Проф. Стивън Коткин: Путинизмът е измамна клептокрация от главорези, маскирана като горда алтернативна цивилизация на Запада

Той е един от най-големите специалисти по Русия и най-общо казано по евразийския свят. Професор по история и международни отношения в Принстън, изследовател в Института Хувър в Станфорд, Стивън Коткин в момента работи върху третия том от своята биография на Йосиф Сталин. В изключително интервю за френския вестник L"Express американският академик анализира обстойно украинския конфликт и стратегията на Владимир Путин, като съчетава академичната наука с точна информация за руския режим, подплатена от неговите правителствени източници.

В противоречие с широко разпространенoто схващане, че разширяването на НАТО би провокирало Русия, проф. Стивън Коткин обяснява в обширно  интервю  за френския в. "L`Express", че пропагандата на Путин работи сред значителна част от населението: "Много руснаци споделят идеята, че тяхната страна има специална мисия в света и че тя сама представлява цивилизация." Но историкът също така смята, че либералните демокрации имат много повече предимства от авторитарните режими.

Можем ли да сравним Владимир Путин с Йосиф Сталин?

Сталин принадлежи към малък кръг деспоти-убийци заедно с Хитлер и Мао. Путин е много по-незначителна фигура. Възкресението на СССР е извън неговия обсег. Той искаше да има място в руския пантеон редом със Сталин, Александър I и Петър Велики. Петър Велики побеждава Карл XII и Швеция, като дава на Русия достъп до Балтийско море и я поставя като арбитър по европейските въпроси. Александър I побеждава Наполеон и окупира Париж. Сталин побеждава Хитлер и превзема Берлин. Путин завинаги ще бъде запомнен като този, който нахлу в Украйна при неуспешен опит за подчинение, избивайки цивилни, разрушавайки исторически градове и паметници, почитани от руснаците.

Той ще бъде запомнен като този, който искаше да върне Украйна в руската сфера на влияние, но който вместо това укрепи западно ориентираната украинска нация. Той ще остане лидерът, който искаше да победи НАТО, но който в крайна сметка възроди този съюз, така както не го беше правил никой след Сталин. Путин може дори да влезе в учебниците по история като лидер, който несъзнателно постави под съмнение устойчивостта на руската държава. Разбира се, той може да се поправи и да успее да превърне в победа нещо, което в началото изглеждаше като епична грешка. Но дори тогава репутацията му на майстор на тактиката ще бъде съсипана, а репутацията му на убиец само се засили.

Според вас антизападничеството, авторитарното управление или използването на държавни лъжи представляват ли стара традиция в руската история. Как си го обяснявате?

Русия има изключителна култура, неразделна част от световната цивилизация. Невъзможно е да си представим нашия свят без руски балет, опера, филм, литература или наука. Но в същото време силовите структури в Русия причиниха големи страдания, включително и на руския народ. Повтарящите се епизоди на руска агресия, дори и да има големи различия от царския период до днес през Съветския съюз, според мен се обясняват с геополитически капан, в който руските лидери не спират да попадат. Много руснаци смятат страната си за провиденциална и цивилизационна сила със специална мисия в света. Но руските възможности не отговарят на тези големи стремежи.

Лидерите непрекъснато използват хиперконцентрация на властта и принуда, за да преодолеят зейналата пропаст със Запада. Но лекарството само влошава ситуацията: вместо да стигне до така желаното състояние, то води до диктаторски режим, съсредоточен върху един човек. След 1991 г., когато разривът със Запада се разшири драматично, Русия отново стана жертва на този геополитически капан. Непрекъснато се връща към него, защото не може да се откаже от този стремеж да бъде доминираща сила, когато в действителност западният модел е много по-ефективен по икономически, технологични и дори военни въпроси. Това е смесица от величие и слабост.

Крайната десница, точно както и крайната левица, често смятат, че разширяването на НАТО и американците са провокирали Русия...

Има две радикално противоположни школи за тази война в Украйна. Едната вярва, че инвазията, започната от Путин, е само нова проява на вечния руски империализъм и че Русия е културно склонна към завоевания. Другото течение смята, напротив, че Путин е реагирал само на западния (по същество американски) империализъм, който се прояви чрез разширяването на НАТО, и че американците са културно склонни да искат да доминират в света. Следователно Русия щеше да бъде провокирана.

Но нито една от тези две гледни точки не ми се струва релевантна. Както обясних, проблемът произтича повече от геополитическия капан. Тази руска инвазия не е резултат от културна черта, тя е избор. Нито е реакция на западните решения. Разширяването на НАТО не накара Путин да затвори или убие политически опоненти, да отслаби парламента, да заграби имоти в невъобразими мащаби и да принуди руските медии да се превърнат в рупори на държавната пропаганда, като разпространяват безброй лъжи.

Това, което виждаме от Русия, водена от Путин, не е безпрецедентно, точно както нахлуването в съседни страни не е нищо ново в нейната история. Русия не е изчакала създаването на НАТО, за да завладее автократични, клептократични и лъжливи режими. Преди Путин много други руски лидери твърдяха, че малките съседни държави всъщност не са суверенни, че те са само играчки на западните сили и че затова е по-добре да нахлуят в тях, преди да послужат като предна база за враговете на Русия. С други думи, в Русия има повтарящ се модел, въпреки разликите между царския, съветския и постсъветския период: вътрешни репресии и външна агресия.

Като ви слушам, разширяването на НАТО дори би било добра новина с оглед на текущите събития...

Нека да се върнем малко назад. Хартата на ООН от 1945 г. защитава принципа, че всички държави могат свободно да избират посоката на своята външна политика и да поискат да се присъединят към военен съюз. Заключителният акт от Хелзинки от 1975 г. потвърждава този принцип, както и Парижката харта за нова Европа през 1990 г.

Съветският съюз подписа тези международни договори. Русия беше призната за негов правоприемник, като наследи постоянното място в Съвета за сигурност на ООН. През 1997 г. Бил Клинтън и Борис Елцин подписаха Основополагащия акт за отношенията НАТО-Русия, който определя писмено липсата на ограничения за разширяване на НАТО за страните от бившия Варшавски договор или за бившите съветски републики. Елцин се опита да наложи вето върху това разширение, но не успя, въпреки че твърдеше друго. По този начин обещанието да не се разширява НАТО не е записано в нито един обвързващ договор, напротив, точно обратното.

Да погледнем твърдението, че Съединените щати и Обединеното кралство са нарушили задълженията си за защита на суверенитета и политическата независимост на Украйна, както е записано в Будапещенския меморандум от 1994 г. Ангажиментите, поети от тези две държави, по никакъв начин не са гаранция за сигурност! Съединените щати и Обединеното кралство се ангажираха незабавно да се обърнат към Съвета за сигурност на ООН в случай на заплаха за сигурността на Украйна (обещанията на Китай и Франция бяха още по-неясни в Будапеща).

По-важното е, че този документ, който Русия е подписала, гласи, че различните страни трябва да избягват да заплашват или използват сила срещу Беларус, Казахстан и Украйна. Следователно Русия е тази, която най-много нарушава този Будапещенски меморандум. Противно на това, което се повтаря от медиите, Украйна никога не е изоставяла ядрените оръжия по това време. Със сигурност на украинска територия имаше ядрени оръжия, но украинското правителство и военни нямаха полза от тях. Те бяха контролирани от Москва. Следователно в Будапеща Украйна отстъпи нещо, което всъщност не притежаваше, в замяна на обещание за сигурност, което всъщност не беше реално.

Подобни трикове бяха типични за администрацията на Клинтън. По-късно, през 2008 г., администрацията на Буш, която се готвеше да напусне властта, изпревари членовете на НАТО, като обяви, че Украйна и Грузия ще се присъединят към Алианса, въпреки противопоставянето на други държави срещу това членство. След това публично изявление не бяха предприети никакви конкретни действия. За всяка сила, да не говорим за суперсила, е важно да не поема твърде много ангажименти, за да не бъде претоварена от ситуацията. Още по-важно е да се спазва всеки поет ангажимент. Администрацията на Буш наруши това правило. По това време, окуражен и безразсъден, грузинският президент Саакашвили, насърчен от американски официални лица, действащи от свое име, провокира руската инвазия, която доведе до загубата на два региона - Южна Осетия и Абхазия. Да не забравяме, че руската армия не успя да завладее столицата Тбилиси, въпреки липсата на препятствия.

Но каквито и гафове да бяха направени през 1994 г.,2008 г. или по-късно, Украйна не е заплашвала Русия. Именно Русия заплаши Украйна през 2014 г. с анексирането на Крим. НАТО, отбранителен съюз от предимно мирни нации, много от които намалиха военните бюджети преди това нахлуване, също не застрашаваше сигурността на Русия. Вярно е, че присъединяването на Полша и трите балтийски държави засили НАТО още преди Путин да го стимулира с нахлуването си в Украйна. Но НАТО беше и си остава отбранителен съюз! Атаката на Путин само демонстрира, че разширяването на НАТО не е било грешка, а напротив, мъдро решение, защото всъщност това е единственият начин да се гарантира сигурността на държавите, които имат граница с Русия.

Русия изглежда е намалила военните си амбиции, концентрирайки се върху Източна Украйна...

Не може да й се вярва. Същият режим обяви, че няма да нахлуе в Украйна или че иска да денацифицира държава, чийто президент е евреин, надминавайки Оруел или Кафка...

Отвън всички ние се опитахме да разберем военните цели на Путин и да видим дали той е преразгледал тези цели, когато войната не вървеше по план (но нито една война не върви според инициираните планове). Смелостта на украинците, тяхната изобретателност и решимост, както и късните, но жизненоважни доставки на въоръжение от НАТО и Съединените щати, бяха решаващи фактори в тази война. В крайна сметка това е руски провал, защото украинците се бориха за страната си, семействата си и свободата си. Ако украинците не се бяха съпротивлявали с такава упоритост, днес щяхме да говорим за руски успех, какъвто имаше след превземането на Крим.

Путин изглежда е влязъл в този конфликт с максималистични цели: по-нататъшни анексии на завладени райони, по-специално за осигуряване на сухопътна връзка между контролираните от Русия територии на изток и Крим на юг, придружени от насилствена неутрализация и демилитаризация на Украйна. Засега няма убедителни доказателства, че Путин се е отказал от тези цели. Някои от неговите поддръжници, включително руският министър на отбраната, успяха да направят така, че да изглежда, че целите са намалени. Но тези изявления с право бяха посрещнати със скептицизъм от Украйна, Вашингтон, Европейския съюз и НАТО.

Путин не се ли заблуди тотално за тази инвазия?

Руските военни усилия бяха толкова странни, че възникнаха въпроси не само за компетентността, но и за здравия разум на руския лидер. Путин настоя да нарече тази война "специална операция". Наблюдателите отиват там със заблудите или отвличащите маневри на Кремъл, но се оказва, че Путин е имал своите причини. Първоначалният план беше за мълниеносно нападение, превземане на летището близо до Киев, кацане на парашутисти, превземане на столицата и залавяне на украинското правителство, всичко това в рамките на дни.

Беше зловещо, подобно на Афганистан през 1979 г., когато съветските специални части бяха натоварени да свалят комунистическия лидер Хафизула Амин и да го заменят с Бабрак Кармал. Операцията беше изключително успешна. Но министърът на отбраната Дмитрий Устинов и шефът на КГБ Юрий Андропов също призоваха по-голям контингент за гарантиране на сигурността. Това видимо съветско присъствие помогна за разпалването на бунта срещу Кармал, марионетката на Съветите. В Афганистан успешният първоначален преврат по този начин се превърна в продължило десетилетие контравъстание, което се провали. В Украйна специалните части дори не успяха да влязат в Киев и следователно бяха много далеч от възможността да заловят или убият Зеленски.

Само много тесен кръг - може би само министърът на отбраната Сергей Шойгу, началникът на Генщаба генерал Герасимов и шефът на ФСБ Александър Бортников - изглежда са участвали в проектирането на тази операция. Много е трудно обаче да се планира такава сложна операция, като се скрие от очите на онези, които трябва да я извършат. Така Шойгу изпрати руските войници на учения, като ги уведоми в последния момент, че трябва да преминат украинската граница.

Цялата операция се базираше на лъжи, което никога не е добре както от гледна точка на подготовката, така и на морала на войските. Много части не са използвали криптирани комуникации, тъй като не е трябвало да воюват. Настояването на Путин да представи украинците като граждани на изкуствено създадена нация и да гарантира, че те ще приветстват нашествениците като освободители, също изглежда е повлияло на операциите. През първите четиридесет и осем часа руските войници имаха ограничителни заповеди, като ги молеха да се бият само ако е необходимо.

В един толкова корумпиран режим като този на Путин, корупцията разяжда всичко. Шойгу е бивш мениджър на обект, който никога не е служил в армията. Очевидно той няма профила на някой, който би трябвало да ръководи подобна военна операция. Но неговата лоялност към Путин е лоялност на куче към своя господар. Руският президент го избра да ръководи армията си именно защото Шойгу няма власт, ако иска да използва тази армия, за да го свали. Това работи чудесно - освен ако не решите да хвърлите тази армия във война.

Шойгу ръководеше много скъпата военна модернизация след 2008 г. и разбира се, той и подчинените му, взеха големи суми пари. По този начин военните автомобили заминаха за Украйна с евтини граждански гуми от Китай. Понякога, когато тези гуми не издържаха голямото тегло, руските войници ги пукаха, за да избегнат битките. Няма съмнение, че Путин сега е бесен от провалите и лъжите на своето министерство на отбраната. Но самият той ги накара никога да не му казват това, което иска да чуе.

Какво представлява путинизмът?

Путинизмът е измамна клептокрация, маскирана като горда алтернативна цивилизация, която се противопоставя на Запада. Сред поддръжниците на Путин мистицизмът относно особеното величие на Русия и огромно негодувание от предполагаемото желание на Запада да владее Русия съжителстват с пълна некомпетентност и безотговорност. Тези самопровъзгласили се защитници на руската чест и история са крадци и разрушители. Състоянието на обсада, което те постоянно предизвикват, се самоналага. Путин може да е искрен в своите призиви за религиозната трансцендентност на руската държава, но начинът на действие на режима му предполага ограбване на същата тази държава. Това могат да разберат днес руските военнослужещи на украинското бойно поле...

Но как да си обясним, че авторитарните режими често изглеждат много по-силни, отколкото са в действителност, докато ние сме склонни да подценяваме нашите демокрации?

Авторитарните режими са едновременно мощни и крехки. Те имат страхотни структури за сигурност, но трябва да ги разделят и дори да ги саботират, за да не би лидерът на единния охранителен апарат да бъде твърде мощен и да организира пуч. Тези режими провеждат всеобхватно наблюдение, натрупвайки зашеметяващи количества информация за собствения си народ, но отбягват фактологичната информация, която не отговаря на пропагандната линия, и стават жертва на собствените си лъжи. Те фалшифицират изборите и премахват всички проверки и баланси, като по този начин насърчават серийни грешки, защото не могат да признаят или да бъдат принудени да признаят, че са грешки. Такива режими оцеляват, защото могат да се провалят в почти всичко, освен в способността си да потискат брутално всяка политическа алтернатива.

Демокрациите са дисонансни и хаотични, бавни във вземането на решения и често близки до парализа, но имат мощни коригиращи механизми. Елитите в демокрациите, особено политическите, могат да бъдат късогледи, безотговорни и по-лоши, но когато направят голяма грешка или нарушат закона, те често губят власт или са дискредитирани. Демократичните институции се оказват много по-силни, отколкото техните опоненти биха ни накарали да вярваме. Демократичните общества във времена на криза са в състояние да мобилизират много повече от обществата в авторитарни страни, защото демократичните режими са легитимни. Да, има много неизправности. Но тези дисфункции са обект на интензивен дебат. Ако очернянето на демокрациите днес е почти професия, в крайна сметка това е сила за тях.

Авторитарните режими се страхуват от собствения си народ и правят всичко, за да ограничат това, което тези хора могат да чуят, видят, кажат. Преди всичко авторитарните режими нямат стабилни механизми за приемственост. Всеки път, когато един автократ има настинка или просто остарее, това се превръща в екзистенциална криза: цялата система може да рухне поради неизбежната смърт на един-единствен лидер. Демократичните управляващи, дори тези, които се стремят да унищожат демокрациите, идват и си отиват и това рядко заплашва цялата система. Демокрациите със сигурност изискват постоянна поддръжка, като градина, с периоди на подновяване. Разбира се, нищо не е гарантирано. Компетентното и емпатично лидерство, както и доверието и солидарността в обществото, са ключът към тяхната стабилност.

L"Express: Путин не спря да представя Запада като декадентски, залят от "кенсъл културата" или изследвания на пола. Това също ли е културен конфликт?

При нас, в левицата, най-пламенните уейк активисти, толкова егоцентрични и тесногръди, не осъзнават как техният екстремизъм не само предизвиква реакции в собственото им общество - политическата реакция често е по-силна от първоначалните им искания -, но носи и зърна за мелницата на авторитарни лидери в чужбина, които виждат в защитата на традиционните ценности печелившата формула за мобилизиране на населението си срещу Запада, представян като декадентски.

Отдясно консервативните активисти виждат Путин и други подобни на него автократи като защитници на религията и семейството и като опора срещу лявото. Дори ако на практика Путин защитаваше традиционните ценности по същия начин, по който Сталин и други управляващи марксисти защитаваха работническата класа...

Въпреки това "кенсъл културата" в демокрациите е истински феномен, който нанася много щети и трябва да бъде преборен. По този въпрос твърде много хора на отговорни позиции показват страхливост, а не смелост. Трябва да помним, че математиката не е расистка, че заслугите не са синоним на превъзходство на бялото и че свободата не е робство...

В нова студена война ли сме срещу Русия и Китай?

Сигурни ли сте, че оригиналната Студена война наистина приключи? Сривът на руската мощ през 1991 г. никога не е бил предназначен да бъде окончателен, точно както Версайският договор от 1919 г. не е вечен. Западът имаше кратка почивка в това историческо съревнование с Русия. Но нека не забравяме, че Корейският полуостров остава разделен, че Китай остава комунистически и че продължава да претендира за демократичната държава Тайван (наследство от Студената война, точно като разделянето между двете Кореи). Далеч отвъд Азия продължават да съществуват идеологически съперничества и съпротива срещу властта и идеалите, изповядвани от Запада. И най-вече рискът от ядрен Армагедон, може би основният маркер на Студената война, винаги е налице.

Разбира се, значителни промени са настъпили след 1991 г. и те не са просто технологични. Китай беше второстепенният партньор в тази антизападна прашка; сега Русия е тази, която се намира в това положение. По-общо казано, сърцето на битката между великите сили се измести към Индо-Тихоокеанския регион, промяна, която вече се наблюдава по време на Студената война и която се ускори в началото на този век. Терминът "Студена война" прекрасно описва конкуренцията между силите, която не включва гореща война. Предвид ядрения риск е наложително това съперничество да се запази възможно най-студено...

Все пак мислите ли, че либералните демокрации остават доминиращата сила?

Отговорът е очевиден, ако живеете в Москва, Пекин или някъде другаде освен на Запад. Съвременният Китай - който има невероятни успехи - е най-големият потребител на долари в света и зависи от Съединените щати, Япония и Европа за напреднали технологии. Върховенството на закона и демокрацията остават най-мощните сили, изобретявани някога.

Въпреки това либералните демокрации имат още работа за вършене. Тези държави трябва да намерят определен национален консенсус. Трагедията на Украйна може да представлява и историческа възможност за това западно обновление. Значението на този повратен момент до голяма степен ще зависи от хода на тази война в Украйна и нейните глобални последици. Въпросът е дали героизмът и саможертвата на Украйна ще позволят на Запада да преоткрие своята сила и значение, или всичко това ще бъде пропиляно.

Парадоксално е, че това, което ние на Запад виждаме като силен отговор на Путин, в краткосрочен план засили западните критици в световен мащаб. Те припомнят неговия лицемерен интервенционизъм в Афганистан, Ирак или Либия и заклеймяват заинтересованото му тълкуване на международното право и суровите санкции срещу Путин. От десетте най-гъсто населени държави в света, само една, САЩ, напълно подкрепя тези сурови санкции срещу Русия. Както каза журналистът Пи Джей О"Рурк "всяко посолство на САЩ трябва да се справя с гигантски антиамерикански протести и също толкова гигантски линии за кандидатстване за визи"...

Как да бъдем силни срещу режима на Путин, без да изпадаме в русофобия? Путин изглежда се забавлява, обвинявайки Запада, че иска да "отмени" руската култура...

Много повече съм загрижен за смъртта и разрушенията в Украйна. И Путин нанесе много повече щети на руската култура от Запада. Но в същото време се притеснявам и като наблюдавам нашата тенденция да искаме колективно да накажем руснаците. Много етнически руснаци в Украйна се борят срещу това нашествие и дори губят живота си в сраженията. Много руски граждани се противопоставят на това нашествие или поне не го подкрепят, а голяма част от тях искат да избягат от страната. Руските артисти, които в по-голямата си част са избягвали да се занимават с политика, са обект на отмяна в западните ни страни. Тези отмени са начин да покажем, че сме добродетелни, но често те са не само абсурдни, но и зли.

Решението на Visa и Mastercard да спрат своите карти за руснаци в чужбина по ирония на съдбата означава, че тези, които осъждат войната и бягат от репресиите в Русия, не могат да използват спестяванията си или да продължат да правят бизнес, докато тези, които са останали в Русия, нямат проблеми с плащанията си.

Посрещането на украинските бежанци и предоставянето на хуманитарна и военна помощ за Украйна е приоритет. Но също така би било добре да не се засилва сливането между личното управление на Путин и Русия. Трябва да подкрепим това, което сред емигрантите след завземането на властта от болшевиките се наричаше "Другата Русия". Следователно трябва да приветстваме руските бежанци и изгнаници, без да изискваме от тях да заемат прозападни позиции. В Русия Путин налага антизападна идеология, която не страда от предизвикателства. Но не бива да го имитираме в обратната посока. Западът е синоним на плурализъм и алтернативни гледни точки. Приемаме, че външни лица могат да критикуват нашата система.

Колко дълго може да остане на власт Путин? Петър I (вероятно се има предвид  император Павел I, убит от заговорници, бел. ред.) е убит от офицери, а Хрушчов е свален. Пучът изглежда ли ви достоверна хипотеза?

В съвременната история само Сталин е останал на власт по-дълго от Путин. Той остава доминираща фигура в Русия. Путин предаде всички, които го подкрепяха през цялото време, надявайки се на обновяване на страната. "Грижи се за Русия", заяви Борис Елцин, когато му даде ключовете на властта. Но руските елити, които стояха зад Путин, никога не са дискутирали факта, че той превръща страната в гигантска Северна Корея, отрязвайки ги от международните пазари, ваканциите в чужбина и международните училища за техните деца. Нито подписаха Русия да стане васал на Китай в замяна на обещанието на Си Дзинпин за стратегическо партньорство.

Обикновените руснаци, особено тези, които най-малко могат да получат образование, да не говорим да печелят от масивна корупция, никога не са предполагали, че ще има връщане към недостига и дългите опашки в магазините. Но въпреки всичко, те поставят ли под съмнение Путин? Изглежда, че войната и особено драстичните санкции, предприети от западните страни, по-скоро обединиха елитите и мнозинството от населението около Путин. Когато част от света тръгне срещу Русия, руснаците затягат редиците.

Между 5 и 10 милиона руснаци - няма консенсус относно цифрите - доброволно или недоброволно напуснаха страната през постсъветските години, изселване, което само се ускори при управлението на Путин. Това представлява значителна част от гражданите, които вече не участват в избори или проучвания на общественото мнение в Русия. Средната класа, която не работи за държавата, която често се е формирала през десетилетието на силен растеж на БВП (при първите два мандата на Путин), е унищожена от икономическите санкции, предизвикани от инвазията в Украйна. Повечето хора в тази средна класа биха били готови да избягат, ако могат. Това ще остави средната класа в Русия още по-зависима от държавата, с други думи, служителите на държавната бюрокрация и държавните предприятия, които от своя страна са задължени на Путин.

Контролът върху медиите, който беше силен, е допълнително затегнат. Цензурата не включва само потискане на информацията, а усърдно популяризиране на определена избрана информация или начин на мислене. Но за да работи, пропагандата изисква и известна възприемчивост на целевата аудитория. Много руснаци обаче споделят идеята, че тяхната страна има специална мисия в света и че сама по себе си представлява цивилизация. Те смятат, че Западът, и особено Съединените щати, искат да доминират в света и планират да ударят, дори да разбият Русия, точно както Съветският съюз беше разбит.

Много руснаци вярват, че е необходим силен човек, за да се изправи срещу Запада и че Путин е този човек. Мнозина смятат, че етническите руснаци са били застрашени в Украйна и че Путин е взел правилното решение. Голяма част от руснаците продължават да подкрепят насилствената анексия на Крим. Не всички руснаци са съгласни, разбира се, и не всички се застъпват за война. Но трябва да бъдем внимателни, преди да приемем, че ако всички руснаци имаха същата информация за тази война като французите, мнозинството от тях биха осъдили това нашествие и биха се противопоставили на Путин.

В допълнение към репресивния апарат, изграден от Путин и който той напоследък допълнително засили, неговата пропаганда намира истински отзвук в Русия. Този националистически разказ и култът към неговата личност подсилват репресивния апарат и обратно. Безразличието също е важен фактор, както във всяко общество. Така в Русия голяма част от хората биха предпочели да не обръщат много внимание на международните дела. Те нямат желание да подкрепят или осъдят тази война.

Трябва също да сме наясно, че Русия има разузнавателна агенция, ФСБ, която обвива Путин в пашкул от сигурност. За момента няма индикации за прекъсване на лоялността на хората около него - бодигардове, но и готвачи, чистачки, шофьори... Целият персонал, който има достъп до офисите и жилищата му, дори за кратко време, е нает от ФСБ и се контролира стриктно. Тези, които имат достъп до него, докато присъства физически някъде, са много малко. Изглежда Путин провежда повечето от срещите си чрез видеоконферентна връзка. Офисите му си приличат, а привържениците му не могат да разберат дали е в Кремъл, в московската си дача, в Сочи или другаде. Арестуването на лице, чието местонахождение не е известно, е тежка задача.

Потенциалните заговорници рискуват да бъдат незабавно разкрити. В този вид параноична среда е трудно да имате отношения на доверие и да подклаждате пуч. Хората от първия кръг на властта нямат институционална организация, независима от Путин, в която да се срещат, за да говорят свободно. Дори частните пространства са под наблюдение, като се докладват на президента.

Путин може да стане жертва на преврат. Но внимавайте, изтичането на недоволство в рамките на ФСБ може да бъде организирано от самия Путин, за да прецени вътрешните реакции и да прогони възможни заговорници или скептици. По този начин арестите на фигури на ФСБ могат да бъдат операции, предназначени за определяне на изкупителни жертви, отклоняване на отговорности и сплашване. Те не биха били непременно доказателство за машинации срещу президента. По същия начин слуховете за Кремъл, събирани от медии като Bellingcat или добре информирани западни разследващи журналисти, може също да са трикове от чуждестранни разузнавателни агенции, които се стремят да дестабилизират руското разузнаване.

Мисля, че дезертьорството или неподчинението биха могли да имат по-голям ефект от евентуален пуч. Деспотизмът работи само докато има хора, които да изпълняват заповедите на деспота. Подчинените по цялата верига на командване, чак до бойното поле, може да решат да не предават или не прилагат директивите, било защото имат украински роднини, било защото са предали съдбата на своите сръбски колеги, които са приключили кариерата си в Международен съд в Хага. В този случай деспотизмът може да се разпадне до процес, подобен на банкова паника.

Как виждате края на тази война? Какво ще е необходимо на Путин, за да я поддържа привидно?

И аз бих искал да знам. Говори се, че Путин иска да приключи до 9 май, свързвайки инсценирането на победа в Украйна с триумфа над нацистка Германия през Втората световна война. Но са възможни и по-трагични събития. Забележителното единство на западния алианс може да се разруши по много причини. Засега няма желание нито в НАТО, нито в Европейския съюз да започне война срещу Русия. Но способността на Путин да провокира пряка военна конфронтация с НАТО не може да бъде пренебрегната.

Ако Путин по един или друг начин се наложи в Украйна или, напротив, войната затъне, Ким Чен-ун също би могъл да види възможност да укрепи режима си и да остане в историята, като заложи на завладяването на Южна Корея. Значителна дестабилизация в Украйна и Русия може да накара Пекин да си върне контролирания от Русия басейн на река Амур или далечни територии в Източна Русия, чиито изобилни природни ресурси и земеделски земи биха могли да подсилят стремежа на Китай да стане самодостатъчен. Япония може да види в това възможност да завземе Курилските острови, източници на конфликт с Русия, и може би дори остров Сахалин, чиято южна част беше под японско господство.

Но кой знае? Нов руски лидер, подкрепен от по-широк елит, може да избере да инвестира в развитието на Русия и нейния народ и да реши да живее в мир, а не в постоянна опозиция на Запада. Това е изборът на Германия и Япония след Втората световна война.

Превод: News.bg