Интервю на Живка Кехайова с проф. Милко Палангурски, историк от ВТУ
Ваше е едно от най-кратките и всеобхватни определения за Санстефанския договор като "най-успешната PR акция на Руската империя", която има своято влияние до днес върху умовете на част от българите. И днес ли мислите така?
Да, успешна PR акция е, защото успява да внуши нещо, което и до ден днешен съществува в главите на всички българи. Санстефанският идеал, Санстефанския мир или мит - както и да го наречем, е нещо структурно, което определя поведението на българската нация вече повече от 140 години. През цялото това време българската нация е изразходвала изключителни, огромни ресурси в опита си да реализира този идеал. Заради него тя влиза в три национални катаклизми. Бяхме на губещата страна на историята през целия 20-ти век заради този идеал и едва в края му успяхме да излезем от тези непостижими цели и да постигнем като нация относително спокойствие като членове на модерните политически и икономически съюзи като ЕС и НАТО. И това е едно от най-големите ни съвременни постижения. Всъщност се върнахме там, където бяхме през 19 век и където ни е мястото - сред цивилизацията. Между другото в руската историография, в руската политика, в руското съзнание, този момент го познават десетина специалисти, а дори и те отдавна не се занимават с него, освен когато става въпрос за политика.
В другите европейски страни учени, историци и политици въобще не е занимават с тази мимолетна стъпка към окончателното решаване на българския въпрос на Берлинския конгрес. Доколкото знам, от балканските държави известен интерес има само от братска Северна Македония и от Сърбия - като договори, които не са разрешили в тяхна полза определен казус. А защо е PR акция? Ами защото никой не е имал намерение да реализира нищо подобно на практика. Всички знаят, вече го има дори в българските учебници, че войната предварително е решено да бъде с по-ниска цел. Дори в тайните споразумения между Русия и Австрия, между останалите сили, дори не се говори за България. В крайна сметка внезапно в края на войната се очертава един голям договор, който настройва цялата европейска общественост срещу нас. Много малко хора се досещат - това е вина и на образователната ни система - колкото повече се опитваме да обясним тези процеси ние, специалистите, толкова по-малко ни разбират. В края на краищата на Цариградската посланическа конференция е решено, че България ще е автономна в рамките на две провинции в границите на Българската екзархия. И това нещо е вписано и подписано в Лондонския протокол, който разрешава на Русия със съгласието на всички велики сили тогава тя да наложи решенията на Цариградската конференция на Балканите.
С други думи, след като Османската империя не иска да даде тази автономия, тя да бъде наложена. В първоначалния вариант на примирието в Одрин през януари, е записано точно това: "България се издига във васално княжество, не по-малко от границите на Екзархията", а в Санстефанския мирен договор, нарочно подписан в деня на честването на годишнината от възкачването на престола на руския император, българската територия е описана като много по-голяма - нещо като негов подарък. Предвижда територии край Беломорието, територии, които днес се намират в Албания и Косово и т.н. Случва се един много красив мит, който обаче изобщо не кореспондира с договореното вече между дипломатите. Т.е. Русия предлага много по-голям обект на международното право, който не е договорен. Русия играе мошеника, който представя едно на публично ниво - договореното на Цариградската конференция, друго - на тайните договорки с Германия и Австро-Унгария. Това разярява великите сили на Европа - че някой си присвоява мандат, който няма.
България получава печата за своята свобода на Цариградската посланическа конференция, когато получава от абсолютно всички сили, включително от мразената толкова много по онова време от българите Англия, от Германия, Италия, Австро-Унгария и дори от Франция, която е силно резервирана по българския въпрос, се съгласяват Русия да доведе до край решенията на европейския концерт. Концертът на великите сили тогава е нещо като сегашното ООН. Той командва и регулира световната политика в този момент. Раздразнението от внезапно предложената по-голяма територия не без основание се разбира като опит за създаване от страна на Русия на плацдарм към Бяло море. По онова време всъщност никой не мисли за България като за държава, която може самостоятелно да функционира и да се развива.
С други думи, единствените, които се хващат на този PR на Русия сме ние. Дори след Съединението, което е непризнато и отхвърлено от Русия и след Сръбско-българската война, ние отлагаме подписването на мирния договор в Букурещ с два дни, само и само да е на 19 февруари - 3 март по нов стил. Самата дата се превръща в сакрална за нас. Българската дипломация се опитва да покаже, че върви към реализацията на този идеал. И българското Учредително събрание на 19 февруари спира да работи. Отива да прави молебен, най-вече за императора, разбира се, и това е първото превръщане на тази дата в нещо като празник. От тогава празникът преминава през доста трансформации, но това е друга тема.
Кои са митовете, които преповтаряме и до днес за Руско-турската война от 1877-78 година? Като започнем от броя на жертвите, преминем към целите и задачите й и стигнем до последствията?
Преповтаря се митът, че Руската империя е едва ли не някакъв благотворителен и алтруистичен орган, който е дошъл да реши проблемите на християните. Има такава обществена нагласа. Пресата по онова време изиграва огромна роля и има огромно влияние за това. Всъщност европейските медии изиграват в този контекст значима роля пък за пробългарската нагласа на обществата там. И просръбски също. Цариградската посланическа конференция е не само заради българите, а и заради сърбите след неуспешната им лятна кампания тогава. Този алтруизъм, разбира се, не същестува - говоря за дипломатите и политиците, за народите алтруизмът е факт без всякакво съмнение - хората са готови, желаещи, войската е мотивирана. Така е естествено, докато се появят истинските проблеми, съпътстващи всяка война. По отношение на броя на жертвите дори не става въпрос за мит, а за чиста фалшификация. Жертвите в преки бойни действия, заедно с изчезналите са около 15 000 души, но с починалите предимно от болести и епидемии, а също и от раните си, броят жертви на Балканския фронт отива около 60 000 души. Състоянието на санитарното дело е било ужасно. Военно-полевите болници са на километри - в 19 век е така. Войната е нещо наистина жестоко, през което не всеки човек може да премине. Трагичното е, че голяма част от ранените умират, въпреки опитите на неколцина български лекари да направят нещо модерно като военно-полевата болница в Габрово, която спасява повечето от ранените на Шипка и работи изключително добре. Малко или много, има ли жертви, вече е много. Все пак не може да се говори за 200 000, а вчера четох и за 250 000 жертви - тя цялата войска е толкова.
Искам да кажа нещо, което много българи не разбират - ние нямаме проблем с паметниците от тази война. Нещо повече, първите се появяват още, докато войната се води. Не съм чул никой да има проблем с тези паметници. Нито един не е остракиран от обществото, в което и да е населено място в България, напротив. Поддържани са във всички времена и при всяка власт. Имаме обаче проблем с едни други паметници - на Съветската армия, което пак е друга тема, но и говори, че народът ни в голяма степен ясно разграничава нещата, има своята благодарност към жертвите на Руско-турската война, но съзнава, че Съветската армия е нещо различно. Никой не може да ни обвинява, че сме неблагодарна нация. На Шипка днес (3 март) ще трябва да кажа нещо, което си мислех, гледайки кадрите от Харков. Днес, на този ден, руската армия бомбардира правнуците на онези, които бяха на Шипка (основно от Украйна). Убива правнуците на онези, които се биха за нашата свобода. Ето защо 3 март не може да бъде българският национален празник. Той просто не е наш. Той е на сбъднатите интереси на една друга държава. Празник може да е, както е бил във времето, но не национален, а официален. Няма как тази дата да е националния ни празник, а Съединението и Денят на независимостта да са само официални - нещо много сбъркано има в това. Имах намерение по тази тема да направя една голяма конференция, но започна пандемията.
Трябва да се въведе най-после някакъв ред в нашия празничен календар. Не само кое събитие къде стои в йерархията, но дори и по отношение на новия и стария стил. Съединението и Независимостта празнуваме по стар стил, 3 март и 24 май по нов и т.н. Най-големият срам е, че Априлското въстание се празнува на 2 май - нещо като Октомврийската революция, която се празнува през ноември. Аз самият, ако ме питат, бих предложил като национален празник 20 април, или 16 април. На политическата сцена на Европа ние се появяваме не при Санстефанския мирен договор, не при примирието през февруари. Българите заявиха правото си на съществуване в модерна държава на 20 април 1876 година. Нашите съседи са умни хора. Националният празник на Гърция не е договорът от Одрин 1830, който ги обявява за независими, а началото на революцията им. Турция също празнува началото на революцията на Ататюрк. Всички други балкански и бвропейски държави празнуват началото си, първата си стъпка към модерната държава, означаваща конституционност, права и свободи на гражданите. За нас това начало е 20 април, а процесът завършва на 16 април с Търновската Конституция и това е другата възможна дата - началото на функционирането на българската модерна държава.И двете събития са си само наше дело.
Каква е ролята на граф Игнатиев, който създава легендата за уж руски интерес към голяма, обединена България и "коварния" Запад?
Граф Игнатиев е един от най-добрите дипломати на Русия. Той си свършва брилянтно работата, за която е пратен, а е пратен да увеличи влиянието на Русия на Балканите. Пратен е да подготви евентуало връщането на Русия на европейската сцена след погрома в Кримската война и го прави. Той е архизлодеят на идеята за Санстефанския мирен договор. Направена е дори без знанието на руското външно министерство - контактува директно с императора. На въпроса какво ще правим после, той директно заявява: "Че откъде българите ще знаят какво сме обещали на другите". Той е дипломат - ту вреди, ту е от полза за нас. Години наред е против Българската екзархия, но после пак я допуска пред султана още щом засича възможността да станем католици и протестанти, както се очертава в един момент. На тази фигура трябва да гледаме по-дистанцирано и чисто исторически. Просто си върши работата, естествено нашите очаквания, сантименти и представи не са част от тази работа, но манипулирането ни е. Не е най-нормалното нещо централна софийска улица да носи името му, все пак и то днес. Да не говорим, че като вътрешен министър на Русия по-късно е един от най-мракобесните и жестоките.
Можем ли да направим паралел с Руско-Турската война в Азия, фактът, че там нито една от "освободените" държави не получава независимост, а са присъединени към империята и ситуацията за България?
Точно това е голямата, великата заслуга на нашите дипломати и войводи от април 1876 година. Те направиха българският въпрос общоевропейски въпрос. Поставиха въпроса в дневния ред на Европа, а не на Руската империя. Поставиха правото ни на съществуване като европейска държава и го защитиха с кръв. Както най-добре формулира тази задача простичко, но безкрайно задълбочено и предвидливо Апостолът: "Да сме равни на другите народи". Като видите всички идеи на национално-освободителната ни борба, целите на организациите, плановете на всички тези дружини, комитети, ще разберете, че навсякъде се говори за едно и също: "Свобода, равенство, братство" - девизът на великата Френска революция. И тъкмо това поставяне на въпроса без какъвто и да е компромис, ни даде правото пред света да се самоуправляваме. При така формулираната и отстоявана задача пред българите, на Цариградската конференция не е имало никакъв шанс да се говори за друго, освен за самостоятелна, самоуправляваща се нация и българска държава. Временния васалитет в този случай е без значение, защото като преходен период всички излизащи от Османската империя - и гърци, и сърби, са минали през него. Но Левски и другите ни велики мъже направиха така, че да е абсолютно невъзможно Руската империя просто да присъедини българските земи така, както направи в Азия.
Никой в Европа не би позволил да присъедини европейци, а българите бяха доказали, че са европейци. Нещо повече, вече сме били доказали, че можем и да се самоуправляваме, защото дори в рамките на Османската империя сме имали система на общинско самоуправление, образователна система - изградена и поддържана от въпросното общинско управление и т.н. Имаме свои културни институции под формата на читалища. Поставяме дори основата на бъдещата си Академия на науките, макар и в изгнание. Създали сме интелигенция, която знае какво иска този народ и може да го води по добър начин към целите му. Главната цел на българското възраждане е тази и целта й е окончателно постигната на 20 април 1876 г., когато правим тази цел видима за цивилизования свят. А това, че използваме противоречията между великите сили на онази епоха, за да довършим работата си, е друго нещо. Никой на Балканите не се е освободил сам. Самостоятелна държава обаче са получили само онези, които като нас са доказали, че я заслужават. Австро-Унгария в началото на войната се тревожи най-вече да не би Руската империя да присъедини българските земи към Сърбия, което много би и харесало. Ние използваме тези противоречия успешно и имаме своята държава. Дневният ред на Европа цели 3 години е бил българският, макар и в контекста на целите Балкани.
А в Азия, не че няма интересни култури, народи постигнали сериозни цивилизации, но те са далеч от идеята за модерна държава и това точно ги обрича да са придатък на Руската империя при инвазията. Обичам да цитирам един аглийски дипломат, който присъства на Учредителното ни събрание и пише след няколко дни наблюденията си до своя посланик: "Тук има здраво национално мнозинство". Колкото и хвалебствия да са се сипели за Русия и императора, той е разбрал, че българите ще отстояват своята държавност и ще тръгнат по своите собствени национални задачи. Империите си имат своите интереси, въпросът е ние как ги използваме, за да проправяме път за нашите. А и нека сме наясно - от онзи момент нататък, чисто геополитически, ние просто не можем да бъдем с Руската империя. Същетвуването ни зависи от това Русия да не стъпи в Цариград, а Цариград не може да има двама господари. Та така - Сан Стефано ни дава национална доктрина за следващите 60-70 години. Ние така и не формираме друга национална доктрина. Следователно няма как да продължим да говорим, че Великите сили в Европа, ей така, от чиста злоба, не са ни позволили да сбъднем националния си идеал! Нека поговорим и за ролята на граф Игнатиев - дипломат, номер едно на Русия тогава, за процесите и последиците от тях!
След като има твърда договореност между великите сили България да е в рамките на Екзархията, няма как после някой внезапно да предложи повече. Естествено, че ще го пляснат през ръцете. Прекомерният оптимизъм, че българският въпрос ще бъде решен изведнъж, е наистина прекален в онова време и при онези събития. Каквото и да беше предложила Русия извън договореното - и за нас, и за Сърбия, щеше да бъде ударено. Русия прекрасно го знае, просто използва случая да се сдобие с лоялност и както виждаме успява дори в дългосрочен план. Договореностите са прекалено ясни и точни. Закрепени на Берлинския договор, те са всъщност архитектурата на света за следващите миимум 30 години - всичко е много вниматгелно анализирано и преценено, а и разпределено. Да не забравяме - Русия взема Бесарабия, Румъния взема Добруджа, Сърбия почти се удвоява, Черна гора взема територия, Крит отива към Гърция, Англия взема Кипър... Всички държави вземат нещо от Турция и в това преразпределение ние пък създаваме държава. Хайде да кажем откровено и другото - ние получаваме цялата територия, на която е имало каквото и да е въстание, пък било и малко, че и малко повече даже. Свободата се извоюва и това е уважено от всички.
Така е било винаги. Вижте какво става днес с Украйна. Ами и тя воюва за свободата си. Никой не вярваше до скоро, че тя ще бъде свободна държава. В момента тя доказа правото си да бъде свободна държава и да се развива и това й право ще бъде зачетено от целия святг. Минат ли 20-30 години след някой погром на Руската империя и тя започва конфликт като се посъвземе. Непременно започва военен конфликт. В цялата си история е така. Дори и българският казус е такъв - 1856 година е подписан Парижкия договор, 20 години след него е Априлското въстание и то е повод за новото й настъпление. Същото е с Първата световна война. Болшевиките се поотдръпнаха към вътрешните проблеми, но после почнаха голямата и ужасна история с републиките, завършила последния етап с Втората световна война, в която агресията на Съветския съюз спрямо съседните страни по нищо не се отличава от тази на Хитлер. 90-те години СССР логично се срина просто защото не можа да изгради модерна държавност и икономика, а от 2008 г. започна отново агресията. През 2017 година писах, че Путин пак разиграва познатата карта с "републиките" - измисля ги, създава ги и се превръщат в повод за агресия. Тогава ми казваха - абсурд, не може да е така в 21 век. А той дори надмина моите очаквания с нападението на Украйна. Русия като изпадне в криза, минава през някакъв опит за модернизация и демократизиране. След Кримската война прави опит за демократизация като освобождава крепостните, макар и само на книга. 20 години по-късно е готова за Балканския въпрос. 1905 година губи войната в Япония, следва първата революция. Втурва се после в Първата световна война, разгромяват я - следва Октомврийската революция. Разгромът след Студената война и ето 2008 г. Грузия, после от 2014 г. на практика тече непрестанна ограничена война с Украйна и сега вече пълномащабна. Още Ленин казва през 1922 година, че Украйна трябва да бъде ударена така, че 100 години да не помисли за самостоятелност и го прави, но реалността тогава е друга и този период изтече.
В речта си наскоро Путин показа, че следва стриктно плана си, представен преди няколко години, съдържащ стъпките за възстановяване на империята. Човечеството трябва да е наясно какво следва. Макар и не лесно демокрациите ще се справят. Когато те се задействат, макар и с течение на времето, се справят. Оптимист съм и сега. За съжаление този път ще коства много жертви. Дори Хитлер не посмя да окупира изцяло 40 милионна Франция изцяло. Не знам Путин как си мисли, че може да управлява един голям народ, който не иска да бъде управляван от него, не знам. Не виждам вариант това да стане. За последните 20 години съм бил 10 пъти в Украйна и при всяко ходене установявах, че делът на хората, чувстващи се непричастни към единната нация на украинците намаляваше. Мнозина подцениха този процес, включително на Запад. А процесът, че са отделна нация вървеше и при украиноговорящите, и при рускоговорящите, и при българоговорящите. Пропагандата на Русия си е друг въпрос, но аз го казвам като човек, който пряко е бил свидетел на този процес. В Украйна очакваха този сблъсък, говорил съм с много хора, с колеги, но наистина не очакваха, че Путин е толкова луд, че да бомбардира градове.
Притеснявам се, че опитът на Путин да възстанови империята ще върви по сценария на втората чеченска война, когато Путин срина със земята Грозни, а труповете ги зариваха с багери. Страхувам се, че един от големите градове, а и моят любим Харков е сред тях, ще бъде подложен на нещо такова. Знам, че звучи ужасно, но ние имаме работа с ирационални хора, които няма да се спрат пред нищо. Експерти, с които разговарях най-много се притесняват, че може да използва и тактическо оръжие - малки ядрени бомби. Това се вписва изключително много в идеята да бъде сринат един голям град, за да се покаже на украинците какво ги очаква.
Това всъщност е тактика още от времето на Иван Грозни, нали?
Така е. Има нещо много важно, което българите трябва да знаят. След всяка война световната архитектоника се сменя. Няма и не може да има неутрални. Или ще сме оттатък новата желязна завеса в Евразия, или ще сме в Европа. Не върви никакво шикалкавене вече. Снишаване, тип "бай Тошо" не върви. Сега определяме дали ще сме част от световната цивилизация - там, където хората могат да се движат, да работят, да мислят, да говорят, да бъде ценен животът им, каквито и други проблеми да има, или ще сме част от азиатската система на стара Русия, където вече сме били. Казвам го, защото чувам доста хора да говорят как трябвало да сме неутрални. Не може. Ножът е опрял до кокала. Не можеш да бъдеш неутрален, когато някой още от сега се опитва да ти казва какво да има и да няма в България като срдство за защита, т.е. не зачита избора и суверенитета ти. Нашите политици по навик се снишиха малко при ултиматума на НАТО към Путин, а това не бива да го правят. Българските политици се снишаваха 1940-41 година, снишаваха се 1944 година, снишаваха след това, снишаваха се и през перестройката. Последиците - след първото снишаване, през 44-та година България се оказа воюваща и с двете коалиции, а през 1989 година закъсня след всички други да се включи към нормалния свят - икономически и политически на европейското семейство и това закъснение влачим до днес. Както казва Левски - или ще бъдем европейци, или роби.
.JPG?s=177011)
.JPG?s=153540)
.JPG?s=263551)
