Не тъгувам по детството си.
Нямам сантимент към игрите до тъмно.
Нито към дебелите филии с масло и домашна лютеница, които баба носеше на улицата.
Нямам сантимент и към външната, порутена тоалетна с вестници по стените. Ползвах я до 12-годишна възраст. После се преместих в друг град с друга външна тоалетна.
Не ми липсва и външната баня в другия край на двора.
Не страдам и по това, че спях в една стая с родителите си.
Но помня.
Помня дебелата руска стъклена чаша с жълти монети, която често изпразвахме, за да купим хляб от фурната.
Помня, че ядях бой.
Помня неделното къпане и след него, времето за анимации.
Помня учители, които не просто ни унижаваха, а ни мразеха.
Помня как "Ани" ставаше "Ано", изречено с презрение.
Помня как чичо Х, който живее срещу нас биеше жена си на улицата, тя крещеше имената на децата, а ние надничахме през прозорците…и просто гледахме.
Помня задължителния руски, събирането на шипки и въшките поне по пет пъти в годината.
Помня пералнята, която само въртеше, а после дрехите се плакнеха на ръка.
Помня как късаха листове от тетрадките ми, защото пиша грозно.
Как ме връщаха от вратата, защото не съм поздравила.
Това не ме научи на обноски.
Научи ме на бунт.
Помня как ми затваряха очите при целувка по телевизията.
Но ги държахме широко отворени, когато даваха Анатолий Кашпировски, с чаша вода пред телевизора, заредена с лечебна енергия.
Помня Кореком.
Помня опашките за хляб.
Помня и историите на майка ми, как е избягала от болница с мен, защото са искали "да ми ровят с игла в гръбнака". И до днес не знае защо.
Помня как родителите на деца с увреждания бяха насърчавани да ги оставят "на държавата".
Как бременните момичета се криеха.
Как бебета се даваха насилствено за осиновяване, за да не "срамят" семейството.
Помня дядо Мраз, руските песни, задължителните тържества.
И всичко това, докато другаде имаше сексуална революция, психология, свобода, наука, избор.
Имаше момент, в който вярвах, че вървим в правилната посока.
Днес не съм оптимист.
Не за себе си, аз мога всякак, а за децата си.
Те не знаят какво е външна тоалетна.
Не знаят какво е да те бият родителите ти.
И не трябва да знаят.
Проблемът е друг.
Младите не помнят.
А по-възрастните не тъгуват за "хубавия живот" тъгуват за младостта си.
И така сивотата започва да избледнява.
Несвободата се размива.
А това е опасно.
Народен съд
Трудови лагери.
Еднопартийна власт.
Доносничество.
Цензура.
Наказания за "неправилно мислене".
Заглушаване на радиа.
Дефицити.
Липса на конкуренция.
Забранено пътуване.
Репресии.
Възродителен процес.
Масови изселвания.
Липса на граждански контрол.
И не трябва да се забравят.
За да не се повторят.
Помня митовете.
"Всички имаха работа."
"Всичко беше евтино."
"Всеки имаше жилище."
"Образованието беше по-добро."
"Хората бяха по-добри."
Тлъсти лъжи.
Днес Русия е обнадеждена.
Харесва Румен Радев.
Говори за "прагматично сътрудничество".
Аз не съм спокойна.
Не искам държавата, в която живея и плащам данъци, да си сътрудничи с убийци.
Не ви пука за Украйна? Добре.
Но помните ли:
Алексей Навални
Анна Политковская
Александър Литвиненко
Сергей Скрипал
Борис Немцов
Наталия Естемирова
Не съм сърдита.
"Глас народен – глас Божий."
Това е демокрация, не е идеална.
Но по-добра не е измислена.
Въпросът е друг:
Как се случи така, че 60% от гласовете на Има такъв народ отидоха при Радев?
Как във време на многопартийност по света
ние събрахме толкова власт в ръцете на един човек?
И най-важното:
Готови ли сме да понесем последствията от собствения си избор?
И защо дори Костадин Костадинов обвини Радев, че му е откраднал идеологията?
Спокойно! Щом преживяхме Виденовата зима, ще преживеем всичко.
И този път не ме пращайте в Белене, аз и там ще оцелея. Опитайте се да четете с разбиране, ако не, пийте една лечебна вода.
.JPG?s=238854)
%20(2).JPG?s=352016)
.JPG?s=673147)
.JPG?s=183527)
