"Форин Полиси": Сферите на влияние са неизбежен резултат от международната анархия

Анализ на проф. Стивън М. Уолт, професор по международни отношения и колумнист във "Форин полиси"

Напоследък все по-често се говори за "сфери на влияние", най-вече във връзка с новата Стратегия за национална сигурност на Съединените американски щати, последните действия на администрацията на Доналд Тръмп във Венецуела и подновените ѝ усилия да поеме контрол над Гренландия. Идеята, че великите сили трябва да упражняват безпрепятствено влияние в собствените си "квартали", съответства и на възгледа на президента на Съединените американски щати Доналд Тръмп, че силни лидери на силни държави трябва да управляват света и да сключват сделки помежду си, без да се съобразяват с международното право, универсалните морални принципи или други идеалистични концепции. За съжаление, както привържениците на сферите на влияние, така и техните противници често не разбират напълно мястото им в световната политика.

В реалния свят те не са нито остаряла практика, която може да бъде премахната, нито ефективен начин за ограничаване на съперничеството между великите сили. Напротив — сферите на влияние са едновременно неизбежен резултат от международната анархия и несъвършено решение на конкурентните стимули, които тази анархия поражда. Повечето възражения срещу идеята за сфера на влияние на велика сила са нормативни. Критиците твърдят, че подобни подредби са по своята същност несправедливи. В свят на суверенни държави, където всяка има равен статут по силата на международното право (например член 2 от Устава на Организацията на обединените нации), е принципно погрешно мощни държави да упражняват значителен контрол над по-слабите си съседи чрез икономическа или военна принуда. Така например дори онези, които признават, че Русия може да има основания да се тревожи от стремежа на Украйна към Северноатлантическия алианс (включително възможността за пълноправно членство в бъдеще), настояват, че подобно решение трябва да бъде единствено в компетенциите на алианса и на Киев и не може да бъде обект на руско вето.

От тази гледна точка би било също толкова нелегитимно Китай да оказва натиск върху азиатски държави да се дистанцират от Съединените американски щати или Тайван, както и Вашингтон да заявява — прави го в последната Стратегия за национална сигурност — че ще "лишавa конкуренти извън Западното полукълбо от възможността да разполагат сили или други заплашителни способности, или да притежават или контролират стратегически жизненоважни активи в нашето полукълбо". За тези критици всички държави трябва да имат свободата да се ориентират както преценят, а мощните съседи нямат право да диктуват с кого могат да търгуват, от кого да получават инвестиции или с кого да си сътрудничат във военната сфера.

Би било хубаво да живеем в свят, управляван от подобни норми, но тази визия е далеч от реалността. Сферите на влияние са повтаряща се характеристика на международната политика и шансът да бъдат напълно елиминирани е минимален. Не е необходимо човек да възприема невежата реторика на съветника в Белия дом Стивън Милър за "железни закони" на световната политика, за да осъзнае, че мощните държави неизменно са чувствителни към случващото се в близост до собствената им територия и ще използват наличната си сила, за да оформят средата около себе си по начин, който според тях засилва сигурността им.

Сферите на влияние възникват по три очевидни причини. Първо, великите сили обикновено имат по-голям интерес към непосредственото си обкръжение, отколкото отдалечените сили, и са по-склонни да поемат рискове и разходи, за да предотвратят неблагоприятни тенденции близо до дома, отколкото далечни държави, които биха подкрепяли същите тези тенденции. Макар отдалечени сили да могат да имат важни интереси в зона, близка до друга велика сила, тези интереси обикновено са по-ограничени, а готовността им да жертват значителни ресурси за защитата им е по-ниска. Както беше аргументирано още през 2015 година, това е една от причините опитите Украйна да бъде интегрирана в западната либерална сфера да се окажат рискови: Русия се интересуваше повече, отколкото Западът (макар и не повече от мнозинството украинци), и затова беше готова да ескалира по начин, на който Западът не бе склонен. Същата логика обяснява защо подкрепата от Русия, Китай или Иран е слаба опора за държавите в Латинска Америка, когато Съединените американски щати действително се мобилизират. Това не прави намесата на великите сили легитимна или морална, но помага да се разбере защо тя се случва.

Втората причина е, че търговията продължава да бъде концентрирана регионално, дори в епоха на глобализация — както показват Европейският съюз, търговските договорености между Съединените американски щати, Мексико и Канада, както и икономическото присъствие на Китай в Източна Азия. В резултат най-голямата икономическа сила в даден регион обикновено разполага със значително, макар и не неограничено, влияние върху решенията на съседите си, тъй като те трябва да отчитат икономическите последици от действия, които биха могли да доведат до стесняване на достъпа им до пазарите на доминиращата държава или до блокиране на ключов износ.

Трето, тъй като военната мощ се проектира по-лесно в близост до собствената територия (и е по-трудно за отдалечени сили да окажат помощ), великите сили могат по-достоверно да заплашват с военни действия непокорни съседи. За Русия, например, би било почти невъзможно да транспортира и поддържа армия от над половин милион войници в Латинска Америка, Близкия изток или Африка, но тя може — и го е направила — да разположи толкова войски в съседна Украйна, макар и не без сериозни трудности. Осъзнаването, че сферите на влияние са често явление в световната политика, кара някои наблюдатели да ги възприемат като потенциално полезен начин за организиране на света и за намаляване на съперничеството между великите сили. Ако те взаимно признаят сферите си и се съгласят да ги уважават, предполага се, че конфликтите на интереси ще намалеят, а всяка от тях ще бъде по-сигурна. Теоретично, след като границите бъдат договорени и страните се ангажират да "живеят и да оставят другите да живеят" в рамките на съответните си зони, всяка велика сила би могла да управлява региона си по собствено усмотрение, а точките на напрежение биха намалели.

Историята обаче подсказва, че към тази рецепта трябва да се подхожда скептично. Привържениците ѝ често посочват разделението на Европа по време на Студената война като успешен пример: след векове на повтарящи се войни континентът е бил "умиротворен", защото Съединените американски щати и Съветският съюз доминирали по една половина, възпирали се взаимно и държали съюзниците си под контрол. Тъй като всички осъзнавали, че пряк сблъсък между Северноатлантическия алианс и Варшавския договор би бил катастрофален, и двете страни били предпазливи в намесата си в чуждата сфера.

Този пример обаче не е толкова убедителен, колкото изглежда на пръв поглед. Европа остава сцена на повтарящи се кризи през петдесетте години на миналия век, а мирът се дължи до голяма степен на факта, че две ядрени суперсили са се изправяли една срещу друга от двете страни на Желязната завеса. Разделението може да е намалило вероятността от открита война, но съперничеството остава интензивно и нито една от страните не приема напълно "правото" на другата да доминира в собствената си сфера. Ако американците го бяха направили, президентът Роналд Рейгън никога нямаше да произнесе реч в Берлин с призив стената да бъде съборена.

По-ранната история на империите също показва колко трудно е мирът да бъде гарантиран чрез взаимни договорки за доминиращо влияние. Колониалните сили често признавали правото си да изграждат задгранични империи и понякога сключвали временни споразумения за това кой каква територия контролира, но тези подредби били нестабилни и често оспорвани. Великобритания и Франция воювали за влияние в Северна Америка и многократно се сблъсквали за колониални претенции в Африка, Близкия изток, Южна Азия и Тихия океан. Историята подсказва, че чертането на линии на картата рядко решава въпроса трайно.

Днес великите сили действително имат интереси, особено в близост до собствените си граници, и би било неразумно те да бъдат игнорирани. С поглед назад американските лидери можеха да се вслушат в предупрежденията, че опитите за промяна на политическите ориентации в близост до бившия Съветски съюз ще доведат до обратен ефект, и да си зададат въпроса как биха реагирали, ако отдалечена велика сила предприеме подобни действия край континенталната територия на Съединените американски щати. Съобразяването с чувствителността на другите не е морално отстъпление, а предпазливо държавническо поведение.

В същото време приемането на модел със сфери на влияние няма да сложи край на съперничеството между великите сили. Макар те да разполагат със значително икономическо влияние в собствените си региони, световната икономика днес е силно и вероятно необратимо глобализирана. Регионите не могат да бъдат изолирани от външни икономически сили без сериозно обедняване. Освен това, дори формално да бъдат признати, сферите на влияние ще останат поле за съперничество, намеса и опити за подкопаване. Някои по-слаби държави ще се стремят да ограничат доминацията на великата сила, а това ще дава възможности за външна намеса.

В крайна сметка, докато светът е разделен на независими държави с дълбоко неравни възможности, сферите на влияние ще останат неизбежна част от международния пейзаж и ненадежден инструмент за постигане на траен мир. Предизвикването на чужда сфера на влияние е опасно начинание, но устойчивият мир изисква много повече от това няколко лидери да решат "кой къде управлява". Дори и да постигнат съгласие днес, това няма да спре бъдещото съперничество и опитите взаимно да оспорват претенциите си за регионално надмощие.

Превод: БГНЕС