Алексей Навални, най-прочутият политически затворник в Русия, публикува "практически изповед" на сайта си, като обяви, че нарочно е изчакал обявяването на поредната присъда (19 години затвор) срещу него. В текста той не напада Владимир Путин, а случилото се преди той да влезе в Кремъл.
Ето обръщението му, публикувано под заглавие "Моят страх и ненавист":
Отдавна се каня да пиша за това. Е, нека да е първата публикация след новата присъда. Изповед, на практика. Трябва да преборя тази омраза и страх, може би може да ми помогнете с това.
Ненавист. Хората винаги питат много за това и отново тръгнаха писма: "Добре, мразите ли съдията?" "Мразите Путин още повече?". И много пъти съм казвал, че омразата е основното нещо, което трябва да се преодолява в затвора. Има толкова много причини за него, а вашето безсилие е мощен катализатор за процеса. Така че, ако дадете воля на омразата, тя ще ви убие и погълне.
Но, честно казано, изпитвам я. И то каква!. Тези, които са отдавна в интернет помнят мемето: "яростно, бясно ненавиждам". За това става дума. При това действително най-често след думата "съдилища". Последният съд, между другото, където ми дадоха 19 години, не е от този тип. Там, напротив, всички се надпреварвахме да се обсипваме с любезности. Никой не повиши тон по време на целия процес. Това е най-опасният вид съдия: той ще ви натресе 19 години и ще направи така, че да изпитвате симпатии към него.
Страшно се вбесявам след заседанията на местния районен съд. Има съвсем простички дела, в които няма пространство за някакви юридически трикове, а съдиите просто и откровено казват за черното: "А това е бяло, вижте, в сертификата е написано - "бяло". И обявяват демонстративно незаконни решения.
Но въпреки че понякога, не издържайки, крещя на някакъв си "съдия" Самойлов, с огромната си омраза ненавиждам не него. И не ченгета-крадци от колонията, на които правят каквото си искат и остават безнаказани. А не ненавиждам служителите на ФСБ, които ги командват. И дори, ще се изненадате, не мразя Путин. Мразя в такива моменти тези, които обичах. Тези, които защитавах докрай и заради които спорех докато пресипна. И се ненавиждам заради факта, че някога ги обичах.
Вижте. Седя в моя арест и чета книгата на Натан Шчарански (бел.ред. - един от инициаторите на Хелзинкската правозащитна група, преводач и сътрудник на Андрей Сахаров) "Няма да се страхувам от злото" (препоръчвам я). Шчарански прекарва девет години в затвора в СССР, през 1986 г. е разменен [срещу съветски и източноевпропейски разузнавачи]. Отиде в Израел, създаде партия, постигна огромен успех, включително стана външен министър на страната. Като цяло е готин. Между другото, прекарал 400 дни в карцер и [половината от 9-годишната си присъда] в единична килия. И наистина нямам представа как е оцелял.
Та Шчарански описва ареста и разследването срещу него през. 1977 г. Тогава бях на годинка. Книгата е издадена в СССР през 1991 г. Тогава бях на 15 години. А сега съм на 47 и докато чета книгата му, понякога поклащам глава, за да се отърва от усещането, че чета личното си досие. Например: сградата на карцера е отделна барака зад бодлива тел. Максималният срок за престой там е 15 дни. И не се изненадах, когато след няколко поредни "петнадесетдневки" като постоянен нарушител бях преместен в затворническия карцер за шест месеца. Едно към едно.
В предговора (напомням ви, това е 1991 г.) Шчарански пише, че именно в затворите се е запазил вирусът на свободомислието и се надява, че КГБ няма да намери "противоотрова срещу този вирус". Шчарански греши. Намерен е противоотрова.
И то такава, че сега, през 2023 г., изглежда, че в Русия има повече политически затворници, отколкото по времето на Брежнев-Андропов. Но какво общо има КГБ с това? У нас нямаше пълзящ или явен преврат, ръководен от хора от спецслужбите. Те не дойдоха на власт, изтласквайки от нея демократите-реформатори.
Сами. Самите ние ги повикахме. Сами ги поканихме. Сами се научихме как да фалшифицираме избори. Как да се краде собственост в цели индустрии. Как се лъже в медиите. Как да променяме законите, че да ни е изгодно на нас. Как да потиснем опозицията със сила. И дори как да организираме идиотски бездарни войни.
Затова не мога да се сдържа и яростно, безумно мразя онези, които продадоха, пропиха, пропиляха историческия шанс, който страната ни имаше в началото на деветдесетте години на ХХ век.
Мразя Елцин с "Таня и Валя" (бел.ред. - Татяна Дяченко, дъщеря на Елцин и негов съветник, и Валентин Юмашев, негов зет и началник на президентската администрация), [Анатолий] Чубайс и останалите от продажната фамилия, която постави Путин на власт. Мразя аферистите, които незнайно защо нарекохме реформатори. Сега е ясно като бял ден, че те не са се занимавали с нищо друго освен с интриги и собственото си благополучие. В коя друга държава толкова много министри от "правителството на реформите" станаха милионери и милиардери? Мразя авторите на най-глупавата авторитарна Конституция, която ние, идиотите, продадохме като демократична, и още тогава дадохме на президента правомощията на пълновластен монарх.
Особено мразя всички за това, че нямаше дори сериозен опит да се премахнат основите на беззаконието - да се проведе съдебна реформа, без която всички други реформи са обречени на провал. Сега подробно изучавам това. През 1991 г. още в РСФСР беше приета добра концепция за съдебна реформа, но вече през 1993 г. започнаха контрареформи, насочени към изграждане на съдебна вертикала. Тогава всички политически сили искаха справедлив съд. Имаше възможно най-пълният консенсус в обществото. Ако се създаде независима съдебна система, тогава нова узурпация би била невъзможна или ще се случи много трудно.
Така че не се заблуждавайте: нещото, което сега е прочуто с издаването на присъди от 8-15-20 години на невинни хора, започна да се строи много преди Путин. И сега вече е ясно: в Кремъл и правителството от 90-те години никой не искаше независим съд. Защото такъв съд щеще да се превърне в пречка за корупция,та фалшифицирането на избори, превръщането на губернатори и кметове в несменяеми князе.
Мразя "независимите медии" и "демократичната общественост", която осигури пълна подкрепа за един от най-драматичните повратни моменти в съвременната ни история - измамата на президентските избори през 1996 г. Пак казвам, тогава бях активен привърженик на всичко това. Не на фалшификацията на изборите, разбира се, и на мен тогава нямаше да ми хареса - но направих всичко да не забележа това, а цялата нечестност на изборите ни най-малко не ме притесняваше. Сега плащаме за това, че през 1996 г. смятахме, че фалшифицирането на изборните резултати не винаги е нещо лошо. Целта оправдаваше средствата.
Мразя олигарха [Владимир] Гусинский (въпреки че той отдавна не е олигарх) за това, че предизвикателно нае заместник-шефа на КГБ [Филип] Бобков, който отговаряше за преследването на дисидентите. Тогава им се струваше, че това са шеги: ха-ха, тикаше в затвора невинните, но сега работи за мен. Нещо като мечка в смокинг. Тоест не само нямаше лустрация - имаше поощряване на негодниците. И сега буквално онези, които са работили при Бобков като младши служители, вкарват в затвора Яшин, Кара-Мурза и мен.
Често се чува, че правителството на Елцин не е могло да направи нищо, защото комунистите са им се противопоставили в парламента. Това не попречи на аукционите заеми срещу акции от 1996 г., но по някаква причина попречиха реформите в съдебната система и в специалните служби.
Мразя цялото ръководство на Русия, което през 1991 г. (след пуча) и през 1993 г. (след разстрела на сградата на парламента) имаше абсолютна власт и дори не се опита да направи очевидни демократични реформи. Каквито бяха направени в Чехия (където сега е демокрацията и средната заплата е 181 хиляди рубли), Полша (демокрация и 179 хиляди рубли), Естония (демокрация и 192 хиляди рубли), Литва (демокрация и 208 хиляди рубли) и др. страни от Източна Европа (бел.ред. - по официални данни средната заплата в Русия през май 2023 г. е била 72 851 рубли, реално повечето хора взимат доста по-малко). Разбира се, тогава на власт бяха други хора. И също така много добри, честни, искрени. Но това е едно нищожно малцинство, чиято отчаяна и неуспешна борба само още по-добре ни показва корупцията и липсата на съвест на тогавашния управляващ елит.
Не е Путин през 2011 г., а с Елцин, Чубайс, олигарсите и цялата комсомолско-партийна банда, която се наричаше "демократи", през 1994 г. отидохме не в Европа, а в Централна Азия. Заменихме европейското си бъдеще с вилите на "Таня и Валя" на "острова на милионерите" Сейнт Барт. И когато прословутите офицери от КГБ/ФСБ на Путин получиха свободен достъп до политически постове, те не трябваше да правят нищо. Просто да се огледат и изненадано да възкликнат: "Какво? Ама то можело и така?". И ако правилата на играта са такива, че можете да крадете, лъжете, фалшифицирате, цензурирате и всички съдилища са под наш контрол, тогава смятайте, че доста добре ще се развихрим.
Пуснахме вълка в кошарата и после се учудихме, че изяде всички овце. Той е вълк, мисията и целта му е да яде овце, друго не му идва наум по принцип. Безполезно е да го агитираме. Така че по принцип Путиновият чиновник от ФСБ не мисли и не може да измисли нищо друго освен да построи огромна къща и да затвори онези, които не му харесват. Въпреки че не понасям вълка, аз яростно и лудо мразя онези, които го пуснаха в кошарата.
Въпреки че, разбира се, осъзнавам, че е по-добре изобщо да не мразите никого, а да помислите как да не повторите това. И тук стигам до най-големия си страх. Не просто вярвам, но знам, че Русия ще има още един шанс. Това е исторически процес. Пак ще сме на кръстопът.
В ужас и облян от студена пот скачам през нощта в леглото си, когато ми се струва, че отново имахме шанс, но отново тръгнахме по същия път, както през деветдесетте години. По принципа "целта оправдава средствата". Където все още пише с малки букви: "фалшифицирането на избори не винаги е лошо", "вижте го този народ, бе, какви съдебни заседатели ще направите от тях", "нищо че е крадец, важното е, че технократ и е за велоалеи", "правителството все още е единственият европеец в Русия" и други подобни мъдрости на просветения авторитаризъм.
Това, което написах за деветдесетте години, не е историческо упражнение, не е размисъл и не е безсмислено хленчене. Това е най-важният и най-належащият въпрос от политическата стратегия на всички привърженици на европейския път и демократичното развитие.
Знаете ли, бях силно впечатлен от големия брой различни мнения за нашето разследване за Алексей Венедиктов (бел.ред. - дългогодишен главен редактор и директор на закритото радио "Ехото на Москва", смятано за либерална медия) и Ксения Собчак (бел.ред. - светска и телевизионна знаменитост, представяна понякога за нехаресвана от властта, а всъщност е дъщеря на кмета на Санкт Петербург Анатолий Собчак, при когото Путин е зам.-кмет). Те получиха десетки и стотици милиони рубли от бюджетния фонд, който служеше като общ фонд на "Единна Русия" (бел.ред. - управляващата партия в Русия). Освен това Венедиктов получи 550 милиона точно по времето, когато ръководеше щаба на изборните наблюдатели и директно организираше кражбата на гласове. Той беше човек, агитатор и контрольор на електронното гласуване, чиято цел бе да вземе вашия глас и да го постави в купчината на "Единна Русия".
Фалшификациите на електронното гласуване са напълно доказани и извън всякакво съмнение. Така че бях изумен, че все още има значителен брой хора, за които нито елементите на схемите "пари от касата на мафията и изборните измами", нито обединяването им "пари от касата на мафията по време на изборни измами" не са нито клеветнически, нито значими. Да, хубаво, някакви глупости там...
Нещо са мътили водата там, но няма доказателства, че му е плащано за фалшификации - просто са плащали и просто е имало някакви фалшификации. Всичко това беше по времето на мамутите и ледената епоха. Започна още през 2019 г. Вече никой не го помни. Няма значение, важното е, че той сега е "срещу войната". Както ясно се казва в един от туитовете по темата: националната ни идея е "Е какво пък толкова?".
Това е частен пример, но подобно на ситуацията с Мурзагулов (бел.ред. - скандалният тв водещ Ростислав Мурзагулов, издигнал се до пиар, агресивно прилагал в Башкирия много от последвалите трикове на пропагандата на Кремъл, сега е обявен за "чуждестранен агент") както и призивите на [Михаил] Ходорковски да грабнем оръжие и да се присъединим към отрядите на [Евгений] Пригожин, той отлично показва, че дори сега, през 2023 г., на фона на репресии, затвори и война, ние все още поставяме под въпрос лоялността към принципите и тя се смята от мнозина за наивна, романтична и като цяло за "екзотика". Личната лоялност, принадлежността към корпорация, старите приятелства се считат от мнозина за по-важни.
В никакъв случай не предлагам нито да застрелям Алексей Венедиктов, нито да го обесим, нито да го подстрижем спретнато (бел. ред. - той е превърнал от години бухналата си бяла коса в част от личния си бранд). Няма нужда от жестокости. Но в края на краищата вие НЕ можете да ОДОБРИТЕ това, което той направи (и прави, продължавайки да твърди, че електронният вот не е фалшифициран), и да не го смятате за политически съюзник [на властта]. Защото, извинете, но ако за нас политически съюзник е този, който продава нашите гласове на "Единна Русия", тогава кои сме ние изобщо, за какво сме нужни изобщо?
Ами, да вървим тогава, просто да се запишем в "Единна Русия". Там ще създадем фракция от твърди собянинисти (аз си ги наричам така), основата вече е там бел.ред. - Сергей Собянин е кмет на Москва, смятан от някои за по-скоро технократ, отколкото за политическа фигура). Обвиняемите в почти всяко разследване на Фонда за борба с корупцията (бел.ред - ФБК бе ключовата организация на Навални) веднага се втурват да оправдават екипа на мечтите: Ксения Собчак, Алексей Венедиктов, Максим Кац и бившият "нашист", а сега по някаква причина старши редактор на "Новая газета" Кирил Мартинов. Всичко ще бъде наред. Ще има много пари. Ние, твърдите собянинисти, изискваме: незабавно отстранете лошия Путин и ни дайте добрите Собянин и Мишустин, Шувалов и Ликсутов (бел.ред. - премиерът на Русия; бивш първи вицепремиер и известен икономист; зам.-кмет на Москва).
Така че не се съмнявайте. Утре ще има нов шанс - точно този прозорец от възможности, точно утре ще трябва да се справим с онези, които смятат, че:
изборите трябва да бъдат отменени или фалшифицирани на места ("иначе ще изберат екстремисти")
нормално е да се подкупват журналисти ("на никого не плащаме, просто помолихме приятел олигарх да купи този телевизионен канал")
по-добре да държим съдилищата на къса каишка ("в противен случай те ще подкупят съдии и съдебни заседатели")
кадровата база на властта не може да бъде променена ("те са професионалисти, не можем да набираме хора от улицата")
и т.н., и т.н.
Дотам, че поръчка за изграждането на определен мост не трябва да се пуска на търг, а на "надежден изпълнител", с когото работим отдавна. И хората с такива идеи изобщо няма да бъдат путинисти или комунисти - те отново ще започнат да се наричат демократи и либерали.
Истинският живот е сложен, труден и пълен с компромиси с неприятни хора. Но поне ние самите не трябва проактивно да се превръщаме в неприятни хора и да приветстваме корупцията с цинични машинации, преди обстоятелствата да изискват компромиси.
Много се опасявам, че битката за принципи може отново да бъде загубена под лозунгите на "реалполитик". Моля, посъветвайте ме как да се отърва от тази омраза и страх. Ще ми бъде много интересно да прочета вашите мисли по този въпрос. Ще питам и ще ми пратят отзивите по пощата, ако има такива. Засега ми се струва, че не можете да измислите нищо по-добро от това да останете верни на себе си и неуморно да обяснявате на хората, използвайки многобройни примери (между другото, книгата на Гуриев и Трейсман "Диктатори на измамата", Spin Dictators, е публикувана на руски, има много за това, силно препоръчвам), че демократичните принципи - прагматизъм, независим съд, честни избори и равенство на всички пред закона - са най-добрите механизми на тежкия реален живот по пътя към просперитета. А тайните каси на мафията и мечтите за добър диктатор са химера и наивна глупост.
Само когато огромното мнозинство в руската опозиция е съставено от онези, които при никакви обстоятелства не приемат фалшиви избори, съдебни грешки и корупция, тогава можем правилно да управляваме шанса, който със сигурност ще се появи отново. Така че никой да не чете книга на Шчарански в ареста през 2055 г., мислейки си: "Уау, всичко е същото като моята ситуация!".
Превод: Дневник
.JPG?s=174621)
.JPG?s=215594)
