Болшевишката революция, Коминтернът и България 1917 - 1924 гг.

Проф. Людмил Спасов

Настоящата статия я посвещавам на доц. д-р Георги Плетньов, мой учител и колега. През 1974 г., няколко седмици след назначаването ми за асистент във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", бях изправен пред непосилната задача да посоча проблема, по който ще пиша дисертация. Тогава Плетньов ми каза: "Людмиле, има една хубава тема, но аз не мога да я работя, защото баща ми е белогвардеец от Свищов. Заеми се ти с нея". Аз го послушах и темата за руската емиграция е неразделна част от моята творческа съдба и до днес.  Участието ми в сборника в памет на доц д-р Георги Плетньов е скромен израз на огромната ми почит и благодарност към него. Историята, която ще разкажа е опит за една нова интерпретация на случилите се през 1917–1924 г. у нас и Русия събития.

През февруари 1917 г. по сценарий на  Александър Иванович Гучков, водач на октябристите, в Петроград е извършен преврат[1]. На 2 март в Псков император Николай II  е заставен да подпише манифест за отказване от престола в полза на своя брат  Михаил Александрович. На следващия ден   Великият княз Михаил абдикира и така се слага край на Романовата династия, властвала в Русия в продължение на три века[2]. Опитът на княз Г. Е. Лвов, А. И. Гучков, П. Н. Милюков, А. Ф. Керенски да заменят царския режим с либерално-демократичен се проваля и  хаосът в  Русия се задълбочава[3]. От това се възползва В. И. Ленин. На 25 октомври 1917 г. той извършва болшевишки преврат. С идването си на власт болшевиките поставят началото на нов диктаторски държавно-устройствен модел и  въвеждат непознати до този момент революционни промени. През следващите месеци, парадоксално, но най-голяма заплаха за Ленин и неговата революция се оказват болшевиките, идеолози  на световната революция – Л. Д. Троцки, Н. И. Бухарин и др. По време на преговорите в Брест-Литовск за подписване на мирен договор с Централните сили (Германия, Австро-Унгария, България и Османската империя) радетелите на световната революция многократно отхвърлят предложението на Ленин за приемане на германските условия за сключване на анексионен  мир. На 21 януари 1918 г. на съвещание на партийния актив искането на Н. И. Бухарин за започване на революционна война срещу международния империализъм  и ускоряване на  революцията в Европа е подкрепено от 32 души, лозунгът на Л. Д. Троцки "нито война, нито мир"  –  от 16 души, а предложението на Ленин за мир – от 15 души[4]. Брест-Литовските преговори са преустановени и на 18 февруари 1918 г. в 12,00 часа Германия подновява военните си действия срещу Русия на фронт от Балтийско до Черно море. Ленин не вярва на обещаваната от Англия и Франция помощ. На 23 февруари на заседание на ЦК той заявява на опонентите си, че ако не престанат с "революционната  фразеология" ще подаде оставка. На 24 с.м. в 4,30 ч. Централният изпълнителен комитет приема новите, още по-тежки германски условия за сключване на мир. При гласуването резолюцията за мир е подкрепена от 116 души, 82 се обявяват против, а 26 се въздържат[5]. На 3 март 1918 г. Брест-Литовският договор  между Русия и Централните сили е подписан. С него от Русия са отнети 800 000 кв. км, но властта на болшевиките е спасена[6].

Следващото голямо изпитание, поставящо под въпрос болшевишката революция, е по време на интервенцията на Антантата и Гражданската война в Русия. През юли 1919 г. Доброволческата армия на ген. А. И. Деникин превзема Харков, Киев, Воронеж и Орел. По този повод Ленин пише: "Настъпи един от най-критичните, вероятно дори най-критичният момент на социалистическата революция".[7] През октомври – ноември на фронта Киев – Орел – Воронеж – Царицин – Астрахан деникиновите войски разполагат с 98 000 войници и офицери. Срещу тях Червената армия предприема офанзива на фронт от 250 км със      140 000–160 000 бойци. Центърът на Деникиновата армия е пробит, а в тила на неговите войски действа разбойнически отряд от 20 000 души[8]. Положениието на Деникин е неудържимо и от гледна точка на отношението на Англия и Франция към него. Противоречията между Южноруското правителство и Франция се задълбочават и ген. А. И. Деникин се ориентира към Германия. В началото на февруари 1920 г. Доброволческата армия претърпява ново тежко поражение край Одеса. В армията се заражда брожение. На 4 април 1920  г. Висшият военен съвет във Феодосия избира за Главнокомандващ въоръжените сили на Южна Русия ген. Петър Николаевич Врангел[9]. Той е аристократ, със завидно гражданско и военно образование, отличен минен инженер и военен с две академии – Николаевската конна академия и Генерал щабна академия. Притежава богат боен опит, придобит в Руско-японската и Първата световна война. Известният руски журналист П. Я. Рис, приятел на ген. Врангел от юношеските години до смъртта му, пише: "Забележително даровит човек, роден за вожд! И все същият недостатък: прекалено голямо честолюбие и поради това проявява нетърпимост към мненията на хората, несъгласни с него".[10] През август 1920 г. армията на ген. Врангел, призната от САЩ и Франция, започва военни действия срещу болшевиките в Южна Русия, с което спасява Полша от разгром. На 12 октомври 1920 г. Полша сключва със съветското правителство договор за примирие и предварителен  мир[11]. Поради несигурността на постигнатото споразумение Ленин определя ген. Врангел като главна заплаха за болшевишката власт. "Врангеловият фронт – пише той – това е все същият, полски фронт и въпросът за войната с Врангел е въпрос за война с Полша, и за да превърнем предварителния мир с Полша в окончателен мир, трябва в най-кратък срок да смажем Врангел".[12] В началото на ноември  Червената армия разгромява врангеловите войски в района на Перекоп. От 12 до 19 ноември, с помощта на Франция със 126 кораба, от Крим в района на Цариград и  Проливите са евакуирани около 150 000 руски бежанци – 100 000 войници и офицери, и около 50 000 граждански лица.[13]

В този момент България е изправена пред избор. Първата възможност е  да последва примера на Мустафа Кемал и да се съюзи с болшевиките. През август 1920 г. пратениците на Мустафа Кемал – Халил паша и Бекир Сами бей, министър на външните работи, постигат със съветското правителство в Москва споразумение. Въз основа на него болшевишка Русия предоставя на турската националноосвободителна армия в Анадола 1 млн. златни турски лири, 200,6 кг злато, 60 000 пушки, 112 леки и 10 тежки оръдия и др. Изолирани от Европа кемалистка Турция и болшевишка Русия се съюзяват. На 21 март 1921 г. в Москва е сключен съветско-турски договор за дружба и приятелство. През юли с.г. Съветска  Русия изпраща на кемалистката армия  нова партида оръжие – 33 273 пушки с 58 млн. патрона, 54 оръдия със 129 500 снаряда, 327 атоматични пушки, 1700 саби, 20 000 газови маски и др.[14]  Втората възможност е България да стане член на учреденото на Парижката мирна конференция Общество на народите (ОН), което е и  призвано да гарантира установените с договорите диктати несправедливи граници, поставящи 50 000 000 души в Европа в положение на малцинства. Българският министър-председател Александър Стамболийски избира втората възможност. По време на 100-дневната си обиколка, от октомври 1920 до януари 1921 г.,  той се стреми да си осигури подкрепата на държавите победителки за приемането на България в ОН. В Париж френското правителство обвързва помощта си за включването на България в световната организация с приемането на 10 000 руски бежанци. Стамболийски телеграфира в София, но Министерският съвет решава да бъдат допуснати до 3000 д.  и то временно, тъй като в страната са приютени над 250 000 български бежанци.

На 16 декември 1920 г. Общото събрание в Женева, без разисквания, подлага на гласуване българската кандидатура. Тя е подкрепена от 35 държави, сред които са и проявилитe най-голяма враждебност към България – Гърция и  Кралството на сърби, хървати и словенци (Югославия).  Въздържат се Франция и Австралия, а  делегатите на Полша, Румъния и Перу отсъстват от заседанието. Българският представител в Женева Св. Поменов изтъква, че Полша и Румъния са постъпили така, за да угодят на Франция, която считат за своя покровителка.[15] След завръщането си от Европа Стамболийски представя случилото се като изключителен дипломатически успех, като разкъсване на големия и малкия обръч от противници. Но твърденията му са в противоречие с реалността. През март 1921 г. Франция окупира два немски града. Следвайки примера ѝ Югославия заплашва България, че ако отхвърли условията, които е поставила във връзка с изпълнението на военните клаузи на Ньойския договор  ще окупира Сливница, Перник и София.[16]  През пролетта на 1921 г. от Москва Коминтернът възвестява т.нар. „първа вълна на световната революция”. Младите в БКП (т.с.) настояват за незабавно прилагане на руската революционна практика, т.е. за вдигане на болшевишко въстание. Намеренията на Съветска Русия спрямо Балканите са загатка за земеделското правителство. През февруари – март 1921 г. представителят на ген. Врангел в София ген. В. Е. Вязмитинов предоставя на правителството иформация за дейността на болшевиките в Румъния и на Балканите. Въз основа на нея  на 26 февруари с.г.  българските власти арестуват в София болшевишкия агент Сергей Москвитин, а на 9 март във Варна е задържан В. Бонч Бруевич, роднина на съветския комисар и сътрудник на Ленин – Бонч Бруевич. През април 1921 г. врангеловите разузнавателни сведения осигуряват предимство на Стамболийски в разговорите му с румънския пълномощен министър в София Ланга Рашкано[17].

В отговор на проявената добронамереност правителството на БЗНС освобождава от мито изпращаните от Американския червен кръст продукти за руските бежанци. Разрешава да се доставят храни на врангеловите войници и офицери на Проливите. За своя сметка  транспортира руския лазарет от Русе до сръбската граница[18]. Така то превръща България в притегателен център за загубилата за Англия и Франция политическо значение армия на ген.  Врангел. Обезпокоено, че в случай на болшевишко въстание България ще бъде окупирана от Югославия, Румъния и Гърция, земеделското правителство решава да приеме част от врангеловите войски. През юни 1921 г. е подписан договор, а на 18 август и секретно допълнение към него от началник щаба на българската армия полк. Топалджиков и ген. Вязмитинов. С тях правителството на Стамболийски се задължава да приема само посочени от ген. Врангел войскови части, а руското командване да гарантира тяхната дисциплинираност и порядъчност.[19] От август до декември 1921 г. в България са допуснати Първи армейски корпус на ген. А. П. Кутепов, състоящ се само от  офицери –  10 795 и казашкият Донски корпус на ген. Ф. Ф. Абрамов – 4334 д. или общо 15 129 д. По данни на Щаба на армията в този момент числеността на българската армия е 10 000 д.,  а според сведения на съветската агентура тя е едва 6500 д. В Търново са разквартирувани Щабът на ген. Кутепов – 472 д. и Галиполската школа – 155 д.; в Ловеч Гвардейският отряд – 573 д. и Шеста рота на Галиполския полк – 45 д.; в Никопол Алексеевският полк – 1046 д.; в Горно Паничерово  Корниловски ударен полк – 1133 д.; Ст. Загора Щаба на Донския корпус – 104 д., Донска офицерска батарея – 97 д. и Донска военна болница – 80 д.; Т. Сеймен (Симеоновград) Кубанското военно училище и части от Кубанския полк – 761 д.  и т.н.[20]

Руските войски пристигат у нас въоръжени, добре организирани, с "желязна" дисциплина. Те разполагат със съдилища, комендантства, военни патрули и гарнизонни арести. За  издръжката им руският посланик в САЩ Бахметиев превежда  от капиталите на Царска Русия в чужбина 100 млн. лв. в БНБ. С тези средства е осигурена месечната заплата на всеки войник в размер на  80 лв., на младши офицер – 120 лв., на командир на рота – 300 лв., на командир на батальон – 500 лв., командир на полк – 1000 лв., а на ген. Кутепов – 6000 лв. Освен това на офицерите  и членовете на семействата им се отпускат по 10 лв. на ден[21] В България врангеловите офицери  не се държат като бежанци, а по-скоро като окупатори. Показателен в това отношение е случаят в Свищов, където руският полковник Гогели Швили арестува българския поручик Табаков и го изпраща в руския гарнизонен арест, защото не му отдал чест и е нарушил войнското благоприличие.[22]  Поради нестабилното икономическо положение в Съветска Русия – недостиг на храни, гладни бунтове и пр. разквартируването на врангеловите войски на българска територия се възприема като заплаха за съветската власт в Москва. За разлагане на Бялата армия и  подготвянето на болшевишка революция в България са изпратени стотици  агенти, начело на които са: ген. Комисаров, представител на съветското разузнаване в чужбина, щабс капитан Шапошников (истинското му име е Борис Николаевич Краснославски), действащ по линия на Коминтерна,  споменатия В. Бонч Бруевич, мичман С. П. Чайкин, началник на контраразузнаването,  Р. П. Озол и др. [23]  С идването на врангеловите войски и болшевишките агенти руският конфликт се пренася на българска земя. Естествени съюзници на московските агенти са българските комунисти, а на врангеловите офицери и войници – русофилските буржоазни партии. "В България – отбелязва ген. Врангел –  руските национални сили се оказаха ябълката на раздора".[24]

През пролетта на 1922 г. Стамболийски се опасява, че с помощта на руските части буржоазните партии могат да го свалят от власт и установява техническо сътрудничество с БКП.  В началото на май с.г. земеделско-комунистическият опит за разоръжаване на врангеловите войски приключва с грандиозен провал. Митът за революционните възможности на българските комунисти рухва. Участието на БКП в акцията срещу врангелистите се свежда до организирането на  два  митинга в София  на 17 и 28 март. Бялата армия запазва оръжието, реда и дисциплината си. От България са изгонени ген. Кутепов и ген Вязмитинов. Но на мястото на ген. Кутепов за главнокомандващ Първи армейски корпус е назначен ген. В. К. Витковски. В България успех постигат съветските агенти. На 6 май 1922 г. те учредяват организацията Съюз за завръщане в родината (Совнарод). През май в София започва да излиза  в. "На Родину", орган на Совнарод, който е първият просъветски вестник на Балканите. Чрез него съветската агентура води яростна агитация срещу ген. Врангел и бялото движение. До края на юни с.г. са създадени 49 възвръщенски групи, с около 4000 д. членски състав.[25] През юли 1922 г., с цел сваляне на земеделското правителство от власт, поддържащите тесни връзки с руските войски Обединена народнопрогресивна партия, Демократическата партия и Радикалната партия формират коалицията "Конституционен блок". Подготвени са три събора на блоковите партии – на 17 септември в Търново, на 1 октомври в Пловдив и на 15 октомври в София. "Ние – казва Ат. Буров, който е един от лидерите на блока – ще трябва да смажем тази смет (земеделците Л. С.), тези разбойници, ние ще трябва да минем през техните трупове, ние ги викаме в Търново, за да ги унищожим, че по-добре славна смърт, отколкото позорен живот".[26]

БЗНС насрочва за 17 септември в Търново събор на цвеклопроизводителите.[27] Стамболийски тръгва за Женева да участва в сесия на ОН и оставя Райко Даскалов, министър на вътрешните работи, да го замества. Даскалов игнорира БКП като съюзник и без особени усилия се споразумява с ръководителите на  съветската агентура – С. П. Чайкин прави "услуги" на правителството в борбата му с буржоазния блок,  ген. Комисаров е в приятелски отношения с началника на жандармерията полк. Мустаков. Даскалов поддържа тясна връзка и с Елена Константинова Блажевска от Совнарод.[28] Стамболийски едва ли си е представял,  че по време на неговото отсъствие държавата ще се окаже в ръцете на съветските спецслужби. На 3 септември в двора на руската църква в София е подхвърлен пакет с оръжие, който "на мига" е заловен от българската полиция.[29] На другия ден помощник градоначалникът на София Станчо Трифонов, чието сътрудничество е осигурено срещу обещани 25 000 лв., нарежда да се извърши обиск в дома на Върховния прокурор на Врангеловата армия ген. И. А. Ронжин. На 5 септемри  е арестуван и ген. Ю. Д. Романовски. Иззети са  бланки, на които съветските агенти изфабрикуват фалшиви документи. В земеделския и комунистическия печат те  са представени като заловени при обиските врангелови документи. В един от тях – "тайно писмо на ген. Врангел до ген. Е. К. Милер от 17 август" се казва: "В допълнение на нареждането ми заповядвам: да се влезе в преговори с буржоазните и военни партии по въпроса за образуването на министерски кабинет след преврат и заемането на големите центрове от армията, при условия официално признаване на руската армия   и  готовност да приемат България да стане изходен пункт за война срещу Русия. В новото правителство трябва да влезе в качеството на военен министър руски генерал, назначен от мен". В друг документ се изтъква, че със съгласието на блоковите партии руското командване ще прехвърли войски от Турция и Гърция, и че по заповед на началник щаба на Врангеловата армия ген. П. Н. Шатилов се водят преговори с гръцките погранични власти за безпрепятствено преминаване на границата. Превратът трябвало да бъде извършен на 1 ноември 1922 г. [30]

Земеделските власти поставят ултиматум генералите Ронжин, Романовски, Милер, Лобов, Зенкевич, Туркул, Пешня, Сниткин, Скоблин, Мантштейн, Ползиков и др. в срок от 48 часа да напуснат България, като върху част от тях при разпитите е упражнено насилие от съветските агенти в сградата на Българската обществена безопасност (Държавна сигурност).

В спомените си Коста Тодоров твърди, че по време на изгнаничеството си в Белград Станчо Трифонов му признал, че през септември 1922 г. той е сътворил "руския заговор". Един от ръководителите на съветските агенти – млад, рус човек, (С. П. Чайкин, 25 годишен, рус Л. С.) воювал срещу англичаните в Тюркестан му обещал много пари, но му дал около 20 000 лв. и една златна табакера за формулирането на обвинение срещу врангеловите генерали. По-късно той го открил в съветското търговско представителство в Прага, но не получил остатъка от сумата. "Не съвестта, – пише К. Тодоров  –  а възмущението беше довело Трифонов до разкаяние.[31]  В резултат на съвместно проведената акция от земеделските власти и съветските агенти врангеловите части остават без най-добрите си командири[32].  Съставителите на сборника "Руската военна емиграция 20-те – 40-те години. Документи и материали", издаден през 2001 г. квалифицират операцията по създаването на Совнарод и изгонването на "върхушката на Врангеловата армия" като "златен фонд на съветските спецслужби.[33]. На 20 октомври 1922 г. е приета Мисия на Съветския Червен кръст, начело с И. С. Корешков. С официалното допускане на съветска мисия България се превръща  в "Елдорадо" за болшевишката пропаганда на Балканите.[34]

През есента на 1922 г., поради  изчерпване на финансовите средства, се налага на врангеловите войски да преминат към "трудово положение на черен физически труд, еднакъв за офицери и войници". В писмо до Н. Н. Чебишев, началник на гражданската канцелария, ген. Врангел признава, че войниците и офицерите болезнено преживяват поставянето им  в "тягостна зависимост от работодателите". "Имало е –  казва той –  няколко случая на самоубийства. Отделни хора не издържат и съблазнени от вербовчиците на Червена Москва се записват в "Съюза за завръщане в родината".[35]  Въпросът за спасяването на Бялата армия се превръща в централна тема на руското зарубежие. На 25 декември 1922 г. А. И. Гучков пише от Берлин на ген. Врангел: "Въпросът се поставя по такъв начин – ако по мирен, дипломатически и политически начин България не може да бъде превърната в що-годе сносен приют за контингентите на руската армия... тогава не трябва ли да прибегнем до обратния метод и като завземем насилствено страната да си осигурим такова правителство, такъв строй, такава обстановка, при която руската армия да може да намери в България дружеска и покорна територия... Днес превратът още е възможен. Сега или никога". По-нататък Гучков настоява връзката с опозиционните български групи да се осъществява от невлизащи непосредствено в обкръжението на ген. Врангел  лица,  за да може в случай на провал да се отрича, че командването на Бялата армия е замесено в заговор срещу законното българско правителство.[36]

През януари 1923 г. земеделският кабинет разрешава на ген. И. А. Ронжин да се завърне. На 13 февруари с.г. ген. Ронжин е назначен от ген. Врангел за "командир на корпус по отношение на всички руски войски в България". За кратък срок с отпусканите  от "Съвета на руските посланици" в Париж  200 000 – 300 000 лева на месец, ген. Ронжин създава внушителен шпионски апарат. Негов помощник в изграждането на конспиративната мрежа  е полк. Портаков, началник на врангеловото контраразузнаване в България.[37]  В началото на 1923 г. правителството на Стамболийски блокира врангеловите средства в БНБ, възлизащи на около 12 млн. лв. и поставя срок на руския посланик А. М. Петряев да напусне България. То учредява в София като "легална обществена организация" Руско-български комитет, начело с Тр. Кунев, на който поверява функциите на  бившата царска руска легация[38]. В Комитета наред с княз Лобанов-Ростовски, проф. И. А. Базанов, Серафим, епископ Лубенски, граф Н. Н. Игнатиев, син на създателя на Санстефанска България граф Н. П. Игнатиев, попада и Арсений Александрович Зайцев (Зайцов), 34 годишен, полковник с Генералщабна академия,  инженер, военен историк и професор[39]. Високо образован, енергичен и опитен контраразузнавач той превръща Руско-българския комитет  в "инструмент на врангелистите". През февруари  1923 г., след като изгонва от правителството и от БЗНС "умерените" земеделци М. Турлаков, К. Томов и Хр. Манолов, по настояване  на Междусъюзническата репарационна комисия Стамболийски изважда от кабинета и „съветофила” Райко Даскалов. Ръководителят на Мисията на СЧК И. С. Корешков докладва в Москва, че пожертването  на Даскалов е тактически ход, с който българският премиер се стреми да прикрие просъветските си настроения. Но завеждащият отдела в НКИД Балкански страни Г. Б. Сандомирски и завеждащият отдела Чужди дела И. Залкинд смятат, че Стамболийски е възприел нов курс във вътрешната и външната политика, откъсващ България от СССР. Корешков е отстранен и на негово място за временно управляващ е назначен А. В. Корецки[40].

Смяната на дипломата Корешков с чекиста Корецки, който от 3 до 9 януари 1923 г. "уж случайно" е задържан от земеделските власти[41], слага край на активното сътрудничество между правителството на БЗНС и Съветската мисия. Под ръководството на Корецки мисията се капсулира, съсредоточавайки дейността си изцяло върху репатрирането на руски белоемигранти. Този поврат в отношенията между правителството на БЗНС и съветската мисия се явява първи етап по пътя на събитията, довели до свалянето на Стамболийски от власт.  Буржоазните партии и врангелистите се възползват от отстраняването на Р. Даскалов. Стойчо Мошанов, съвременник на тези събития отбелязва: "Стамболийски ... с излизането на Даскалов от правителството... отрязва клона, върху който се крепеше... В опозиционните среди ликуваха... Р. Даскалов останал в България, превратът можеше да бъде осуетен. Ръководството на Военния съюз започна подготовката след неговото назначение за пълномощен министър в Прага".[42]

Военно-технически превратът е подготвен от възпитаниците на Петербургските военни академии ген. И. А. Ронжин, ген. В. П. Николски, началник на Врангеловото разузнаване, ген. Иван Русев, член на Военния съюз и полк. Иван Вълков, председател на Военния съюз, живял в Русия от 1900 до 1909 г., женен за рускиня. Политическата подготовка се извършва от проф. Александър Цанков, председател на Народния сговор под лозунга: "Да се освободи царят от дружбашки плен", „Да се закрепи царския трон".[43] Проф. Цанков съставя кабинет от представители на всички партии, с изключение на БЗНС и БКП (т.с.), който да поеме управлението на страната.

С дипломатическата подготовка се заемат намиращите се извън България Ат. Буров, Григор Василев, журналиста Йосифов, който е личен приятел на Мусолини. Енергична  подкрепа в тази насока им оказват Неманов, заемащ отговорен пост във френското външно министерство, Гучков, Милюков, Набоков, журналиста Рис и др. Създани са и т. нар. "информационни продукти". Предварително са написани декларации, манифести, с които новото правителство да се обърне към европейските държави. Подготвени са и статии, предназначени за нашия и чуждия печат, сатинизиращи Стамболийски и земеделския режим. На 9 юни 1923 г. от 2 до 4 часа сутринта превратът е извършен. Три часа по-късно софийските площади Народно събрание, "Александър Невски", "Александър I Батенберг" са изпълнени с "ликуващи хора", вярващи, че с премахването на земеделското управление се поставя началото на нова, демократична ера в развитието на България. Дори комунистическият лидер Георги Димитров определя преврата като „прогресивен акт”. Но шумът на софийските улици не изразява настроението на целия български народ. Спонтанно избухват въстания в Плевенско, Пазарджишко, Шуменско, Търновско, като на редица места комунистите оказват помощ на селяните. От кабинета на Ал. Цанков, премиер на новото правителство,  Тодор Луканов в присъствието на министъра на вътрешните работи ген. Иван Русев нарежда по телефона на ръководителя на комунистите в Плевен Асен Халачев да не оказват подкрепа на въстаналите селяни[44]. Навсякъде, с изключение на Карловско и Килифарско комунистите изпълняват заповедта и се държат "коректно", а в Русе, Видин, Плевен, Лом, Ловеч и др. участват в създадените "шпицкоманди" за борба със земеделците. Участието на БКП в разгрома на земеделците е щедро възнаградено. Правителството на Цанков расрочва дълга от 2 млн. лв. на управляваната от комунистите Плевенска община, а на свързаната с БКП кооперация "Освобождение" безплатно предоставя 20 000 тона каменни въглища от държавната мина "Перник".[45]  

Ударът на преврата е насочен срещу БЗНС, Совнарод и Съветската червенокръстка мисия. Пръв В. Бонч Бруевич съзнава какво се е случило. От София той телеграфира на съветския пълномощен представител в Берлин Н. Н. Крестински: "Ако превратът бъде приет от цяла селска България... ще произлязат най-резки промени във външната политика на България... ще предизвикат дори заминаването на нашето представителство (съветската мисия)".[46] На 14 юни Стамболийски и брат му Васил са заловени в 6 часа сутринта от селяни в с. Голак (Ихтиманско). По-късно същия ден, със знанието на ръководството на Военния съюз, те са обезглавени от македонски четници в Славовица. Версията на военния министър ген. Иван Вълков, че бившия министър-председател е убит "при опит за бягство" не се приема на сериозно дори от министър-преседателя Ал. Цанков.[47]  Лидерите на руската емиграция в Европа посрещат с радост ликвидирането на земеделския режим. А. И. Гучков, обръщайки се с приятелски упрек към ген. Врангел казва: „Случи се това,  което бе неизбежно. За мен това бе ясно като Божи ден... Аз бях уверен в правилността на набелязаната от мен линия на действие".[48] От своя страна Л. Неманов информира европейската общественост как България се е избавила от болшевизма. В престижното списание "Mercure de France" той пише: "Вътрешната политика на Стамболийски – това беше един типичен модел на политика на насилие, произвол и неправда...  Това беше чист политически болшевизъм".[49]

След преврата изгонените от правителството на БЗНС врангелови генерали Н. В. Скоблин, командир на Корниловски полк, М. А. Пешня – на Марковски полк, А. В. Туркул – на Дроздовски полк, М. М. Зенкевич – на Алексеевски полк  и др. се завръщат и подновяват дейността си, а участвалите в подготовката му ген. Николски, полк. Зайцев, кап. Фосс, кап. Аракелов, и кап. Закржевски са назначени на служба  в българската армия и полиция[50]. През юни-юли 1923 г. врангелистите оказват  помощ на деветоюнското правителство да неутрализира Югославия, да разгроми Земеделския съюз и да ликвидира съветската агентура в България. Във Варна със съдействието на белогвардейците М. Растагаев,  Л. Погосов, М. Сусалин, барон Притвиц, Безпятов и др. полицията арестува 44 видни дейци на Совнарод и Съветската мисия, начело с С. Морозов и Н. Черненко. В Габрово по сведения на Сахаров са задържани  сътрудниците на Съветския червен кръст Курсувин, Ерьомин и Попов, в Русе –  Ведрин, а в Търново и Г. Оряховица – възвръщенците Горюнов и Смагин. На 5 юли 1923 г. пълномощникът на СЧК М. В. Шелепугин е убит край Плевен[51].

На 14 юли ген. Иван Русев издава заповед до окръжните управители на 21 с.м. да арестуват всички "руски болшевишки агенти". "Москва – пише той – поддържа в България обширна болшевишка организация, допусната от бившето дружбашко правителство. Организацията се ръководи от своя главен представител тук и от руското съветско дружество Червен кръст... Заплашва се свободата и независимостта на отечеството".[52] Окръжните управители нареждат на околийските началници масовите обиски и арести в страната да се осъществяват съвместно с врангеловите офицери.[53] Агентите на българската обществена безопасност и врангеловото контраразузнаване залавят сътрудниците на мисията на СЧК и Совнарод по специално подготвени списъци от полк. Зайцев.[54] "Последните (врангеловите агенти Л. С.) – гласи една от сводките на ГПУ – присъстват при разпитите (на дейците на Совнарод и мисията на СЧК  Л. С.),  вземайки дейно участие в тях като следователи и при насилията в качеството на палачи".[55] На 21 юли 1923 г. в София е арестуван А. В. Корецки с около 70 сътрудника, в Търново са задържани 40 души,  общо заловените в страната  болшевишки агенти са 400 души. След разгрома на Совнарод в. "Новая Россия", орган на възвръщенската организация, престава да излиза.[56] На 25 юли 1923 г. ЦК на СЧК уведомява Международния Червен кръст в Женева, че изтегля мисията си от България. По-късно съветското правителство отказва достъп до пристанищата на СССР на идващите от българското черноморско крайбрежие чужди плавателни съдове. През лятото на 1923 г. съветските спецслужби не изключват възможността Бялата армия да бъде използвана срещу СССР. "България – гласи една от сводките на ГПУ – може да стане база за активно настъпление против Русия и да замени непригодната за това по своето вътрешно състояние Полша. Това видимо е отчетено от французи и англичани, със съдействието на които десантът в Крим е напълно възможен".[57]

ВМРО, считана от Коминтерна за най-силната националноосвободителна организация в Европа, е разочарована от новата власт. От обещаната помощ, заради Югославия, правителстовто на Цанков ѝ предоставя едва 1/10. През август 1923 г. Т. Александров изпраща в Москва зет си Т. Монев и известния с левите си убеждения Д. Влахов да водят преговори със съветското правителство за подпомагане на македонското движение.[58] Врангеловото разузнаване долавя настъпилите промени в македонската организация и я поставя под наблюдение. Резултатите от него са: ВМРО държи държавния апарат в свои ръце – 50% от работещите в полицията са нейни хора, 30% в железниците, 15% в пристанищата, 10% сред офицерството. В София 30% от населението са "македонци", във Варна – 20% и т. н. Според врангелистите ВМРО правела "тайни спънки" за обединяването на всички буржоазни партии,  а Военният съюз ѝ създавал "повече грижи, отколкото Сърбия". "Смело може да се каже – се казва в една от сводките на Врангеловото разузнаване – че тези две организации (ВМРО и Военният съюз) ще се сблъскат, при което едната от тях трябва да загине, или ще се споразумеят, което ще сложи край на мира на Балканите".[59]   

От 12 до 23 юни 1923 г. в Москва се провежда Третият разширен пленум на ИККИ. Ръководителите на Коминтерна осъждат тактиката на "неутралитет" на българските комунисти. На 14 юни Г. В. Зиновиев, председател на ИККИ и член на Политбюро на ЦК на РКП (б) и В. Коларов, генерален секретар на ИККИ и политически секретар на ЦК на БКП, изпращат до ЦК на БКП (т.с.) следната радиограма: "Разтревожени сме от известието, че Вие пречите на борбата в Плевен против новото правителство. Вярно ли е това известие? Доколкото ние можем да съдим оттук, положението изисква съвместни и решителни действия даже със Стамболийски". На 17 с.м. Коларов, Б. Българанов и В. Каравасилев се отправят за България. На 23 юни К. Б. Радек изнася пред Пленума доклад "Превратът в България и Комунистическата партия", в който изтъква, че БКП "трагично не разбира, че е претърпяла поражение". Без да се обсъжда доклада на Радек Пленумът единодушно гласува "Възвание към българските работници и селяни", с което ги призовава да се вдигнат на въстание. На 21 юни Коларов пристига във Варна.  На 25-и той изпраща писмо до ИККИ, в което изтъква, че ръководството на БКП (т.с.) е възприело преврата като "свършен факт" и че правителството на Цанков е пълен господар на положението в страната. Неговото писмо не е взето под внимание. На 29 юни в. "Правда" излиза с редакционна статия "Решението на ИККИ и българският опит", в която БКП е подложена на унищожителна критика. Но за Й. В.  Сталин критиката не е достатъчна и призовава срещу българските комунисти да се предприемат контрадействия под формата на "репресии", защото "българският инцидент" може да се превърне в прецедент, разширяващ партийно позволеното в рамките на Коминтерна до безпределност[60].

На Третия разширен пленум на ИККИ лидерите на Германската комунистическа партия заявяват, че са готови  да вземат властта в Германия чрез въоръжено въстание. ЦК на ГКП  насрочва 11 юли за "антифашистки ден". Властите предупреждават комунистическите водачи, че съществува опасност да се стигне до въоръжени сблъсъци, на което те отговарят: "За всеки убит комунист, ние ще убием 10 фашисти". Зиновиев и Бухарин оценяват поведението на германските комунисти като "абсолютно правилно" и единствено средство да не се допусне "немска България". През август Зиновиев съставя "Първоначални бележки за тезиси. Положението в Германия и нашите задачи", в които представя събитията в Германия като безалтернативни – "или бързо въоръжено въстание... и провъзгласяване на съветска власт или разпад на революционните сили... и победа на фашизма". Пренебрегвайки опасността от европейска или локална война той заявява, че заемането на "позиция на неутралитет по отношение на германската революция означава да престанат да бъдат болшевики и да застанат на пътя на прераждането на СССР в буржоазна република”.[61]

На проведено заседание по германския въпрос в Политбюро на ЦК на РКП(б) прозвучават призиви за "предпазване от революционен авантюризъм", но те са формални. Без последствие остава и предупреждението на Сталин, че Германия не е България и е по-добре "фашистите да нападнат първи, за да се сплоти цялата работническа класа”. Единствено комисарят на външните работи Г. В. Чичерин открито заявява, че съветското правителство не трябва да подкрепя германското въстание, защото това ще нанесе непоправими вреди на отношенията на СССР с Ваймарска Германия. Но ЦК на РКП(б), ЦК на ГКП и Коминтернът са категорични: "Германският пролетариат стои пред решителни боеве за вземане на властта". Еуфорията около т.нар. "германски октомври" засилва непримиримостта на Коминтерна по отношение на българските комунисти. В началото на август 1923 г.  ръководителят на Виенския център на Коминтерна, отговарящ за подготовката на революцията в Дунавско-балканските страни В. П. Милютин с псевдоним "Эмтин", изпраща в България своя помощник А. Е. Абрамович-Четуев (Альберхт).[62] Изпълнявалият с успех мисии във Франция, Белгия, Италия, Испания и Португалия Абрамович-Четуев упражнява натиск върху ръководството на БКП и директивата на Коминтерна за сваляне на правителствто на Цанков чрез въоръжено въстание е възприета. На 17 август Хр. Кабакчиев изпраща за одобрение в Москва и Виена "Допълнение към доклада на ЦК на БКП",  в което се казва: "Ако тактиката на партията на 9 юни се осъжда от Коминтерна, ЦК заявява, че ще приеме и изпълни решенията на Коминтерна". В него като главна задача на ЦК на БКП се определя  "борбата до край" против правителството на Цанков и съставянето на работническо-селско правителство. Р. П. Гришина сполучливо характеризира настъпилата промяна в тактиката на ЦК на БКП като "смирение" и "капитулация" пред Коминтерна.[63]

През лятото на 1923 г. ИККИ и ЦК на РКП(б)  отреждат на България и Германия ролята на плацдарм на световната революция. След убийството на  италианския представител в смесената итало-гръцка комисия Италия окупира остров Корфу.  Съветското правителство е едно от малкото правителства в Европа, които не осъждат италианската агресия[64], защото назряващата балканска криза, ескалирана от едно комунистическо въстание в България, е без съмнение желана за Москва ситуация. Тя се вписва в преследваната от РКП и ИККИ цел – победа на революцията в Германия. На 20 септември 1923 г. Сталин говори за успеха на германската революция и преместването на "центъра на световната революция от Москва в Берлин" като за свършен факт.[65]  За успеха на революцията в България Коминтернът и Революционният военен съвет, действащи под прикритието на мисията на СЧК, разчитат на формирането на бойни комунистически групи, главно от контингентите на руската армия и на привличането на врангелови офицери на съветска служба.[66] Към 6 февруари 1923 г. от 32 265 руски емигранти в България, 3834 са членове на офицерската секция и възвръщенските групи на Совнарод, а 14 146 са симпатизанти.[67]  През юли 1923 г. като ликвидират Совнарод врангелистите и правителството на Цанков лишават комунистическата революция в България от сериозна ударна сила. Добре запознат с революционните възможности на БКП В. П. Милютин настоява пред ИККИ  ВМРО на Т. Александров да бъде привлечена в бъдещата революция. В началото на септемри водачът на Илинденската организация Арсени Йовков, чрез доверено лице уведомява В. Коларов, че автономистите са решили да не се намесват в конфликта между правителството и комунистите, и при успех на въстанието да признаят новото работническо-селско правителство. Условието им е БКП да не вдига въстание в Пиринския край – организационната територия на ВМРО. На тази основа е постигнато устно споразумение между ЦК на БКП и ЦК на ВМРО.[68] Така идеята на Милютин ВМРО да бъде използвана като "детонатор" на световната революция в Дунавско-балканския район  не получава  развитие.

На 12 септември по заповед на вътрешния министър ген. Иван Русев контролираните от БКП местни органи на властта са разпуснати. За два дни в Софийски, Пловдивски, Русенски, Бургаски, Плевенски, Шуменски, Видински, Хасковски и други окръзи са   арестувани 2500 комунисти. ЦК на ВМРО не позволява да се извършат арести на комунисти в Г. Джумая и Петричкия край.[69] На 13 септември избухва преждевременно въстание в Мъглиж.  На 17 с.м. В. Коларов и Г. Димитров  предлагат на Т. Луканов и Т. Петров общото въоръжено въстание в  страната да бъде обявено на 22 септември. Т. Луканов е против вдигане на въстание.[70] От Виена Милютин обвинява българските комунисти, че изпускат инициативата. По негово нареждане за България тръгват двама сътрудници на Коминтерна. Освен това  се формира и група начело с А. Е. Абрамович-Четуев (Альберхт) за оказване помощ на БКП.[71] На 20 септември  ръководството на БКП  приема предложението на Т. Петров въстанието да започне на 22 срещу 23 септември, но пренебрегва споразумението с ВМРО и решава в Г. Джумая да бъде формиран въстанически отряд, който да настъпи към Дупница. ВМРО потушава опита за въстание в Югозападна България. Убити са 40 горноджумайски четници. [72] Центърът на въстанието е пренесен в Северозападна България, икономически изостнал периферен район. На 23 отрядът на Христо Михайлов превзема гр. Фердинанд. На 24 предвожданите от Замфир Попов въстаници влизат в Берковица. Същия ден тук пристигат В. Коларов и Г. Димитров. На 25 септември под ръководството на Гаврил Генов 2000 въоръжени и 1000 невъоръжени бунтовници  овладяват гара Бойчиновци.

На 23 септември, преди още да е потушено въстанието в България, Политбюро на ЦК на РКП решава в Германия да бъдат командировани като ръководители на революцията К. Б. Радек, Ю. Л. Пятиков, Я. Э Рудзутак и В. В. Куйбишев. Впоследствие на мястото на разболелия се Рудзутак е изпратен В. В. Шмид, а задачите на Куйбишев са възложени на съветския пълномощен министър в Берлин Н. Н. Крестински. За финансиране на германския пролетариат са отпуснати 500 000 златни рубли от  специално създаден за целта фонд.[73]  На 18 септември 1923 г. Междусъюзническата военноконтролна комисия  разрешава на правителството на Цанков "да прибегне временно към набиране на доброволци за подпомагане на армията и милицията за поддържане на обществения ред". Поради финансовия недоимък, от който е обхваната, Врангеловата армия се оказва неизчерпаем източник за набиране на доброволци. Към 5 август 1923 г. в Г. Паничерево в Корниловския полк от 850 офицери   заплата получават 25%. В Белоградчик в Марковския полк, състоящ се 900 д., картината е същата.  В  Севлиево  Дроздовският полк – 650 д. и в Никопол Алексеевският полк – 700 д. почти всички се изхранват с тежък физически труд.[74] Съгласно сводките на щаба на ген. Врангел белогвардейските войски участват в потушаването на Септемврийското въстание в цялата страна. В Саранбей (гара Септември) въстаниците са атакувани от казаци и части на Корниловския полк.  В Северозападна България въстанието е разгромено с активното участие на войските на ген. М. А. Пешня. "В 5-дневната операция – гласи една от белогвардейските  сводки – силите на комунистите  в района Видин – Лом – Враца – Берковица  са напълно унищожени. По сведения на ген. Пешня и други офицери частите на българската армия действали много нерешително. Неориентирани в обстановката те бързо се поддавали на паника и не проявявали никаква твърдост. Мобилизираните при първи удобен случай напускали частите и се укривали с всички възможни средства. Бързият успех се дължи само на присъствието на руснаците. Комунизмът в северозападния ъгъл на страната е разгромен... Участниците във въстанието безпощадно са разсрелвани. Сред загиналите комунисти има и много руски болшевики...”.[75] Десет години по-късно служител на съветските спецслужби пише: "През 1923 г. руските войски изиграха важна роля за потушаването на септемврийските комунистически вълнения.[76]

По данни на ГПУ при разгрома на Септемврийското въстание през 1923 г. участват около 7000 врангелови войници и офицери, а по сведения на издавания в Европа белогвардейски печат – 10 000 души. От чужди източници обаче се знае, че при постъпване на служба в българската армия руските доброволци не са регистрирани. Дава им се картонче, на което е обозначена тяхната войскова част. Без ведомост те получават по 100 лв., оръжие и храна.[77] В края на 1923 г., на съвещание с представители на Врангеловото командване, ген. Иван Вълков призовава руските офицери в случай на нов болшевишки бунт "още един път да спасят България".[78] През септември 1923 г. въстанието в България не предизвика хаос на Балканите, а през ноември е разгромено. На 16 октомври 1923 г. В. Коларов, Г. Димитров и Г. Михайлов учредяват във Виена Задграничен комитет (ЗК) на БКП. На 20 октомври в писмо до ЦК на БКП в София с копие до ИККИ в Москва ЗК сочи като изход от създаденото след Септемврийското въстание  положение организирането на ново въстание. През март 1924 г. Политбюро на ЦК на РКП предупреждава ръководството на БКП, че трябва да разчита изключително на българските работници и селяни, защото с оглед на общото положение СССР не би могъл в близко време да подпомогне революцията в България дори с "военна демонстрация".[79] В края на юли с.г. Политбюро на ЦК на РКП приема резолюция, в която се казва, че международната обстановка е неблагоприятна и вдигането на въстание през есента на 1924 г. в България не може да стои като непосредствена практическа задача. На 14 октомври 1923 г. по повод разгрома на Септемврийското въстание Г. В. Чичерин пише на Сталин, Зиновиев, Троцки, Радек и Менджински: „Контрареволюцията удържа в България голяма победа. Не носим ли известна вина и ние? Тези, които непосредствено поддържаха нашите връзки с македонците и  другите не проявиха ли през целия период излишна мудност и недостатъчна инициативност.[80] Това писмо е предшествано от действия на съветския комисар, с които се поставя началото на нова фаза в отношенията между ВМРО и съветското правителство. По нареждане на НКИД съветското дипломатическо представителство в Австрия се обръща с молба към Т. Александров да изпрати Д. Влахов във Виена за продължаване на започнатите през лятото в Москва преговори. На 17 и 18 декември 1923 г. съветският агент Борис Яковелич Шпак (Андреев-Базаров) се среща в с. Покровник с Т. Александров. Ръководителят на македонското движение заявява на съветския емисар, че отношенията на ВМРО с правителството на Цанков навлизат във фаза на "глуха борба".

"Правителството, управлявано от недържавници, – казва той – прави грешка след грешка. Ние му ги показваме... Не крием нашето давление за назначаване за нуждите на Македония лица на държавни постове... Ако правителството разшири конфликта и поведе старата политика на България към Македония, ние ще го свалим... Но сега то ни е нужно като правителство, даващо ни бази".[81]  След срещата Т. Александров изработва проект за споразумение между ВМРО и съветското правителство. В него се казва, че "ВМРО би приела с благодарност материална, дипломатическа и морална подкрепа от РСР". В края на април – началото на май 1924 г. във Виена, с участието на Влахов, са подготвени: Декларация на ЦК на ВМРО; Протокол за обединение на македонското движение и Манифест на ЦК на ВМРО към македонския народ от 6 май. Т. Александров се обявява против Майския манифест, с който ВМРО е превърната от националноосвободителна в класовопартийна организация и настоява да не му се дава гласност. Но коминтерновските дейци не се съобразяват с искането му и на 18 юли във Виена, в брой първи на списанието "La Federation Balkanique" манифестът е публикуван.  

На 31 автуст 1924 г. в местността Лопово, над село Сугарево в Пирин, Т. Александров и телохранителят му Панчо Зафиров са убити от воеводите Щерю Влахов и Динчо Вретенаров. Ал. Протогеров твърди, че убийството е по поръчка на Москва, а Г. Димитров, който като ръководител на БКФ активно се намесва в преговорите между ВМРО и съветското правителство казва, че то е организирано от правителството на Цанков. Ген. Иван Вълков с късна дата сочи, че решението за убийството на Т. Александров е взето от Военния съюз по предложение на ген. Иван Русев. Безспорно е обаче, че в резултат на започналата след гибелта на Т. Александров  братоубийствена война ВМРО изпада в тежка криза.

Плановете на  ЗК на БКП за нова революция и връзките на ВМРО със СССР циментират изградения на антиболшевишка основа съюз между правителството на Цанков и Врангеловото командване. На 1 август 1924 г. в София се провежда съвещание, в което участват Ал. Цанков, ген. Иван Вълков, ген. Иван Русев,  ген. Ронжин, ген. Абрамов и ген. Витковски. Изработен е  план за съвместна борба срещу комунистите. Предвижда се при възникване на опасност врангеловите части да бъдат въоръжени от правителството на Цанков  и  да действат в  оказани от него райони на страната.[82] В края на септември с.г. във Враца окръжният управител с помощта на работещите в мина "Плакалница" войници и офицери от I-ви Армейски корпус предотвратява опасност от комунистическо надигане.[83] На 1 септември 1924 г., в Сремски Карловци (Югославия), ген. Врангел издава заповед за създаване на Руски общовойнски съюз (РОВС) –  нова форма на съществуване на Руската армия. Начело на V-ти Отдел на РОВС, чиято зачата е да регистрира и обедини врангеловите войници и офицери в България и Турция е ген. Ф. Ф. Абрамов.[84] С разгрома на комунистическите въстания в България и Германия ерата на световната революция приключва. През януари 1924 г., годината на признаването на СССР, Ленин умира. Наследилият го Сталин извежда на преден план в болшевишката идеология идеята за възможността революцията да победи в една отделна страна. Л. Д. Троцки, Н. И. Бухарин, К. Б. Радек, Г. Е. Зиновиев, Л. Б. Каменев и пр. изпадат в немилост.

През втората половина на 30-те години на ХХ в. по време на сталинските чистки идеолозите на световната революция окончателно са ликвидирани. На 20 август 1940 г. агент на съветските тайни служби  извършва атентат срещу Троцки в Мексико, вследствие на който той  загива. Безмилостно са избити и свързаните с българските събития през 1921–1923 г. болшевишки агенти – Б. Н. Краснославски, В. П. Милютин, Б. Я. Шпак (Андреев-Базаров) и др. Съдбата не пощадява и най-ярките противници на болшевизма ген. Врангел и А. И. Гучков.  На 25 април 1928 г. на 49 години ген. Врангел умира в Брюксел от туберколоза.  През октомври 1929 г. той е препогребан в Белград в руската православна църква "Св. Троица", считана от белогвардейците за частица от руска земя.[85] През 1930 г. А. И. Гучков разбира, че единствената му дъщеря Вера е съветски агент. В началото на 1933 г. той учредява в Париж "Обществен комитет", обединяващ най-активната част на руската емиграция – А. Ф. Керенски, княз Г. Н. Трубецкой, ген. А. М. Драгомиров, ген. П. Н. Шатилов и др., със задача нанасяне на "централен  терористичен удар" в СССР.  Операцията не успява, но Гучков не се примирява. През 1935 г., макар и тежко болен, той активно сътрудничи на ген. Е. К. Милер, ръководител на РОВС, превърнал се  в най-мощната белогвардейска организация. На 14 февруари 1936 г. А. И. Гучков, по чиито сценарий се извършва през февруари 1917 г. преврата в Русия и  през юни 1923 г. в България,  умира в Париж[86].  

[1] Задълбочен  анализ на технологията и географията на февруарския преврат през 1917 г. е направен в богато документираната монография на Козодой, В. И. Александр Иванович Гучковь и Великая русская революция. Новосибирск, 2015, 132–171.

[2] Дневники императора Николая II 1868–1978. Москва, 1992, с. 31, 33, 625. На 17 юли 1918 г. през нощта император Николай II и семейството му са разстреляни в Екатеринодар.

[3] По-подробно за обстановката в Русия след февруарския преврат през 1917 г.  вж: Милюков, П. Н. Воспоминания. Т. 2 (1859–1917).  Москва, 1990,   289–338;  Листиков, С. В. Восприятие русских революций 1917 г. в США: модели и образы.  – О т е ч е с т в е н н а я   история, 2007, № 1, с. 66, 73.

[4]  Чубарьян, А. Бресткий мир. Москва, 1964, с. 134, 135.

[5] Пак там, с.  172.

[6] Верт, Н. История на Съветския съюз. С., 2000, с. 125.

[7] Ленин, В. И. Събрани съчинения. Т. 39. С., 1982, с. 43.

[8] Централен държавен архив (ЦДА), ф. 176 К, оп. 4, а. е. 669, л. 7–9; Генерал А. И. Деникин. Очерки русской смуты. – В о п р о с ы  истории, 1995,  № 1, с. 122.

[9] Спасов, Л. Врангеловата армия в България 1919–1923. С., 1999, с. 19, 25, 25.

[10] ЦДА, ф. 1717, ап. 1, а.е. 538, л.2.

[11] Вж: Документы внешней политики (ДВП) СССР, Т. 3. Москва, 1959,  245–258.

[12]  Ленин, В. И. Събрани съчинения. Т. 41. С., 1982,  с. 345.

[13] Memoires  du general Wrangel . Paris, 1930,  313–314.

[14] Садулов, А. Агонията на Източния въпрос и раждането на нова Турция. В. Търново, 2000, с. 80, 83, 275.

[15] Spasov, L. La petite France et l’adhésion de la Bulgarie à la Société des Nations (1920). – E t. balk., 2011, N 4, 3–22.

[16]  ЦДА, ф. 369 К, оп. 1, а.е. 459, л. 1–2.

[17] Ministère  de la Défense. Service  Historique de  l’Armee de Terre-Vincennes, 6,  № 129.

[18] ЦДА ф. 284, ап. 1, а.е. 4418,  л. 3; а.е. 4446,  л. 1;  а.е. 4450, л. 1; а.е. 4467, л. 2; а.е. 4496,  л. 1; а.е. 4501,  л. 1.

[19] Архив на БАН, ф. 44 К, оп. 1, а.е. 20,  л. 12–17.

[20]  ЦВА, ф. 22, оп. 3, а.е. 398, л. 204–206.

[21]Русская военная  эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2 Несбывшиеся надежды... 1923 гг. М., 2001,  док. 57, с. 229.

[22]  ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. е. 398, л. 213–216, 218, 231–240.

[23] Спасов, Л. Врангеловата армия в България..., с. 159.

[24] Русская военная  эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2 ..., док. 2, с. 18.

[25] ЦДА, ф. 176 К, оп. 4, а. е. 2745, л. 85; Союз возвращение на родину. С., 1923,  с. 3.

[26]Ст. днев. на ХIХ ОНС, 4 И.С., с. 28.

[27] По-подробно за Търновските събития вж: Спасов, Л.  Врангелистите и българската общественост във Великотърновски окръг през 1922 г. – Тр. ВТУ „Кирил и Методий”, Т. ХIV, кн. 3. Факултет за история. 1976–1977, 130–133. 

[28] Русская военная  эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 3. Возвращение... 1921–1924 г г. Москва, 2002,  док. 286, с. 347.

[29]ЦВА, ф. 22, оп. 3, а.е. 398, л. 154– 155.

[30] Ministère  des Affaires étrangères de la France (MAE), Archives diplomatiques: „Z” Europe 1918–1940. Bulgarie, vol. 22, p. 96– 97; ЦВА, ф. 22, оп. 3, а.е. 398, л. 155,  365.

[31] Тодоров, К. Изповедта на една луда балканска глава. С., 1994,  259– 260.

[32] Гришина, Р. Советские спецслужбы и несостоявшийся переворот Болгария, сентябрь 1922 года. – Славяноведение, 2002,  № 5, с. 19.

[33] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2..., с. 10.

[34] MAE, vol. 21, p. 111.

[35] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2 …, док. 2, 18–19.

[36] Козодой, В. И. Александър Иванович Гучков ..., 115–116.

[37] Вж: Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 6. Схватка 1925–1927 г г.     док. 27.

[38] Государственный архив Российская федерация (ГАРФ), Москва, ф. 9501, оп. 6, а.е. 46, л. 32; Известия ВЦИК, № 290 (1729), 22 дек. 1922; Правда, № 290, 22 дек. 1922.

[39]  Вж: Кьосева, Цв. Руската емиграция в България. 20-те–50-те години на ХХ в. С., 2002, с. 135, 140; ЦДА, ф. 176 К, оп. 4, а.е. 2741, л. 13; Архив на БАН, ф. 181К, оп. 1, а. е. 245, л. 4. По-подробно за автобиографията на полк. А. А. Зайцев вж: Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 9. Пред бурей 1928–1939 г г. Курск, 2016, с. 890.

[40]  Спасов, Л.  Правителството на БЗНС, българо-съветските отношения и руските белоемигранти. – И с т. прегл.,  1979, № 2, с. 71, 72.

[41] Русская военная  эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 3...., док. 201, с. 246,  док. 204, с. 248,  док, с.249.

[42]Архив на БАН, Сб. IV, а. е. 146. Ст. Мошанов. Из спомените ми, управлението на  Ал. Стамболийски. Ч. 2, 205–206.

[43] Цанков, Ал.    Моето време. Мемоари. Продължение на „България в бурно време”.  Б. г., с. 156.

[44]Цанков, Ал.    Моето време. Мемоари..., с. 224.

[45] Колев, В. Митът за неутралитета на Българската комунистическа партия към преврата на 9 юни 1923 година. – В: И с т о р и я   и митове. Исторически студии. С., 1999,  96– 99.

[46] Евстатиева, Е. През погледа на един болшевик (първи  сведения и оценки на Деветоюнския фашистки преврат  в България) – Н а у ч. тр. ВПШ „Ст. Димитров” при ЦК на БКП, История, 38, 1968, с. 386.

[47] Цанков, Ал.    Моето време. Мемоари..., с. 198.

[48]  Козодой, В. И. Александър Иванович Гучков ..., с.119.

[49] Неманов, Л. Балканската криза. С., 1923, с. 18.

[50] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 9. Курск, 2016, док. 195, с. 528. За ген. Н. В. Скоблин, съветски агент от 1930 г. и неговата роля за компрометирането на маршал М. Н. Тухачевски и екзекутирането му през май 1937 г. и за залавянето на 22 септември с. г. на председателя на Руския общовойски съюз РОВС, ген. Е. К Милер в Париж вж: Чернявски, В. Операциите на съветското разузнаване. Митове и реалност. С., 2017, 162–164; Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 9... , док. 226,  632–634, док.  262, с. 733.

[51] Спасов, Л. Мисията на Съветския червен кръст в България 1922–1923 г. – И з в. Инст. военна история, 60,  1997, с. 164, 165, 167.

[52] Държавен архив В. Търново, ф. 60 К, оп. 1, а. е. 39, л. 176–178.

[53] Пак там, л. 184–187.

[54] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 3..., док. 216, с. 261.

[55] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 3... , док. 268, с. 315

[56] Правда,  № 170, 31 июль 1923; Архив на института за история БАН, Арх. кол. № 12, оп. 31, л. 1200.

[57] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2 Несбывшиеся надежды..., док. 40, с. 141.

[58] Вж: Влахов, Д. Мемоари. Скопje. 1970, с. 213, 219, 222–225;  Палешутски, К. Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1917–1941. С., 1983, с. 141; ЦДА, ф. 370 К, оп. 2, а. е. 3489,  л. 1–3.

[59] Извори за българската история. Т. 23. Чехословашки извори за българската история. Т. !, С., 1985,   240–241.

[60]Национальный  вопрос  на Балканах через призму мировой  революции. В документах центральных российских архивов начала – середины 1920-х годов. Ч. 1. Ответственный редактор доктор исторических наук Р. П. Гришина. Москва, 2000, 71–72; Коминтернът и България (Март 1919 – септември 1944 г.).  Т. 1. Документи. (Архивите говорят, 36)  С., 2005, с. 88.

[61] Бабиченко, Л. Г. Политбюро ЦК РКБ (б), Коминтерн и события в Германии в 1923 г. Новые  архивные материалы. – Н о в а я   и новейшая история, 1994, № 2,  с. 129.

[62] Национальный  вопрос  на Балканах..., Ч. 1, с. 28, 57, 78.

[63]Гришина, Р. Л. Сентябрьское востание 1923 г. в Болгарии в свете новых документтов. – Н о в а я  и  новейшая история, 1996, № 6, с. 139.

[64] Zapantis, A. L. Greek-Soviet Relations 1917–1941. New York, 1982,  p. 62.

[65] Бабиченко, Л. Г. Политбюро ЦК РКБ (б), Коминтерн и события в Германии в 1923 г. ...., с. 130.

[66] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 3. ..., док. 286, с. 437.

[67] Спасов, Л. Мисията на Съветския червен кръст в България 1922–1923 г..., с. 148.

[68] Палешутски, К. По въпроса за споразумението между БКП и ВМРО в навечерието на Септемврийското въстание 1923 г. – И з в. Инст. ист. БКП, 40, 1979, 237–240; Национальный  вопрос  на Балканах через призму мировой  революции. В документах центральных российских архивов начала – середины 1920-х годов. Ч. 2. Ответственный редактор доктор исторических наук Р. П. Гришина. Москва, 2003, с. 73. През юни 1922 г. Милютин участва като представител на РКП(б) и Коминтерна на IV-ия конгрес на БКП (т.с.).

[69] Вж: Косев, Д. Септемврийското въстание 1923 . С., 1973, с. 157; Септемврийското антифашистко въстание 1923. Документи и материали.  Т. 2.  С., 1983,  с. 139.

[70] Косев, Д. Септемврийското въстание 1923 ..., с. 161.

[71] Национальный  вопрос  на Балканах.... , Ч. 1, с.132.

[72] Септемврийското антифашистко въстание 1923.  Документи и материали. Т. 2.... , 139–142, 337.

[73] Бабиченко,  Л. Г. Политбюро ЦК РКБ (б), Коминтерн и события в Германии в 1923 г. ..., с. 133.

[74] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2 Несбывшиеся надежды...,  док. 44, с. 162.

[75] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 5. Раскол 1924–1925 г г. Москва , 2007,  док. 87, с. 201, 496.

[76]Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 9, ..., док. 195, с. 528.

[77] Козодой, В. И. Александър Иванович Гучков ..., с. 118; Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2, ..., док. 57, с. 228.

[78] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 2...,  док. 57, с. 229.

[79] Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944 г.)  Документи Т. 1. ..., с. 177; Национальный  вопрос  на Балканах через призму мировой  революции... Ч. 2, с. 111.

[80] Национальный  вопрос  на Балканах через призму мировой  революции..., Ч. 1, с. 149.

[81] Национальный  вопрос  на Балканах через призму мировой  революции..., Ч. 1, с. 187.

[82] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 6...., док. 27.

[83] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 5..., док. 104, с. 257, 258.

[84] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 4. У истоков общевоинского союза 1924 г г. Москва, 2006. док. 160, с.357, док. 161, с. 359;  Т.  9..., док 281, с. 780.

[85] Русская военная эмиграция 20–40-х годов. Документы и материалы. Т. 9..., док 37, с. 82, док. 172, с. 460.

[86] Козодой, В. И. Александър Иванович Гучков ...,  119–120.