Полк. Владимир Миленски специално за Zonanews: Вината, че сме избрали да бъдем толкова време "слепи", е у нас самите. България се огъва и се опитва да играе в отбора на Русия, което с този президент беше предизвестено

Интервю на Живка Кехайова с полк. Владимир Миленски, член на УС на Атлантическия съвет на България за войната в Украйна – светът, който създаде днес и светът, който ще се формира след нея

Войната в Украйна продължава вече 7 месеца (без 5 дни). Най-често анализите за причината за агресията на Русия, се спират на личността на Путин и личната му мотивация. Това е нормално, предвид политическата структура на държава като Русия. Наистина ли е възможно егото и желанието за политическо оцеляване на един сатрап в наше време, да задейства война в Европа? Има ли други причини?

Първо, бих искал да подчертая, че не тази война създаде света, който изведнъж ние виждаме като различен от онзи от преди войната. Тази война играе ролята на нещо подобно на проявителя във фотографията, едва след чието въздействие ние започваме да виждаме какво в действителност изобразява снимката. Дотогава можем само да гадаем или да си въобразяваме.

В английския език има интересен израз: eye-opener или нещо, което ни отваря очите. Забележете, очите, не мисълта, нито разума. Тоест, започваме да можем да виждаме неща, за които досега сме държали очите си затворени.

И може би точно в това се крие голямата ни болка – че първо трябва да признаем, че нещата вече са били тук, около нас, а ние умишлено сме държали очите си затворени, защото по някаква причина така ни е било по-удобно, а междувременно сме запълвали представите си с множество илюзии, които сами сме си създавали.

И това е първият извод, който трябва да си направим и който е сигурно най-болезненият, защото вината, че сме избрали да бъдем толкова време "слепи", е у нас самите.

Например, Русия не се превърна в агресор на 24 февруари 2022 г. Не, Русия винаги е била държава-агресор, завоевател и терорист – вижте цялата нейна история, от създаването ѝ, през имперските ѝ години, през съветските времена, и отново днешна Русия, наследникът на Съветския съюз.

Вижте цялата поредица от агресивни малки войни, които Русия подпали у своите по-малки съседи…Русия винаги е била държава-агресор и насилник не само към другите държави и народи, но и към своето собствено население (може би към него – най-много). И това е известно на всички историци.

Но собственото ни желание да гледаме към това със затворени очи, да не искаме да вярваме в това, а да вярваме в илюзии, които сами си създаваме (и дори продължаваме) ни докара дотам, че тази война изведнъж се оказа за нас изненада.

Или трябва да признаем, че изненадата ни е фалшива, или че не сме способни да се учим от историята и да гледаме с отворени очи на фактите. И двете опции са нелицеприятни, а от висшите чиновници предполагат оставки. Но нещо повече, мнозина дори продължават да настояват, че не сме се лъгали, че илюзиите ни изобщо не са били никакви илюзии, а факти.

Спомняме си колко убедено и самоуверено президентът ни (до онзи ден самият той – генерал от Българската армия) обяви, че тази война ще бъде бързо спечелена от Русия. На базата на какво? На базата на илюзии.

Или как високопоставени български политици също толкова самоуверено, а някои и с арогантно злорадство, предричаха на Украйна три дни агония и капитулация. И всичко това – подплатено с височайшите анализи на разузнавателните ни служби! И защо тези анализи се оказаха грешни?

Защото и службите се оказаха "слепи" и гледаха на фактите със затворени очи, като ги заменяха с политически удобни илюзии. Но този фарс (защото няма как да бъде наречен другояче), не се случи само в България. Почти цяла Западна Европа мислеше същото. С изключение на САЩ и Великобритания.

Този капан на собствените илюзии сигурно вече е тема на научни изследвания и би бил добър предмет на отделен разговор. От тази тема би трябвало да извлечем най-ценните изводи за това какво и как трябва да променим, за да не се изненадваме отново след други 50 години.

Така че, войната в Украйна не е създателят на този наш "нов изненадващ свят". Тя само отвори очите ни за него и ни принуди да признаем – макар и с много болка и съпротива – че сме вярвали в създадени от самите нас илюзии и сами сме допринесли светът около нас да е такъв, какъвто е днес.

Първата и най-голяма илюзия сигурно е тази, че войната е феномен от миналото и е възможно да бъде елиминирана веднъж и завинаги. Е, видяхме, че тя не е изчезнала от нашия живот, просто е била в по-дълга летаргия и се събуди. Самите ние също ѝ помогнахме да се събуди, именно с нашите затворени очи и илюзията, че сме я изгонили завинаги, поне от Европейския континент.

Никой континент, никоя държава и никой народ не са имунизирани срещу войната. Единственият имунитет е собствената ни сила и готовност, така че да откажем агресора, а ако той дръзне, да му дадем категоричен отговор, с който бързо да го върнем там, откъдето е дошъл, при това – добре разоръжен и вразумен.

И след това отклонение-увод, мисля, че мога да отговоря по-ясно на Вашия въпрос:
Първо, конкретната вина за агресията е винаги на агресора – тук няма какво да се добавя или интерпретира. Вината е на Русия, както олицетворена лично от Путин и хората от неговото най-близко обкръжение, също така и от народа на Русия, който подкрепя своето държавно ръководство, който поддържа агресията, който воюва – пилотира самолети, изстрелва ракети, разстрелва народа на Украйна, разрушава методично и безогледно градове, села, всякаква инфраструктура.

Втората страна на проблема, обаче, е нашата (тук разбирам – на всички демократични държави) самозаблуда, че Русия, след Съветския съюз, има шанс да се промени и дори се е променила и вече не е агресор и завоевател. И това – независимо от хилядите индикации, че това не само изобщо не се е случило, но и че Руското държавно ръководство, започвайки с Путин, прави всичко възможно това да не се случи.

Ние колективно отказахме, първо, да приемем, че при политическото развитие на Русия, тя неизбежно ще стигне до момент, в който ще опита да подпали агресивна война и съответно, на базата на тази си илюзия, отказахме да се подготвим така, че да дадем на тази държава ясно да разбира, че евентуална нейна агресия ще получи бърз и унищожителен отговор.

От първото, следва второто. А второто еднозначно окуражава агресора и го стимулира да се пробва. Вече разполагаме с достатъчно данни, че Путин е бил наистина изненадан от политическия, икономическия и военния отговор на Руската агресия от страна на демократичния свят. Казвам това не просто от позицията на наблюдател на свършени факти, защото съм развивал тази теза доста години преди войната на Русия срещу Украйна. 

Какви са Вашите прогнози за развитие на войната? Факт ли е подготовката на Украйна за контраофанзива? Как ще реагира и ще успее ли навреме цивилизованият свят да реагира, ако при загуба Путин и военната клика в Русия решат да използват ядрено оръжие?

Агресорът Русия няма шанс в тази война. Украйна не е просто поредната от досегашните руски "малки бързи войни". Русия губи политически, Русия губи икономически, Русия губи във военно отношение. Нещо повече – Русия губи човешки капитал. И също така – и особено дългосрочно – Русия губи в морално отношение.

Това, последното, Путин и неговата клика не го разбират и затова го неглижират. Но ни предстои да наблюдаваме как в продължение на поне три поколения руският народ ще бъде ненавиждан в Украйна, презиран и отблъскван по света. Това ще сложи тежко бреме върху Русия за поне 100 години напред. Такъв кървав грях не се изкупва другояче. 

Как конкретно ще се развият бойните действия? Много зависи от устойчивата воля особено на европейските народи и техните държави през идващата зима. Докато украинският народ плаща с живота на своите синове и дъщери на фронта, а и с живота на цивилното си население, плаща с изнасилени и убити жени и деца в методично разрушаваните от Русия градове и села, в бомбардираните училища, търговски центрове, театри, гари и всякаква инфраструктура, останалият демократичен свят не само трябва да засили снабдяването на Украйна с оръжие и боеприпаси, но трябва да приемем нашата част от бремето, която, за наш късмет, има и ще има само икономическо изражение – затягане на коланите.

Отново ще кажа – илюзия е да си въобразяваме, че ще ни се размине. Тук трябва да подчертая жалката роля, която България сама избра за себе си – да не помага с оръжие на Украйна, в интерес на някакви краткосрочни и тесногръди партийни цели. Само отбелязвам, че да продаваш оръжие, не е помощ, а търговия с цел печалба. А да печелиш от изпадналия в най-тежката беда не е просто спекула, а издевателство.

Явно е, че силите на Русия не стигат и няма как да стигнат, независимо дори от приходите от продажби на петрол. Украйна има дух, Украйна има моралната подкрепа на света, Украйна получава свежи постъпления от високотехнологични оръжия, съвет и поддръжка.

Макар да ни се иска това да се случва по-бързо, има "технологични" срокове, които не могат да бъдат съкратени повече от това, което се прави в момента. Разбира се, не всичко знаем по разбираеми причини за секретност.

Украйна със сигурност ще се опита да проведе контраофанзива, но за това са нужни условия, които явно още не са налице. Но всъщност Украйна изглежда вече провежда контраофанзива. Голямата въпросителна е опасността Путин и обкръжението му да посегнат към ядрената опция.

Ако разширим питането Ви в началото на разговора – наистина ли е възможно егото и желанието за политическо оцеляване на един сатрап в наше време, да задейства война в Европа? Възможно ли е егото и желанието за политическо оцеляване на един сатрап в наше време, да предизвика ядрен конфликт?  Отговорът ми е  категорично "да".

Хилядолетната история на човечеството ни учи, че егото и желанието за политическо оцеляване многократно са се доказали като причина за катастрофи, при много народи. Путин и обкръжението му сами "изгориха своите мостове" и в тази ситуация, предполагам, най-безопасният вариант е Русия да бъде истински притисната до стената икономически.

Но икономическите лостове изискват време. Украйна върши своята част, и то – най-тежката част, от усилието, като не се предава и воюва мъжествено и самоотвержено. Ние също трябва да свършим своето. България, в този смисъл, се огъва и се опитва да играе в отбора на Русия, което с този президент беше предизвестено.

Но ако продължаваме така, ще бъдем отново една добра илюстрация на поговорката "да си купим фабрика на девети септември".

А Русия получи ясен и открит сигнал, че ако дръзне да посегне към ядреното копче, ще получи незабавен и решителен отговор, без никакво колебание. А когато получите такова предупреждение от Великобритания, можете да бъдете сигурни, че това е съгласувано и координирано със САЩ и с поне още няколко мощни ядрени съюзници.

Трябва да отчитаме, че тази война изигра събуждаща роля и за мнозина в руското държавно ръководство: например, проумяха, че те и приятелите им са откраднали повечето от парите за превъоръжаване на армията си. Разбраха, че бойната техника в складовете е в крайно лошо състояние.

Разбраха, че техниката им е технологично архаична и единственото ѝ добро качество е нейното количество. Разбраха, че количеството, от своя страна, води до тежки логистични проблеми, които много лесно стават непреодолими, когато насреща имат високотехнологични и крайно прецизни оръжия.

Изобщо, много неща изведнъж започнаха да проумяват тези от така нареченото висше държавно и военно ръководство. Същевременно загубиха около 40 000 войници – убити и сигурно поне два пъти по толкова – тежко ранени. И това са хората от най-подготвените им военни формирования.

Такава подготовка не може да се компенсира с двуседмична тренировка. Загубиха множество високо подготвени пилоти. И за капак – и двайсетина генерала и старши командири от най-висок ранг. И на този фон, ако приемем, че Путин и близките му съратници са загубили разсъдъка си и решат, че е по-добре да умрат в ядрения пъкъл, отколкото да загубят, огромната част от останалите от политическото, държавно и военно ръководство не искат да умират.

Тук можем да спекулираме точно как е разпределена отговорността за натискане на ядреното копче, но във всеки случай то не е оставено на един човек, а по веригата са нужни поне пет последователни съгласия. Но нямаме гаранция, че Путин няма да се реши да предизвика някоя "малка" ядрена авария в някоя от атомните електроцентрали, например.

Бихте ли направили прогноза в какъв свят - колко и в какви посоки променен, ще живеем след края на войната?

Нека кажа, в какъв свят трябва да заживеем. Дали ще успеем, не е много сигурно, защото зависи от нас и от тези, които искат светът да продължи да бъде както досега. Трябва да положим всички усилия да заживеем в свят под мотото "сбогом на илюзиите". Тази война ни дава точно такава, уникална възможност. Трябва да успеем и ще успеем.

Дали ще го направим бързо със силна и кратка болка, или бавно – с продължителна, изборът ще бъде наш. Но е ясно, че вече виждаме новото и различното и сме тръгнали. Същевременно има огромна вероятност този период "без илюзии" да трае не повече от две-три поколения и нещата ще се повторят. Това не е песимизъм, а реализъм.

Интересно е, че хората вярваме само на историята, която сме преживели лично, или която сме чули разказана от хора, които са я преживели лично. Това, предполагам, не е непременно нещо лошо. Сигурно от психологическа гледна точка е непоносимо да научим и усвоим, да приемем опита на всички поколения преди нас – сигурно това е естествения лимит на способността ни да прилагаме предишен опит.

И тук естествено собственият ни опит е с най-голям приоритет, после идва този на родителите ни, и едва след това – ако са ни останали сили и желание, ако изобщо сме натрупали достатъчен разум, че да го проумеем – идва опитът на поколенията от преди нашите родители. А опитът на други народи? Той в тази схема изобщо не присъства.

И като отчетем, че в България ние почти не разполагаме с писмени източници на собствен национален опит по-далече от три-четири поколения назад, а и като добавим, че тоя "опит" е претърпял една ужасяваща дезориентация по времето на комунизма, разбирате, че не сме в особено благоприятна ситуация.

Тоест, дори да се вразумим да искаме да се учим от предишен опит, нямаме много от къде да го вземем. Защото опитът на едно или две поколения е почти нищожен, в мащаба на държава и народ. И като отчетем продължаващите деструктивни усилия на тежко-политизираните ни историци, независимо от академичните им титли, и днес да разказват на нашите деца българската история така, че да чистят образа на БКП/БСП и този на Русия, разбираме колко много и колко тежка и неприятна работа ни предстои.

Тук ще цитирам една мъдрост: понякога, да си отворим очите може да се окаже най-болезненото нещо, което някога ни се е налагало да направим. А в момента то е единственото нещо, което трябва да направим и друг няма да го направи вместо нас.

Владимир Миленски е полковник от резерва на Българската армия, член на Управителния съвет на Атлантическия съвет на България. След приключване през 2011 г. на своята 27-годишна активна военна служба, той работи по тематиката на отбранителната политика, гражданско-военните отношения и проблемите във функционирането на отбранителните институции на младите демокрации.