва национално самосъзнание на техните народи. С което руският президент на практика постига дългосрочен негативен за евентуално разгръщане на своята експанзия ефект.

Но нека споделя и това, че манипулациите на Путин, не са случаен изблик на непросветеност. Те са естествен резултат от започналото преди 15 години преосмисляне на отечествената история в Русия, благодарение на което най-тъмните страници от съветската ера отново потъват в забвение, Сталин е възвеличаван като велик държавник, а великоруското начало е изведено като доминанта. Те са в съзвучие и с френетичната шовинистична пропаганда, която от много години трови обществото и която е инфилтрирала и милитаризирала образователната система от детската градина до университета. Положените колосални усилия трудно прикриват тоталната липса на въображение в режисьорите на пропагандата.

Те грубо заимстваха спомена от Втората световна война, който в Съветския съюз служеше като единствената нишка, сплотила едновременно чрез травмата и триумфа разнородната империя, за да го пренесат в съвременна Русия. И днес той продължава да изпълнява същата роля в многонационалната държава на Путин. Ако през XXI в. за нас твърдението за съществуване на фашистки режими в Европа е абсурдно, то за Кремъл да "открие" нацизъм на власт и да го унищожи е избор, предопределен от две десетилетия целенасочено промиване на мозъци, патриотична агитация и изопачаване на историята.

В същото време въпросният "нацизъм" е нужен, за да поддържа патриотичната линия жива в условията на масова бедност и нищета, сплотявайки руснаци и неруснаци, християни и нехристияни в обща кауза срещу общ, макар въобразен, враг. В тази връзка ми се иска да подчертая нещо особено важно - позоваването на исторически права за оправдание на агресия е нелепо, контрапродуктивно и пагубно в съвременния свят. По тази логика всяка държава може да потърси и намери в миналото достатъчно основания, за да предяви претенции към всеки свой съсед и да ги защити със сила в избран от нея момент.

Това е унищожително поведение, което отрича постигнатия в процеса на глобализация напредък към утвърждаване на международно общество от национални миролюбиви държави и ни връща към познатото състояние на трайна нестабилност и несигурност, рушащо климата на сътрудничество и доверие. Връща ни дори далече по-назад. Слушайки новите рефрени на руската пропаганда оставам с впечатление, че те са извлекли, каквото са могли от историята и вече разчитат на окултизма. На различни равнища официално се твърди, че руските войници се сражават със сатанински сили, че Русия се е изправила в тежка борба със самия дявол. Абсурд след абсурд, но това не прави жертвите по-малко.

В такъв случай къде търсите причините за започването на войната?

Вече споменах за страха от околния свят, който руснаците традиционно преодоляват с подчиняването на съседни народи. В случая с Украйна той се обостри от възможността на смятаните за изконно руски земи да се появи и развие далече по-перспективния и привлекателен европейски модел. В своята нова история Русия никога не е допускала конкуренция в непосредствена близост до центъра на властта. Но обяснението не е само географско.

Икономическите и социални успехи на европейския образец се разглеждат като екзистенциална заплаха за специфичната руска свръхцентрализирана, корумпирана и клиентелистка система, а това означава и за авторитета на самия Путин и богатството на олигарсите, които единствени се облагодетелстват от нея. Силна и благоденстваща Украйна, Украйна на демокрацията и върховенството на правото неминуемо ще представлява предизвикателство, което рано или късно ще принуди Русия да се промени по посока на отваряне на обществото и либерализация, разглеждани като смъртни врагове на днешния затворен, националистически и консервативен режим.

От друга страна, не бива да забравяме, че Путин си остава войник от времето на Студената война. Той все още мисли в категориите на конфликта Изток – Запад, който ние оставихме зад гърба си. Повече от 30 години негов приоритет е извоюването на реванш за унизителното поражение на страната, в която е роден и възпитан, и на която вярно е служил. Още с първите си публични изяви той изказва съжалението си за рухването на Съветския съюз, а след 2007 г. публично го определя като най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ в. Затова и подчинява цялата си политика на стратегията за преодоляване на последиците.

Тепърва ще се разследват потоците от руски пари и дейността на тайни агенти и явни общественици и медии за подриване на нашите западни общества и спечелване на влиятелни лобита в тях, които в подходящото време трябваше да заработят изцяло в интерес на Русия и голямото й завръщане като водеща сила на световната сцена. Добре знаем за разработената от сегашния началник на руския Генерален щаб Герасимов концепция за хибридната война, но все още не си даваме сметка, че тя отдавна се прилага в практиката и мнозина от нас по един или друг начин са изпитали ефекта от нея. А в хибридната война се включват всички невоенни мерки по издигане на Русия над "загниващия" Запад и за негова сметка.

Докато ние се стараехме да приобщим Русия на Елцин и Путин към свободния свят и неговите ценности, в Кремъл са използвали наивността и близостта, за да подготвят залеза на Запада, без да спират симулацията на приятелско отношение с неговите лидери. Ръководейки се от този порочен начин на мислене и под влиянието на естествената за всеки диктатор параноя, в Кремъл решиха, че и Западът следва подобна стратегия, но в обратна посока, т.е. цели да доунищожи Русия.

Едновременно с борбата срещу гражданското общество и вътрешната опозиция - сочена за проводник на чуждо влияние, Путин и обкръжението му се вглеждаха в постсъветското пространство, за да установят с нездрав ужас, че "коварният враг" вече стои пред портите им чрез своето протеже - европейска Украйна. Съпротивата на украинците в края на 2013 и началото на 2014 г. осуети голямото геополитическо завръщане на Путинова Русия - Евразийския съюз. Поражение, което той възприе не по-малко болезнено от разпада на СССР и удобно посочи Америка и Европа за главни виновници, а Украйна за тяхна марионетка. Това засили реваншизмът му, който трудно можеше да бъде задоволен с анексията на Крим и провокираната от Москва гражданската война в Донбас.

Независимо от забавянето поради пандемията, Путин не се отказа от кръстоносния си поход срещу демокрациите и за негово начало избра да довърши започнатото в Украйна. Светкавичната военна операция трябваше да сплаши Европа и САЩ и да ги принуди на отстъпки, които да му помогнат да възстанови съществувалия в края на 80-те години баланс на силите или нещо, което е близо до него. И най-сетне докато Путин демонстрираше сила и увереност, както впоследствие се оказа само парадни, Западът все повече го пренебрегваше на базата на обективна оценка на неговото състояние и възможности.

Съединените щати очевидно избраха Китай за своя алтернатива и основен противник, с което в последните години Русия автоматично отпадна от двойката водещи Свръхсили. Поредният удар и поредното унижение в мисленето на кремълските апаратчици, които те не можаха да допуснат. Наложи им се спешно да доказват, че още са в голямата игра и че светът следва да се съобразява с тяхната воля. И тук влезе в действие украинският сценарий, вече разписан от Путин и Шойгу. Да, войната в Украйна трябва да се разглежда в този по-широк контекст на подновеното противопоставяне на господарите в Кремъл срещу Европа и Америка.

Какво Ви дава основание да разглеждате Русия като сила в упадък?

Много е просто. Завъртете глобуса така че в центъра на мирогледа Ви да застане Северният полюс. Какво виждате? Разбира се обширната територия на Руската федерация е първото, което ще забележите. Но ако се вгледате по-внимателно сами ще откриете колко малка е тежестта на това огромно пространство. Русия е заобиколена от страни и региони, на чийто фон тя е демографско джудже. Нейните 144 млн. души са в пъти по-малко от 375-те млн. американци и канадци, над 500-те млн. жители на ЕС и Обединеното кралство, да не говорим за над 1,5 млрд. китайци, японци и корейци. Мюсюлманските страни по и в близост до южните й граници също имат в пъти по-голямо население. Макар да претендира за европейски характер и стандарт средната продължителност на живота на руснаците е съизмерима с тази в по-напредналите африкански страни.

Делът на Русия в световния БВП е под 1,5%, което е чувствително по-малко от този на САЩ, ЕС и Китай. Огромното й технологично изоставане е факт, който дори на бойното поле е трудно да бъде оборен. Дори във военната сфера, с която руснаците винаги са се гордеели, им остана да дрънкат с оръжие, да прибягват до отчаяни ядрени заплахи, да фабрикуват небивалици за тайни украински лаборатории и подготовка на мръсна бомба, да тероризират мирното население и да разчитат на приложението на брутална сила, което да маскира неспособността им да осъществят решаващ пробив и да задържат контрола над завладените украински територии.

Русия не се примири със статута си на залязваща сила. Войната в Украйна бе замислена като инструмент за спиране на упадъка чрез поставяне на украинския потенциал- население, зърно, природни богатства и черноморско крайбрежие, в служба на имперската политика и разширяване на влиянието към Балканите и Източна Европа. Но вместо това тя стана доказателство за жестока агония, в каквото неминуемо щеше да се превърне и всяко друго дръзко посегателство към международния ред, предприето от страна на Путин. Истината е, че Русия има нужда от Украйна много повече, отколкото Украйна има нужда от Русия.

Пред Украйна стои перспективата на пълноправното членство в ЕС, т.е. на бързо възстановяване и успешно и устойчиво развитие. Русия няма на кого да се облегне, защото дори т. нар. "дружески страни" се възползват от нейната слабост, за да засилят експлоатацията на руските ресурси и да оказват ценови натиск върху руския експорт, а това обещава единствено да задълбочи упадъка.

Да се върнем към историята. Изглежда невъзможно руското общество и съответно руската политическа система да излязат от имперската рамка, при това на империя от XVII - XVIII в. Така ли е? Възможна ли е нормализация и осъвременяване там?

Колкото и нелепо да е, съвременните руски пропагандатори се стремят да убедят аудиторията си, че руска империя никога не е съществувала. Русия за своя сметка и за сметка на щастието и добруването на своите граждани (!) е цивилизовала близки и далечни народи. Инвестирала е в икономиките им, развивала е инфраструктурата им, начертала е границите им, приобщавала ги е към православието, въвеждала е азбука и култура. С огромно закъснение руското ръководство взе на въоръжение Киплинговата теза за "бремето на белия човек" и без никакъв свян на фона на познатото ни от историята третиране на подчинените народи.

Всъщност Русия е специфичен тип империя, представяща се за наследник на империя - Византия. За разлика от европейските империи обаче, които управляват изцяло отвъдморски територии, тя притежава обширни вътрешни колонии, което прави разпадането й значително по-трудно, защото контролът, експлоатацията и репресията на Центъра са непосредствени. Още повече че във всеки по-голям конфликт Русия умира, за да се прероди под нова форма, но винаги имперска. Дори Съветският съюз, този който Сталин в крайна сметка оформи, се гради върху имперски елементи и практики. Той, грузинецът, се изживява като руснак, възвеличава всичко руско, за разлика от Ленин, мечтае за границите на империята и се стреми към власт по-голяма от тази на царе и императори.

Още през 90-те години на ХХ в. Зубок и Плешаков забелязаха парадоксалното съчетаване, което Сталин прави, на марксистката антидържавна теория с имперската руска силноцентрализирана традиция и въведоха понятието "революционно-имперска парадигма", за да обяснят политиката на СССР. Понастоящем революционната идеология на Маркс е отречена от Москва, но имперската идея е прегърната по-силно от всякога през съвременната епоха. При всяко свое прераждане Русия добавя нов родилен белег, свързващ я с провала на предходната форма. Така се осъществява едно натрупване на комплекси и проблеми, под чиято тежест страната в един момент наистина ще рухне.

Днес тя страда поради невъзможността да достигне авторитета и геополитическата тежест на Съветския съюз, да опази неопетнен консервативния и ортодоксален дух от времето на Александър III, да поддържа патриотизма от времето на Отечествената и великата отечествена война, да разреши националния си въпрос. По отношение на последния закъснението е поне с век. След Първата световна война загубилите германци, австрийци, унгарци, българи и турци бяха изправени пред нелеката задача да си върнат земите, населени с техни сънародници и останали в пределите на победителите.

Знаем до какво доведе тяхната политика. Особено политиката на Германия с нейните претенции към Австрия, Чехословакия и Полша. По същото време руснаците бяха заети да градят новия си имперски модел и ето че сега във възможно най-неподходящия и неразбираем за останалия свят момент се сетиха, че има руско население, което живее в съседните страни и че могат да обявяват цели нации за част от руския народ, за да ги подчинят на волята си.

Стратегическият проблем на Русия е, че тя не може да бъде обикновена национална държава, каквито са дори бившите метрополии Испания, Франция, Нидерландия (…) да не изброявам всички. Руснаците не спират да градят своята идентичност и самочувствие на здраво стъпили на фундамента на имперското начало. Тяхното мислене и поведение са имперски, техните амбиции са имперски. В това се състои и трагедията на всяко следващо поколение - то остава затворник на имперската рамка, завещана му от предходното. И така е вече от поне седем столетия. Дали и кога традицията ще изчезне зависи от самите руснаци, но и от примера, който останалите европейски народи им даваме.

Осъвременяването, за което питате, може да се постигне след трезва оценка на постигнатото и загубеното в това непрекъснато възпроизвеждане на анахроничната имперска система и мислене, от съпоставяне с, а не омраза към постиженията на останалите, отхвърляне на олигархичния модел, от осъзнаване на ползите от процеса на глобализация и вредите от съпротивата срещу прогреса и отворения, свободен и толерантен свят.