Финансово-икономическите измерения на съветската окупация 1944 – 1947 г.

Проф. Даниел Вачков, историк

Дълго време в българската историческа наука, по чисто идеологически причини, проблемът за разходите, които са извършени от българската държава по издръжката на съветските войски беше абсолютно забранена за изследване тема. Напротив, отстояваха се абсолютно неаргументирани тези, че когато Червената армия навлязла в България, страната се намирала в дълбока икономическа и финансова криза, и че още веднага с поемането на властта от ОФ, с помощта на СССР започнал процес на стопанско възстановяване. Всъщност когато след 1989 г. отпаднаха наложените забрани над множество теми от българската история и когато архивите станаха достъпни за изследователите се разкри една коренно различна картина на икономическото състояние на България в първите години на т.нар. народно-демократична власт. Макроикономическите показатели показват по категоричен начин, че от есента на 1944 г. се развива изключително остра финансова, а оттам и икономическа криза, изразяващ се с огромен спад на производството и търговията, лавинообразно нарастване на държавния дълг, срив на лева. В голяма степен това катастрофално положение е предизвикано от огромните разходи, които прави българската държава в участието си във войната и по издръжката съветските окупационни войски. 

До 1989 г. единствено Мито Исусов в една своя статия в Исторически преглед изчислява сумите, изразходвани от България във включването ѝ в бойните действия от есента на 1944 до пролетта на 1945 г. без обаче по никакъв начин да очертае стопанските последици от тях.[1] Така че, едва след падането на комунистическия режим стана възможно тази тема да бъде изследвана в цялата си пълнота.[2]Представеното експозе има за цел да систематизира направените многобройни разходи от българската държава и най-вече да проследи тежките последици от тях за икономиката и финансите на страната.

Разходите на България във връзка с участието й във войната срещу Германия

Още на 8 септември 1944 правителството на Константин Муравиев обявява война на бившия съюзник Германия. При следващото правителство, това на ОФ става ясно, че този път не се има предвид единствено постигане на дипломатически цели и удовлетворяване желанието на силния фактор, действащ на Балканския регион, а че става дума за твърдото намерение, страната да участва в активни бойни действия, използвайки целия си наличен военен потенциал. Въпреки резервите и дори несъгласието на някои от членовете на Антихитлеристката коалиция (Великобритания, Гърция, Титова Югославия) новият кабинет на ОФ, още преди подписването на примирието, с одобрението на съветското командване, дава заповед на българските войски, разположени в Югославия да предприемат военни действия срещу изтеглящите се от Балканския полуостров германски части. Присъединяването на България към Обединените народи във войната им срещу нацистка Германия е оформено и като ангажимент по чл. 1 на Съглашението, сключено на 28 октомври 1944 г. в Москва, така че макар да не представлява в точния смисъл на термина финансово- икономическа клауза, напълно основателно може да се приеме, че направените държавни разходи по включването на страната във военните действия косвено са свързани и с изпълнението на условията на примирието.  Българското участие в последната фаза на Втората световна война се разделя на два етапа.

Първият обхваща периода от септември до края на декември 1944, когато трите български армии подкрепят левият фланг на Трети украински фронт и заедно с освободителното партизанско движение съдействат за освобождаването на Югославия( предимно Македония и Сърбия) от нацистките войски. През следващият период, обхващащ времето от януари до май 1945 Първа българска армия е включена в общата офанзива на съветските войски, като достига Хърватско и Унгария. Броят на участващите в кампанията български войници надхвърля 450 000 души.[3]

Жертвите и материалните средства, дадени в хода на активните бойни действия потвърждават сериозното участие на страната в заключителния стадий на войната. Броят на убитите български войници и офицери възлиза на 8 337, изчезналите на 9 155 и ранените – 22 958. Така общо жертвите и пострадалите достигат цифрата 40 450.[4] Особено голямо е количеството на изразходваните стоки, материали, въоръжение и пари не само за нуждите на българската войска, но и тези предадени на Трети украински фронт и на Народноосвободителната армия на Югославия.

В подробно изготвен доклад от 1946 са отразени всички извършени от българската държава разходи през двете фази на участието на България във войната.[5] Интендантските средства, включващи отпуснатите хранителни припаси, фуражи и др. на българската армия, съветските войски и югославската народоосвободителна армия, а също загубеното и разпиляното вещево имущество в хода на военните действия възлиза общо на 23 390 804 209 лв; отпуснатите суми за заплати и за закупуване на храни, фуражи и вещево имущество са 3 501 361 555 лв.; унищожените, използваните и изоставените оръжия и боеприпаси в хода на бойните действия се изчисляват на 10 527 473 801 лв.; по параграфа относно изоставените в Македония и Тракия, както използваните и унищожени инженерни средства разходите възлизат общо на 3 593 470 084 лв. Дългият списък на употребените стоки и материали за нуждите на военните действия обхваща още свързочни средства, санитарно и ветеринарно имущество, автомобилен парк, горива и смазочни материали, превози, обезщетения, издръжка на военнопленници, въздухоплавателно и морско имущество, средства, изплатени от Министерство на социалната политика и т.н. По всички тези точки разходите се определят на 63 262 141 733 лв.[6]

Към тях се добавят и извършените до 8 май 1945 разходи по изпълнение и на други точки от  примирието, които надхвърлят 30 млрд. лв. и така похарчените средства в пряка връзка с воденето на войната възлизат на 95 241 582 054 лв. Освен тези разходи в доклада основателно се отбелязват и загубите за националното стопанство от мобилизирането на работната ръка, откъсването й от икономическата дейност и реквизирането на транспортните средства. Косвените щети са определени на 27 059 286 810 лв. Прибавени са и разходите, свързани с обезщетенията, които българската държава ще изплати в следващите около 10 години на инвалидите и вдовишките семейства под формата на пенсии, стипендии, еднократни помощи и др. Сумата за тях е изчислена на 10 979 850 583 лв. Като се съберат цифрите по отделните параграфи се получава колосалната сума от 133 280 719 447 лв., която представлява общия размер на разходите по участието на България във войната срещу Хитлеристка Германия.[7]

Трудно е с точност да се преизчислят направените разходи в конвертируема валута. От една страна, заради постоянно девалвиращия се лев, който не може да запази стабилност, въпреки усилията на държавните финансови органи да подържат изкуствен фиксиран курс спрямо чуждите валути и от друга страна, заради оформящото се сериозно разминаване между държавните цени на стоките, по които са определени щетите и на практика реалните им цени, утвърдили се на пазара. С голяма доза сигурност сумата може приблизително да се определи на над 300 млн. долара[8], а ако се има предвид обезценяването на долара с 40% от 1933, тя е равна на около 1 млрд. зл. франка. При всички случая става дума за едно бреме, непосилно за финансовите и стопанските възможности на България, при това осъществено в изключително кратки срокове- само за по- малко от 9 месеца. Като пример може да се отбележи, че по официални данни целият национален доход на страна за 1945 възлиза 141,8 млрд. лв., а по отношение на редовния бюджет сумата надхвърля повече от три пъти приходната му част (43 млрд. лв.).[9]

Изпълнение на финансово- икономическите задължения, произтичащи от Съглашението за примирие

Освен преките разходи за военните действия българското икономика и финанси се натоварени с изпълнението на множество задължения, произтичащи от Съглашението за примирие, които продължават и доста време след края на войната, като повечето от тях приключват чак към лятото на 1947 г. За организиране на необходимата дейност, свързана с прилагането на разпоредбите към правителството е създадено Комисарство по изпълнение на Съглашението за примирие (КИСП), ръководено от министъра на външните работи Петко Стайнов. Веднага след конституирането на Съюзническата контролна комисия (СКК) председателят й ген. Бирюзов поисква всеки месец българското правителство да представя подробен доклад как се изпълняват всички точки на примирието. Изискана е пълна информация за предприятията с германски и унгарските капитали, които са поставени под управлението на Администратор по надзора. Техният брой е около 170 германски предприятия с чужд капитал близо 4 млрд. лв. и 25 унгарски с капитал около 70 млн. лв.[10]

Всички те продължават стопанската си дейност под контрола под Службата по надзора, съгласно указанията на СКК. Когато на Потсдамската конференция между държавните ръководители на трите големи сили от антихитлеристката коалиция е решено част от германските репарации да се издължат на СССР, като в негова собственост преминат германските активи и капитали в победените страни, КИСП започва да подготвя предаването на собствеността под съветско управление. Тъй като непосредствено след 9 септември 1944 значителна част от германските и унгарските имущества са били иззети от органи на милицията, от ОФ комитети, партийни организации и групи и разни други лица, на 1 юни 1945 П. Стайнов издава заповед, с която задължава предметите и ценностите да се издирят и да бъдат върнати на Администратора по надзора.[11]

На 31 май 1946 е обнародван закон чрез който германската собственост се предава на Съветския съюз.[12] На 10 юли между ген. Бирюзов и министър Кулишев е подписан план за приемане и предаване на предприятия с преобладаващо германско участие. Документът обхваща 41 предприятия с общ акционерен капитал, след преизчисляване, определен на 1 540 659 000 лв. В списъка на по- значимите са: "Гранатоид", с обект на дейност - производство на цимент, въгледобив, електроенергия и др. и основен капитал – 630 млн. лв., "Вулкан" – въгледобив и електроенергия, основен капитал – 400 млн. лв., "Пирин" – добив на оловно – цинкова руда и преработката й в концентрат, основен капитал – 250 млн. лв. Чуждестранният дял в предадените предприятия в по- голямата им част е между 75 и 100%. Уточнено е, че под германски активи се разбират акции, имущества, парични средства, стоки, както на юридически, така и на физически лица от германски произход. Дава се срок от 10 дни цялото недвижимо германско имущество, което се намира във временно ползване от частни лица и организации, да бъде опразнено. Същото се отнася и до превозните средства, като за тях срокът е 14 дни.[13]

Сериозен разход за държавния бюджет се очертава прилагането на чл. 3 от Съглашението. До края на 1945 продължава превозването на съветски войски през България, за което на Съюзното (Съветското) главно командване са предоставени около 100 000 вагона, а извършените от БДЖ разходи се изчисляват на 1 600 млн. лв.[14]  Своевременно е организирано репатрирането на намиращите се в България военнопленници. Те са изключително авиатори- 332, повечето американци. Предадени са и 129 съветски военнопленници, избягали от германски плен. Най- значителен е броя на репатрираните югославски и гръцки поданици възлизащ на 1 700 души. Всички са осигурени със средства, храна, облекло, транспорт. Освен тях, други 5 600 гърци, задържани в Германия, които преминават транзит през българската територия, също са подсигурени от българските власти със средства и безплатен превоз.[15]

Най-разорителното за българското стопанство финансово- икономическо задължения, произтичащо от Съглашението за примирие е включено в чл. 15, който изисква българската държава да предоставя парични средства, стоки и услуги за нуждите на Съюзното (Съветското) главно командване. Проблемите за България са заложени още в самото формулиране на точката. Текстът е представен съвсем общо, без да са уточнени нито мотивите за подобни разходи, нито количествата, нито пък сроковете, докога държавата ще обслужва този си ангажимент. Предаването на огромни количества пари, стоки, въоръжение и извършването на ремонти и използването за тях материали започва веднага след навлизането на съветските войски в България и се изпълнява безропотно от българското правителство до края на военните действия, въпреки критичното положение на държавните финанси и българската икономика. Очакванията, че след май 1945 непосилните за страната плащания ще бъдат прекратени не се оправдават. Изискванията на СКК да й се предават пари и стоки продължават.

Всичко това принуждава на 18 декември 1945 П. Стайнов и министър- председателят К. Георгиев да връчат на ген. Бирюзов паметна бележка. В нея се напомня, че войната е свършила, но и след 8 май, както дори и след 2 септември (капитулацията на Япония – б.а.) от българското правителство се изисква да продължава да изпълнява чл. 15. Обръща се внимание, че Примирието не налага на България репарации, тъй като тя не е водила военни действия срещу Обединените нации, а предвижда да се извърши обезщетение само за щетите в окупираните райони, които се докажат, че са причинени от българската войска и администрация. Въпреки това вече няколко месеца страната изплаща подобни репарации, които бързо влошават финансовото и икономическото положение и предизвикват огромни лишения на българското население. В изложението се отбелязва, че до края на месец октомври българското правителство по член 15 е изразходвало обща сума от 26 184 158 711 лв. При това тази цифра е занижена и не отговаря на реалната стойност на продуктите, защото те са изчислени по нормирани държавни цени, докато на свободния пазар струват много повече. Например – килограм брашно е сметнато на 23 лв., а всъщност цената на пазара му е над 100 лв., кг. олио- 25 лв., а истинска цена – 300- 400 лв., захар – 93 лв., а на практика струва 500 – 600 лв. Така че България е изразходвала много повече от тези 26 млрд. лв.[16]

Независимо от представените сериозни юридически и икономически доводи, че България не трябва и не може да обслужва тежките и неоправдани задължения по чл. 15 не настъпва никаква промяна в позицията на СКК. Изпълнението на тази точка от Примирието продължава дори и няколко месеца след подписването на Парижкия мирен договор от 10 февруари 1947. Последният подробен доклад на БНБ относно направените разходи по Съглашението за Примирие включва и месец май 1947.

Използваните средства по чл. 15 се обособяват в няколко големи раздела:

1. Отпуснати суми в българска валута в разпореждане на Съюзното (Съветското) главно командване – 15 179 564 616 лв.
2. Стойност на предадените стоки и разните материали за обзавеждане. Тук списъкът е твърде дълъг и ще бъдат отбелязани само по- важните елементи: продоволствие и фуражи; обзавеждане на интендантства; моторно имущество, автомобилен превоз и инструменти; горива и смазочни материали; строителни материали; инженерно имущество; свързочни материали и инструменти; оръжие и предмети за въоръжение; санитарно и ветеринарно имущество и др. По този раздел разходите достигат най- голяма стойност – 18 026 038 541 лв.
3. Стойност на направените услуги, изпълнени поръчки и изразходваните за тях материали. Включват се предимно извършени ремонти на автомобилен транспорт, инженерно и свързочно имущество, авиационна техника, плавателни съдове; осъществени телефонни и телеграфни услуги, наеми на помещения, ремонти на помещения и постройки; пристанищни такси, наеми на пътнически и товарни вагони, натоварени със съветски войски и пътували през Югославия; товарене и разтоварване на плавателни съдове със съветско имущество, обезщетения за нанесени щети от съветски войници и др. Общата сума по този раздел е 1 802 695 815 лв.
4. Разходи по издръжката на Съюзната контролна комисия. Обхваща съветската, британската и американската военни мисии. Сумата възлиза на 870 755 307 лв.
5. Разходите по издръжката на областните представителства на Съюзната контролна комисия. Общата сума е 73 563 913 лв.

След като се съберат разходите по всичките пет раздела се получава, че издълженото от българската държава само по чл. 15 възлиза на колосалната сума от 35 952 618 192 лв.[17]

Освен чл. 15 другият член от Съглашението за примирие, по който българската държава извършва значителни плащания е член 3, отнасящ се главно за превоза на съветски войски по българските железници. Сумата по него е изчислена на 2 680 686 520 лв. Като се сметнат разходите по изпълнението на всички точки от Примирието се получава, че за периода от октомври 1944 до май 1947 страната под формата на пари, стоки и услуги е изплатила сумата от 38 935 523 344 лв.[18]

Очевидно е, че по изпълнение на Съглашението за примирие България посреща едни изключително големи плащания, които се отразяват крайно неблагоприятно на стопанското й развитие. Сумата от близо 39 млрд. лева е сравнима с огромния дълг от 38 млрд. лв., който Германия натрупва по клиринговата си търговия с България за периода 1941 – 1944 и макар че левът след 1944 значително се обезценява може да се направи извода, че разходите, направени за победители не отстъпват много на тези, дадени на Германия. С тази разлика обаче, че към Германия разходите са оформени като един съвсем официален дълг, докато по Примирието са извършени изцяло безвъзмездно. Освен това, трябва да се има пред вид, Германия предава на България голямо количество въоръжение, което не е било включено по клиринга, което означава, че реалният германски дълг е значително по-малък. По най-груби изчисления, по официалния курс на долара спрямо лева, определен от БНБ през 1947, се получава, че само по Примирието българското правителство е изразходвало сумата от 135 млн. долара, която е близо два пъти по-голяма от определените в Парижкия мирен договор от 1947 г. репарации в размер на 75 млн. долара.

Последиците от външните задължения върху финансово- икономическото положение на България

През Втората световна война България се включва активно в бойните действия сравнително късно – едва от септември 1944 г. През по- голямата част от конфликта страната е или неутрална (1 септември 1939- 1 март 1941) или е член на Тристранния пакт (1 март 1941 – 8 септември 1944), но без да поема ангажименти за изпращане на български войски по военните фронтове. Въпреки това обаче България изразходва значителни средства, които се отразяват тежко на националното стопанство и държавните финанси. Първият неблагоприятен ефект се изразява в натрупващото се огромно положителни салдо в полза на България по клиринга с Германия, което започва да оказва инфлационен натиск в българската икономика. След 1941 към това се добавят и започналите съществени бюджетни разходи за приобщаване на новоприсъединените към България територия. Макар обявената през декември 1941 г. война на САЩ и Великобритания, отначало да изглежда символична, със започналите от 1943 сериозни бомбардировки над София и други градове на България, също предизвиква не малки щети и загуби. Но най – тежко е въздействието на задълженията, поети след септември 1944 г. Както беше показано по- горе огромните разходи, свързани с участието на България в последната фаза на войната и изпълнението на Съглашението за примирието, надхвърлят многократно възможностите на страната.

Като непосредствена последица от увеличилите се държавни разходи се явява постоянното нарастване на вътрешния дълг. През 1939 е сключен заем от БНБ в размер на 4,2 млрд. лв., с което общия вътрешен дълг става 7,6 млрд. лв. през следващите две години той почти се удвоява, като достига 14,4 млрд. лв. От 1942 държавата започва да емитира 3% съкровищни бонове с които успява да финансира текущите си плащания. С това обаче продължава растежът на дълга. През 1943 той вече е 31,3 млрд. лв., но истинско лавинообразно нарастване се отбелязва след 1944 когато вече е 59,2 млрд. лв., а само за първите 7 месеца на 1945 достига 91,4 млрд. лв.[19] За да си осигури нужните средства и да не допусне неудържимо развихряне на инфлационния процес, държавата прибягва и до сключване на принудителни вътрешни заеми: през 1943 – “Народен заем” и през 1945 “Заем на свободата”, като граждани и фирми са задължени да участват в подписката им. По този начин директно е прехвърлено част от финансовото бреме върху фирмените и семейните бюджети. Така от началото на войната до края й летящият държавен дълг се увеличава около 12 пъти. Крайно опасно за стабилността на лева расте и паричната маса, намираща се в обръщение. От 2,8 млрд. лв. през 1938 на 43,7 млрд. лв. през 1945 г.[20] Увеличението е близо 16 пъти. Въпреки строгият валутен контрол, упражняван от Централната банка девалвирането на лева става абсолютно неизбежно. През 1938 г. утвърденият курс е 132 лв. за 1 долар, докато през 1945 е определено ново съотношение – 288 лв. за 1 долар. Но всъщност по признание на правителствени и банкови представители курс от 450 лева за долар се доближава до реалния, а дори в някои анализи се отбелязва за нормален и курс 1 000 лв. за 1 долар.[21]

Всички тези парични процеси неминуемо предизвикват появата на инфлация. По официални данни индексът на цените от 100 за 1938 през 1945 нараства на 560. На практика обаче цените на някои важни хранителни продукти, като олиото например,  се повишават повече от 10 пъти. Но въпреки главоломното отслабване на лева инфлацията изостава от темповете на неговото девалвиране и увеличаването на паричната маса, тъй като в края на войната и годините след завършването й рязко спада покупателната способност на българското население, което не може да окаже естествения инфлационен натиск. От друга страна, предаването на огромни количества продукти на съветските войски и на българската армия силно намаля предлагането на стоки за вътрешния пазар и по този начин държавата осъществява политика на принудително ограничаване на потреблението, което също задържа ръста на инфлацията. Освен това и купонната система не позволява бързото увеличаване на цените на продуктите.

Финансовата криза продължава и след окончателното приключване на военните действия. При особено голямо напрежение преминава изпълнението на държавния бюджет за 1946 г. При максимално облагане на данъчните източници приходите в бюджета с мъка достигат 39 млрд. лв., сума, която е далеч от възможността да покрие разходите, достигащи 65 млрд. лв., без да се включват тук бюджета на БДЖ и на фондовете. Формиралият се бюджетен дефицит от 26 млрд. лв. не може да се покрие по друг начин освен чрез продължаващо нарастване на летящия дълг и ново увеличаване на парите в обръщение, нямащи никакво покритие[22]. Отчетено е, че тежкото финансово положение на населението абсолютно не позволява емитирането на пореден вътрешен заем, още повече, че предходната година “Заемът на свободата”, вследствие на изключителния натиск от страна на държавните органи, е осигурил максималната възможна сума от 22 млрд. лв.

Огромните разходи, свързани с войната и изпълнението на примирието са причина за съществено намаление на реалните капиталовложения в производствения сектор, което скоро предизвиква развитието на дълбока икономическа криза. Изтичането на огромно количество стоки, материали и дори парични средства извън България и липсата на насрещен внос на продукти за потребление и суровини за промишлеността, все по- изхабения инвентар, използван в селското стопанство, влошеното обработване на земята и ангажирането на част от трудовите ресурси в армията, довежда до тежък срив на производството в страната. Значителен спад от над 15% се отбелязва в стопанската дейност още през 1944 г. Реалният национален доход, изчислен по цени от 1938 г. за 1943 г. възлиза на 55 211 млн. лв., докато за 1944 г. той вече е 46 896 млн. лв. Положението придобива размери на истинска катастрофа през 1945, когато реалният национален доход е едва 26 600 млн. лв., което в сравнение с 1943 означава свиване на производството с над 50%[23].

Кризата в българското стопанство и международната изолация на страната, като бивш германски сателит се отразява тежко и на външнотърговските й операции. През 1945 г. е реализиран едва 1/3 от обема на българската външна търговия. По- засилени са контактите със Съветския съюз, с който е сключено търговско споразумение през март същата година, а по- късно са установени и търговски отношения с Полша, Чехословакия, Унгария, Швейцария. В края на същата година са осъществени компенсационни сделки със САЩ за български тютюн срещу внос на меден сулфат, железобетон, медикаменти и обувки, а с Великобритания – български плодови пулпове срещу вълна. Така или иначе през 1945 вносът достига едва 20%, а износът 40% от обема през 1939 г.[24]  Като основна причина за крайно лошите стопански резултати за 1945 г. се изтъква въздействието на много тежката суша, която засяга страната през зимата и пролетта[25]. Несъмнено за аграрна страна, каквато по това време е България, природният фактор е от определящо значение. Засегнато е селското стопанство, което формира близо 2/3 от националния продукт и осигурява почти целия износ на страната. Тежък е спадът в добивите при зърнените храни – 44% при пшеницата, 54% - при царевицата, а подобно е положението и при фуражните растения. При много индустриални култури (слънчоглед, захарно цвекло и др.) намалението от реколтата е също над 50%[26].

Особено застрашителни са последиците за развитието на животновъдството. Намалението на броя на овцете е с 2 милиона в сравнение с 1939 или с 24%, а при птиците от 12 700 000 на 6 649 000 или с 48%. Изключително ниски са показателите и на производството на животински продукти, където продукцията на мляко, масло и сирене е близо 3 пъти по- малка спрямо довоенното равнище. Изводите на специалистите са, че за преодоляване на последиците от сушата и за да се достигне производството от 1939, на българското селско стопанство ще са му необходими минимум 7-8 години.[27] Без да се подценява опустошителното въздействие на сушата е необходимо да се отбележи, че последиците от нея не биха били толкова катастрофални, ако стопанството и бюджетът имаха достатъчни резерви и възможности да реагират гъвкаво и да компенсират загубите с един засилен внос и използване по- адекватно конюнктурата на световните пазари за реализацията на някои български износни артикули (тютюнът например), които не са така засегнати от неблагоприятните климатични условия. Напротив, въпреки слабата реколта през 1945 г. България изнася за Съветския съюз почти два пъти повече продукция, отколкото внася и продължава да предава значителни количества селскостопански стоки в изпълнение на примирието. Все пак СССР отпуска временно срещу ангажимента да му бъде върнато 20 000 т. жито и 30 000 т. царевица, количество, което покрива нуждите за около 2 месеца и не може да компенсира очертаващия се недостиг до нова реколта.[28] При положение, че е под въпрос осигуряването на прехраната на населението и абсолютно сигурно, че немалка част от добитъкът ще бъде ликвидиран, поради липса на достатъчно фураж, правителството не получава от СКК никакви отстъпки и облекчения по прилагането на прословутия чл. 15 от Съглашението за примирие.

За да избегнат очертаващия се срив на държавните финанси, предизвикан от огромните разходи, властите прибягват до предприемането на драстични мерки, които нито един режим досега в България не се е решавал да проведе. Идеята е рязко да се ограничи размерът на банкнотното обръщение, като по този начин се овладее инфлационната спирала и се създадат условия за облекчаване на вътрешния държавен дълг. Всичко това трябва да се осъществи обаче изцяло за сметка на левовите ресурси на населението. След като е подписан мирния договор правителството вече се чувства с развързани ръце за да започне провеждането на радикалната си парична политика. При спазването на пълна тайна се подготвя обмяна на банкнотите в обръщение, като не се прибягва към деноминация, т.е. стойността на парите се запазва, а само се изземват старите купюри. От 10 до 16 март 1947 г. са изтеглени от обръщение банкнотите от всички емисии от по 200, 250, 500, 1 000 и 5 000 лева и всички 3% държавни съкровищни бонове. Условията при които се извършва обмяната са изключително тежки за гражданите. От представените стари банкноти и съкровищни бонове са обменени само по 2 000 лева на човек (това е нищожно малка сума – не повече от 4 долара – б.м. Д.В.), а останалите пари минават на блокиран влог на обменителя.[29]

След което блокираните влогове се облагат по специално приетия за случая Закон за данък върху имуществата. Въведените по него данъчни ставки предвиждат на практика изземване от държавата на значителна част от парите на населението. Сумите до 15 000 лв. са необлагаеми, а над този размер бързо започват да нарастват данъчните проценти. Така например влоговете над 200 000 лева (около 400 долара) се облагат с 25% данък, а над 2 млн. вече с 70%.[30]  Резултатите от финансовата операция са, че насилствено са събрани в банките голяма част от паричните наличности на населението, извадени са от употреба съкровищните бонове, които преди това, поради значителния си обем, са използвани като платежно средство и силно е ограничена банкнотната маса, намираща се в обръщение. За мащабите на извършеното ликвидиране на паричните ресурси на общество говорят официалните данни на БНБ. Преди обмяната в обръщение е имало 39 млрд. лева в банкноти и 31 млрд. лева в 3% съкровищни бонове. От общо 70 млрд. лв. от населението и държавните и частните предприятия са иззети 69 млрд. лв. След обмяната цялото парично обръщение е сведено до 21 млрд. лв., включващо само новите банкноти. Тежестите на обмяната са поети главно от обикновените граждани, като само от тях са събрани принудително над 49,5 млрд. лв.[31] Главният ефект от правителствената политика е създаване на условия за стабилизиране на финансите с цената на жестоко ликвидиране на спестяванията на населението и рязко свиване на покупателната му способност.

Външните финансови задължения, обслужвани от края на Втората световна война до подписването на Парижкия мирен договор, както и изнасянето от страната на значително количество стоки, материали и суровини имат сериозни и трайни икономически и политически последици за понататъшното развитие на българското общество. Изчерпването ресурсите на българската икономика, декапитализирането на банковата система правят страната изключително зависима от външните икономически фактори. Собствените стопански сили не само не са достатъчни за възстановяването на икономиката, но дори трудно могат да осигурят оцеляването на населението. Тежкото състояние на държавните финанси и на националното стопанство подготвят условията за бързото налагане на съветското икономическо и политическо влияние в страната. Чувствителното обедняване на населението вследствие на девалвацията на лева, паричната обмяна, огромните данъци, както и острата липса на продукти за масово потребление на дело унищожават възможностите за развитие на частната инициатива в производството и търговията много преди официално да се предприеме правителствената политика по национализацията. 

[1] Исусов, М. Стопанските разходи на България в Отечествената война – Исторически преглед, 1969, XXV, с. 67.

[2] Никова, Г. Ликвидирането на германската собственост в България след Втората световна война. – В: Проблеми на стопанската история. София, 2000; Ангелов, В. Третата национална катастрофа. София, 2005; Вачков, Д. Изпълнението на финансово-икономическите клаузи на съглашението за примирие с България от 28 октомври 1944 г. – Исторически преглед, 2004, кн. 1-2, 129-154; Вачков, Д. Иванов, М. Българският външен дълг 1944 – 1989. Банкрутът на комунистическата икономика. София, 2009;

[3] България – непризнатият противник на Третия райх. Документи, С., 1995, с.235

[4]  Архив на Министерство на външните работи (АМВнР), Парижка мирна конференция (ПМК), оп.1, а.е.31, л.2

[5] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е. 20, 3-10.

[6] Пак там, л.10

[7] Пак там, а.е. 25, л.10; Според М. Исусов, който добавя и значителни косвени плащания и понесени щети, разходите на България във войната достигат още по- голяма сума – 159 719 446 661 лв. – вж. М. Исусов, цит. съч. с.67

[8] По този въпрос такава цифра се споменава и в изложението на българската делегация пред Парижката мирна конференция: АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.631, л.2

[9] Пак там, оп.1, а.е.42, л.5; оп. 1, а.е.278,л. 18

[10] Пак там, а.е.39, л.8

[11] ЦДА, ф.132, оп.3, а.е.5, л.113

[12] Държавен вестник, N: 120 от 31 май 1946

[13] АМВнР, оп.1п, а.е.293, 1-9.

[14] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.39, л.3

[15] Пак там, л.4

[16] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.13, 10-12.

[17] ЦДА, ф.132, оп.3, а.е.14, 5-9.

[18] Пак там, л.4

[19] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.278, л.34

[20] Пак, там, л.15

[21] Пак там, л.14

[22] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е. 278, л.17

[23] Пак там, а.е.88, л.1; подробно стопанската конюнктура е анализирана от Ас. Чакалов в монографията му Националният доход и разход на България 1924 – 1945, С., 1946, с. 117

[24] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.299, л.38-40.

[25] Реквизициите и нарядите, определени от правителството, за селскостопанските продукти и то в момент на значителен спад на земеделското производство допълнително затруднява преодоляването на кризата и не спомага за мотивиране на земеделците за по- активно участие в икономическата дейност.  Вл. Мигев, Проблеми на аграрното развитие на България (1944 – 1960), С., 1998, 16 – 17. 

[26] Пак там, а.е.186, 1-2.

[27] Пак там, 2-3.

[28] АМВнР, ПМК, оп.1, а.е.55, л.43

[29] ЦДА, ф.132, оп.3, а.е.11, л.14

[30] Държавен вестник от 8 април 1947 г. бр. 80, с.4

[31] ЦДА, ф.132, оп.3, а.е.11, л.15