Теодора Димова: Не съм си представяла, че сцените, които описвам през 1944 г. могат да се повтарят буквално, в същия мащаб, 77 години по-късно

"Поразените" (Les Dévastés) излезе във Франция в началото на годината. Автора на "Поразените - българската писателка, драматург и есеист Теодора Димова спечели френската литературна награда "Фрагонар" за романа си. Наградата й бе връчена снощи. 

"Когато аз започнах да пиша романа "Поразените", през 2016 г., писах в продължение на почти четири години. Мислех, че това е роман за паметта, за първите месеци на терор след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този роман може да придобие такава смразяваща, печална, плашеща актуалност.

Не съм си представяла, че сцените, които описвам през 1944 г. могат да се повтарят буквално, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата съдба и на литературата понякога е толкова мистична, толкова стряскаща. Като че ли "Поразените" се оказа един роман, не за паметта, а един роман - предчувствие за онова, което ни предстои", каза Теодора Димова в интервю за БТА.

Писателката сподели, че след 24 февруари (началото на войната в Украйна) почти не може да работи и се опитва да осмисли това, което се случва. "Тоталитаризмът привидно изчезна, но се прикри много дълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората.

И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния период - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя говора си, но в същността си остава един и същ. И виждаме това днес с печална яснота, виждаме в Украйна.", каза Теодора Димова.

Според нея е много важно обединението на обществото ни в този момент. "Да имаме съгласие за национална цел. Както през 1989 г., както през 1997 г., когато имахме такова общо съгласие, обща цел. И затова ми се струва, че ролята на литературата и изкуството тук стават особено значими.

Да говорим помежду си не с омраза, не с чувството, че сме разделени, не с чувството, че сме настръхнали един срещу друг, както често вече се случва. А напротив - че сме българи, че имаме едно и също отечество. И че вървим към една и съща цел".

Госпожо Димова, какво са за Вас наградите?

Наградите са радостно събитие, но за съжаление, краткотрайно. Радостта от тях трае няколко дни и след това се продължава с този ежедневен писателски труд. И всъщност мога да кажа, че същинската радост за един писател е точно този труд, който е черноработнически, понякога  мъчителен, труден и изчерпващ, но истинският успех е една книга да бъде написана.

Разбира се и да бъде оценена от публиката, и да стигне до своите читатели. И в този смисъл наградите са път, по който книгата стига по-лесно до читателите. И това прави наградите радостно събитие. 

А кои са "Поразените" и кое поразява - нещо външно, независещо от нас или нещо вътре в нас?

Поразените сме всички ние, които сме родени и израснали в тоталитарния период. Аз мисля, че няма човек от нашите поколения, а и от следващите поколения, който да не носи стигмите на този период, по един или по друг начин. Съзнателно или несъзнателно.

Понякога, много често, ние не осъзнаваме, че тоталитаризмът привидно изчезна, но се прикри много дълбоко в нас, в душите ни. Остана в реакциите ни, в отношението ни към света, в отношението към другия, в омразата, в злобата, в завистта, в пренебрежението към хората. И това е най-дълготрайната и най-коварна последица от тоталитарния период - тоталитаризмът сменя дрескода си, сменя новговора си (изкуствен език в романа "1984" на Джордж Оруел), но в същността си остава един и същ. И виждаме това днес с печална яснота.

А как трябва, можем ли да реагираме на агресията, на омразата, на злото?

Можем да реагираме, но затова се изискват духовни сили, душевни сили. Да не отвръщаме на злото със зло, на омразата с омраза. Да се борим според християнския мироглед - да се борим със злото чрез добро. И това е много трудно, когато днес пред екраните на телевизорите и компютрите виждаме какво става в Украйна.

Но доброто е да се защитава страната, отечеството, родината, когато е нападната от агресора. В този случай това е доброто, което трябва да надделее, което се надяваме всички да надделее. Когато аз започнах да пиша романа "Поразените", през 2016 г., писах в продължение на почти четири години. Мислех, че това е роман за паметта, за първите месеци на терор след установяването на тоталитарния режим в България. Никога не съм предполагала, че този роман може да придобие смразяваща, печална, плашеща актуалност.

Не съм си представяла, че сцените, които описвам от 1944 г. могат да се повтарят буквално, в същия мащаб, 77 години по-късно, на 300 км от нас. Тази повтаряемост на историята, на историческата съдба и на литературата понякога е толкова мистична, толкова стряскаща. Като че ли "Поразените" се оказа един роман, не за паметта, а един роман - предчувствие за онова, което ни предстои. Но това е мистичната страна на това да се занимаваш с литература.

Доста от есетата Ви напоследък са посветени на войната в Украйна. Казвате "цивилизационният разлом прави неговото цивилизовано разрешаване невъзможно". Неизбежна ли е в такъв случай войната?

Като че ли е неизбежна. Въпреки че всеки един от нас трябва да полага сили, за да си подаваме ръце. Това е и смисълът на литературата и на изкуството - да съединява. Войната е неизбежна в този смисъл, че тя е крайният израз на грехопадението.

След убийството на Авел войни има непрекъснато в света. Но както греха, така и войната  винаги разделят хората, раздробяват ги, откъсват ги един от друг, правят ги на парчета. В българския език думата "изцеление" идва от цялост, от цялостен. Да бъда изцелен, да бъда здрав означава да стана цял - тези отделни парчета от мен да се съединят.

Това би трябвало да прави литературата, да създава мостове, да подава ръце. Литературата и изкуството. Разбира се, тук опираме до големия смисъл след като литературата не може да предотвратява войната, тогава какъв е нейният смисъл. И за себе си, през време на тези три месеца, които изминаха от началото на войната в Украйна, дадоха отговор, че смисълът на литературата е точно този - да изцелява раните, получени от греха. 

Наскоро в интервю казахте, че "живеем в две Българии, говорим съвсем различни езици", пак по повод на войната в Украйна. Моят въпрос е кога различните мнения са белег за демокрация и кога - това, за което Вие говорихте, изцелението, липсата на цялост?

Различните мнения са белег на демокрация тогава, когато те не са внушени от нечия пропаганда. Когато те са израз на собствен размисъл, на честен размисъл, израз на съвестта на един човек. Когато те са израз на опорните точки на една пропаганда, както виждаме, че от години тук действа руската пропаганда и намира много благодатна почва, това не е израз на лично мнение, това е израз на една хибридна война, която незабележимо и много успешно се води на нашата територия от поне десетина години насам.

Целта на тази хибридна война е обществото да бъде разделяно, дестабилизирано, държавната система да бъде нестабилна от смяна на правителства, да се върви от едни избори към други. И по този начин да се подкопават устоите на самата държавност. И вероятно по нататъшната цел е да станем лесна плячка на руската агресия. Това е моето песимистично виждане.

А според Вас можем ли да запазим ценностите си и в същото време да противодействаме на хибридни атаки?

Би трябвало да можем и да имаме тези сили. Но е много важно обединението на обществото ни в този момент. Да имаме съгласие за национална цел. Както през 1989 г., както през 1997 г., когато имахме такова общо съгласие, обща цел.

И затова ми се струва, че ролята на литературата и  изкуството тук стават особено значими. Да говорим помежду си не с омраза, не с чувството, че сме разделени, не с чувството, че сме настръхнали един срещу друг, както често вече се случва. А напротив - че сме българи, че имаме едно и също отечество. И че вървим към една и съща цел. 

Идеята за "Поразените" се ражда в мразовит февруарски ден. Началото на романа отново е леден февруарски ден, а книгата завършва с една великолепна есен и много светлина. Това оптимистична метафора ли е?

Тази есен, за която говорите, тя наистина е в края на романа, тя е предшестваща смъртта на една от главните героини, Райна, която вече е загубила паметта си, но по сложните пътища на кръвта, нейната внучка, Александра, е успяла да сглоби пъзела на семейната история.

Защото, знаете ли на какво странно нещо се натъкнах – хората, пострадали от терора през 1944 г., са пазели страданието си в тайна от своите потомци - от своите внуци, правнуци, дори от децата си. Всички са научили за страданията на своите предци след 1989 г. Дотогава, като че ли, те са искали да ги предпазят от болката. Искали са по-лесно да ги подготвят да се настроят към тоталитарната система, да я приемат. Да няма в тях това вътрешно разделение - прави ли са или не са прави. Просто са искали да им помогнат по този начин.

Въпреки че не одобрявам подобно поведение, но в този смисъл Райна е съвсем типичен случай на човек, пострадал от терора след Деветосептемврийския преврат. Тя е пазила в тайна това, което е преживяла. Александра, защото децата винаги имат антени, които са много чувствителни - те усещат лъжата, усещат тайната и някак си успяват да стигнат до истината.

И тя, частица по частица, е сглобявала семейната история, личната история на баба си. И я е понесла върху плещите си. Светлината на есента е предвестник на смъртта на Райна и на просветляващата болка, която от този момент ще съпътства живота на Александра.

И няколко думи за проекта, върху който работите в момента.

Проектът е за сегашното ни време, той беше за това как преживяхме пандемията. Книгата не е още завършена, но се случи войната в Украйна и след 24 февруари аз почти не мога да работя, почти не мога да се концентрирам. Опитвам се да осмислям това, което се случва. Струва ми се, че новият ми роман ще бъде за тази война. Не толкова за пандемията, колкото за тази война.