Историк: Защо демонтажът на МОЧА не е разрушаване на историческото наследство?

Съгласно дефиницията на престижни международни речници като "Колинс" и "Кембридж" словосъчетанието "историческо наследство" представлява съвкупността от ценностите, традициите и спомените на даден народ, въплътени в определени монументи, паметници и обекти. Нека разнищим тази дефиниция в контекста на "Паметника на Съветската армия" (ПСА), който вече седем десетилетия доминира ландшафта на столичния център. Разковничето тук е в няколко ключови думи - "ценности", "спомени" и "даден народ". Към тях може да се добави и "освободителна", както често приятелите на СССР определят РККА (Червената армия, бел. ред.).

По своята същност ПСА представлява възпоменателен паметник, който е обвързан с даден народ, но този народ не е българският, а руският и дори не руският, а съветският народ, който вече не съществува и, честно казано, никога не е съществувал. ПСА е паметник на Червената армия, който напомня на съветските граждани, че техните войски са завладели и България и служи за напомняне на българските граждани, че те са били "посетени с цел окупация" от Червената армия.

Да се върнем на частта с "освободителната". Кого освобождава Червената армия и от какво? Простият отговор е, че освобождава българите от техния суверенитет. В по-дългата версия нещата изглеждат така - на 5 септември 1944 г. СССР едностранно обявява война на България, която към този момент е заявила своя неутралитет и е започнала процес по скъсване на връзките си с Оста. Решени да не допускат София да се измъкне току-така от обещаната им сфера на влияние (нека си спомним Нощта на салфетките между Сталин и Чърчил), Красная решава да действа и окупира България с цел налагане на свой марионетен режим и циментиране на съветското присъствие на Балканите. Речено-сторено.

Нахлуването в България е последвано от преврат, организиран с помощта най-вече на опозиционните партии и армията, но набързо оглавен от БКП с оглед на съветското присъствие по нашите земи. Следват две години на окупация, която струва на отечеството над 140 милиарда тогавашни лева - сума, надвишаваща цялото годишно БВП на България. Ситуацията е толкова тежка, че дори БКП се виждат принудени да пишат протестни писма до съветските окупационни сили - естествено, останали без резултат.

След края на директната съветска окупация започва процеса по съветизация на България - налагане на планова икономика, пълен държавен монопол върху индустрията и стопанството и въвеждане на режим на терора по сталински образец, съчетан с разчистване на онези комунисти като Трайчо Костов, които имат наглостта да са все пак повече българи, отколкото интернационалисти. На фона на тези драматични, унищожителни и кървави събития, през 1949 г. започва да се реализира план за съграждане на монумент, който да ознаменува "освобождаването на България от монархо-фашистката власт".

Чудесно, само че такова животно като монархо-фашизъм не съществува. Съществува българска суверенна държава, правителство, парламент и държавен глава, в лицето на малолетния Симеон II и неговия регентски съвет. Регентите, заедно с основната част от интелигенцията и социалния елит са избити и/или репресирани, а тяхното място е заето от вълна от лица, много от които нямат дори средно образование.

Този неудобен момент е заметен под килима със заповед на ЦК на БКП през ноември 1944 г., която със задна дата от 9 септември премахва изискването държавните служители да имат висше образование - положение, задължително за Третото българско царство, което не е напълно възстановено като норма в България и досега. Решението, взето от Министерския съвет начело с Васил Коларов през 1949 г., започва да се прилага на практика през 1952 г., а през 1954 г. паметникът е официално открит.

Така ПСА - или както пó му подхожда МОЧА (Мемориал на окупационната Червена армия, бел. автора) - се превръща във втория най-траен белег на управлението на Вълко Червенков в България, нареждайки се веднага след икономическия колапс на страната, причинен от неадекватната политика на българското сталинче и изпреварвайки поголовните акции по изчезване на стотици хора от домовете им.  Последното се дължи на факта, че отвличанията се случват в малките часове на нощта, а паметникът е целодневно забележим от жителите и гостите на столицата.

И така - оказва се, че Червената армия не е освободителка на България, а поробителка, дошла да наложи един деструктивен и човеконенавистен режим, който обрича народа ни на мизерия, нищета и политическо мракобесие вече почти 80 години. С други думи, ако допускаме МОЧА като символ, нека вдигнем в София и паметник на османския генерал Лала Шахин, който през 1382 г. освобождава София от нейното законно местно управление и от присъствието ѝ в пределите на Второто българско царство. В крайна сметка за 50 години комунистите причиниха на народа ни неща, които османците не успяха да причинят и за 500.

Да се върнем на специалните думички, например "ценности". Какви ценности символизира МОЧА? Сляпо преклонение пред чужд окупатор? Да. Изопачаване на историята? Да. Почитане на националната катастрофа така, сякаш е миг на национален триумф? Да. Унижението на народа ни от една чужда държава и политическа система? Да. Това са именно "ценностите", които МОЧА символизира. Храбростта, достойнството, патриотизма, националната саможертва, борбата за обединение на българските земи и на българите като цяло - все качества, които традиционно търсим в символиката на националните си паметници, тук просто отсъстват.

В този контекст статуите на разните животни, напомнящи за царския зоопарк в същата тази градинка, където се извисява и комунистическото недоразумение, носят повече традиции, приемственост и символика на отминалото време. Да поговорим и за "спомените". Какви спомени отразява МОЧА? Никакви. Тя е монумент, посветен на събитие, което реално не се е случило. Посрещането на РККА от българския народ като армия-освободителка в реверанс към руските войски от 1877/78 г. просто не е истинско.

Ситуацията е дотолкова абсурдна, че впоследствие комунистическата пропаганда се налага да подправя фотографиите от септември 1944 г., за да може да докара достатъчно героизъм на братушките, заменяйки калните им американски джипове с колажи на Т-34 и добавяне на несъществуващи в септемврийското небе изтребители. Като цяло, бравурното честване на несъстоялото се минало се превръща в запазена марка на българския комунист. Бутафорията ще продължи и след 1989 г., когато носталгиците ще се опитват да си спомнят за ценности и достижения на #ПоБайтошовоВреме, които не са били верни или дори истински.

Казано накратко, МОЧА не може да бъде третирана като паметник на българското историческо наследство, защото: първо не отразява реални исторически събития; второ - символите, които представлява, са деструктивни и анти-български; трето - не е български, а съветски паметник и служи за поддържането на една политическа и наднационална идентичност, която дори да е съществувала някога, вече не съществува никъде. С оглед на тези прости истини е пределно ясно, че МОЧА не е монумент с историческа стойност и неговото опазване и присъствие в центъра на София или където и да било извън пределите на някой музей не е обосновано нито от културни, нито от научни доводи.

Единствената причина този монумент да продължаваше да съществува е политическа и е свързана със сервилното отношение на българския елит към Русия. Можем само да се надяваме, че демонтажът на МОЧА е ясен сигнал за постепенното прекратяване на тази позорна сервилност, която от над век ни носи само скръб, унижение и нищета.

Източник: Webcafe

За автора
Ас. д-р Александър Стоянов е историк, специалист по военна история и член на Българска Академия на Науките. Завършил е Лайденския университет в Нидерландия. Водил курсове и открити лекции в Нов български университет и в Софийския университет "Св. Климент Oхридски". Автор на пет публикувани книги и над 220 статии и публикации.