Историкът Светослав Живков: Тези дни за пореден път бяха лансирани в медии и социални мрежи трите основни комунистически опорни точки за Народния съд в България

Тези дни за пореден път бяха лансирани в медии и социални мрежи трите основни комунистически опорни точки за Народния съд в България:

1. Че е по искане на съюзниците и е в изпълнение на клаузи от Московското примирие;
2. Че е аналогичен на Нюрнбергския трибунал;
3. Че е етап от т.нар. гражданска война в България, продължила от 1923 до неясно кога (1944, 1945, 1947, а може би и 1989) и пряка последица от политическите насилия преди Деветосептемврийския преврат.

Не за да влизам в полемика, а в името на обективната истина, смятам за нужно да бъдат разкрити за широката публика в по-големи детайли (които за колегите експерти са известни) фактите и обстоятелствата около този извънреден трибунал.

Опорна точка 1. Народният съд е по искане на Съюзниците (обикновено се подчертават
западните, т.е. САЩ и Великобритания), отразено в текста на Московското примирие. Специално изискан е от Съюзната контролна комисия (СКК).

Фактите: Московското примирие е подписано на 28 окт. 1944 г. Неговият чл. 6 повелява България да сътрудничи за съденето на обвинени във военни престъпления лица. Клаузата е общо формулирана и стандартна. Присъства в много други предвоенни споразумения, включително в Ньойския договор, и то в много по-разгърнат вид.

Съюзната контролна комисия (СКК) е съставена едва в края на ноември 1944 и фактически тя започва да функционира през декември 1944.

Наредбата закон за Народния съд (за кратко НЗ) е изработена в края на септември от екипа на правосъдния министър комунист Минчо Нейчев, публикувана е в "Държавен вестник" на 6 октомври и влиза в сила веднага, тоест 22 дни преди Московското примирие и около два месеца преди конституирането на СКК.

Очевидно е, че няма как последицата да предшества във времето причината.

Самата НЗ в чл. 2 изброява в десет точки престъпленията, чиито извършители подлежат на наказания. Доколко те включват военни престъпления, ще разгледаме по-долу.

Опорна точка 2: Народният съд е като Нюрнбергския и Токийския трибунал.

Фактите: Мисля, че е излишно да отбелязваме колосалната разлика между броя на смъртните присъди при Нюрнбергския трибунал и при Народния съд. Затова ще се спрем на чисто юридическата страна.

Нюрнбергският и Токийският трибунал са базирани на Лондонската харта (по-нататък "Хартата") от 8 август 1945 г., тоест приета десет месеца след българската Наредба-закон Според чл. 6 на Хартата на международен военен трибунал (международен, а не съставен от адвокати и съдии, назначени лично от министъра Минчо Нейчев, и от полуграмотни отмъстителни хора, назначени от доминираните от БКП областни комитети на ОФ, т.е. реално изцяло от БКП) подлежат извършителите на следните престъпления:

- Престъпления срещу мира - планиране, подготовка, договаряне и стартиране на агресивна война. (по този пункт другарите Сталин и Молотов първи трябваше да отговарят, ако трибуналът беше безпристрастен, а не политически, но това е друга тема).

- Военни престъпления. Тук Хартата доразвива предшестващите я Женевски конвенции. Подлежат на съд нарушенията на законите и обичаите на водене на война, убийства и брутално отношение към военнопленници, депортации на цивилни, плячкосване на държавна и частна собственост (колко ли кадри на РККА /Червената армия - бел. ред./ щяха да си заминат по тоя пункт), разрушения на градове и опустошения, които не са оправдани от военна нужда.

- Престъпления срещу човечеството (тук някои клаузи се повтарят) - убийства, заробване, депортации и пр. действия срещу цивилни по време и преди войната. (ГУЛАГ е тук, в някаква степен и мерките срещу японските имигранти в САЩ), а също и преследвания на политическа, расова и религиозна основа.

Докато нашата Наредба-закон (чл. 2) определя в десет точки подлежащите на наказания престъпления. Те са следните:

Т.1 Сключване международни договори с воюващи страни и решение за обявяване и водене на война. Точка 1. няма нищо общо с Хартата, която осъжда инициирането на агресивна война, но не и на каквато и да е война. Нито една международна спогодба до момента не забранява започването на война изобщо и сключването на договори с воюващи страни.

Т. 2. Нарушения на обявения неутралитет по отношение на СССР. Очевидно и т. 2
няма нищо общо с Хартата. Тук въпросът има формално юридическа и фактическа страна. Неутралитет по отношение на германско-съветската война е деклариран в края на август 1944 г. и никой държавник в краткия срок до Девети септември не предприема мерки за нарушаването му. През цялото време на войната до 5 септември 1944 България поддържа дипломатически отношения със СССР.
Доколкото има действия, насочени срещу СССР (например закриването на консулствата), те са реакция на действията на съветската дипломация и агентура в България. В края на краищата, не България изпраща самолети да бомбардират СССР без обявяване на война, не България изпраща парашутисти и подводничари и не България финансира и командва нелегално въоръжено движение срещу легитимната власт в СССР (каквато и да е тя) без обявяване на война.

Т. 3. Невземане на мерки за запазване народа и държавата от морални и материални щети в контекста на войната срещу Англия и САЩ. Тук очевидно става дума за бомбардировките. Въпросът дали самите бомбардировки не са военно престъпление е важен, но не е по темата. Тук само отбелязваме, че неспособността за вземане мерки по опазване на населението от бомбардировки нито е военно престъпление, нито е подсъдно по някоя от точките на Хартата (за разлика от самите бомбардировки над цивилни обекти). Тоест и т. 3 няма нищо общо с нея.

Т. 4. Използване на служебно положение за лично обогатяване. Очевидно това е престъпление, но нито е военно престъпление, нито е обект на някоя от точките в Хартата.

Т. 5. Служене в полза на Германия или съюзниците ѝ, и допринасяне вреди на българския народ. Обща формулировка, която няма нищо общо нито с военни престъпления, нито с Хартата. "Служба на Германия" може да се третира и съдействието на специалисти при разкриване авторството на масовото убийство в Катин!

Т. 6. Изпращане български войски да се сражават срещу "народоосвободителните войски" в Югославия и Гърция. И т. 6 няма нищо общо нито с военни престъпления, нито с Хартата. Партизанските части в Югославия и Гърция още по-рано са признати от Съюзниците за "войски"; Изпращането на военни части, които да се сражават срещу вражески войски, не е предмет на Хартата, нито пък е забранено от която и да е по- ранна конвенция (друг е въпросът ако са избивани пленници и цивилни., но т. 6 не говори за това).

Т. 7. Заповядване и извършване на палежи, грабежи, убийства, обири и изтезания.
Това е едната от двете точки, която е в синхрон с Хартата. Тук само ще отбележим, че палежът на къщата на партизанин, ако от нея не е оказана съпротива, е военно престъпление. Но ако от нея се стреля - не е и няма как да е военно престъпление. Не е военно престъпление и убиването на въоръжен човек (партизанин или войник), който води сражение срещу теб и иска да те убие. Обратното би означавало всяко сражение навсякъде да се третира като военно престъпление. Убийството на Ястребинчетата е военно престъпление. Ликвидирането на Митко Палаузов, сам той въоръжен, при акция срещу база на вражески въоръжени части не е военно престъпление по никоя харта или конвенция.

Т. 8 Предоставяне сведения на полиция и жандармерия,за разположението на партизаните. И тази точка няма нищо общо с Хартата. Даването на сведения за разположението на вражески части не е военно престъпление по никоя конвенция.

Т. 9 Престараване и пристрастия от страна на следователи, съдии, прокурори. Тук юристите ще трябва да кажат какво означава това, дали изобщо е престъпление или е административно нарушение, но със сигурност нито нарушава Хартата, нито е военно престъпление.

Т. 10 Подпомагане извършването на действия в горните девет точки, "както и за гоненията на евреите". Това е единственият пункт, по-точно част от пункт, който споменава за гоненията спрямо евреите. Именно поради макар и беглото споменаване на еврейския въпрос, ще приемем, че т. 10 е в синхрон с Хартата.

Изводите:

Само две от общо десет точки от Наредбата-закон могат да се съотнесат към военни престъпления и към престъпления, обявени за такива от Лондонската харта.

Огромната част (всъщност почти всички) от осъдените на смърт 2730 души, онези над 3500 с присъди от и над 10 години затвор, включително доживотни, нямат нищо общо нито с военни престъпления, нито с престъпления по Хартата. Обявяването на война и воденето на война сами по себе си не са военни престъпления, изпращането на войски да се сражават с въоръжени части не е военно престъпление. Убиването на противник в сражение не е военно престъпление само по себе си, нито е такова доставянето на информация за разположението на вражески въоръжени части.

Нещо повече, повечето от осъдените от Народния съд не са извършили нито едно от посочените в десетте пункта на НЗ престъпления, били те или не били военни престъпления. Нито Никола Мушанов, нито Иван Багрянов (екзекутиран), нито неговите министри (повечето екзекутирани), нито Константин Муравиев, нито Вергил Димов, нито министри и депутати като Иван К. Вазов, Иван Бешков, Димитър Пешев, Георги Кендеров, Иван Минков и още спасители на българските евреи могат да бъдат обективно осъдени по която и да е от десетте визирани точки.

Единици от осъдените депутати от XXV ОНС могат да се третират като военнопрестъпници. Да не говорим за ген. Асен Николов, който е нацистки пленник, да не говорим за хилядите избити по процесите в областните състави на Народния съд.

Опорна точка 3. Народният съд е проявление на "гражданската война" в България, започнала 1923 г.

Фактите: Силно дискусионно е доколко в България има гражданска война в периода 1923 - 1925 (според мене няма, но ще признаем, че съществуват и други аргументирани мнения). Партизанското движение през Втората световна война поне до лятото на 1943 г. е толкова маргинално (под 1000 партизани за страната), че е нелепо да се говори за гражданска война до седмиците около смъртта на цар Борис III /28 август 1943 г./.

И е редно да добавим, че партизанското движение е инициирано от външни сили и е пряка последица от събитие, което е външно за България и за което България няма никаква роля и вина - нападението на нацистка Германия над СССР, 22 юни 1941. Ще добавим също, че разрастването на партизанското движение от лятото на 1944 г. също е в причинно-следствени връзки със събития външни за България - Сталинград, Курск, Сицилия, американските бомбардировки, активизирането на съветската агентура в страната и приближаването до България на РККА /Червената армия - бел. ред./.

Партизанското разрастване по никакъв начин не е свързано с репресивни действия на управляващите в България. Та нали пикът на партизанското движение е при кабинетите на Багрянов (1 юни - 2 септември 1944) и Муравиев (2 - 9 септември 1944), а точно те всячески се опитват да омиротворят страната и да я извадят от войната.

Безспорното е, че в България в периода 1926 - 1941 г. няма никакви размирици, камо ли гражданска война. Още есента на 1925 г. БКП временно заравя томахавката. От страна на държавата са дадени серия политически амнистии. В периода 1926 - 1932 има поръчкови убийства, но те се извършват по македонска линия, държавата няма никаква роля в тях и още при управлението на Народния блок взема ефективни мерки срещу тях.

След 19 май 1934 в България има авторитарен режим (стартиран от Кимон Георгиев и хората му, по-късни ортаци на комунистите в ОФ). До към 1941 г. можем да говорим за "мека диктатура" - противоконституционни закони и мерки, разтуряне на партии, цензура, интернирания. Но не и смъртни присъди над политици, не и трудови лагери, камо ли концлагери на смъртта от комунистически и нацистки тип.

Извод: Народният съд не е проявление на Гражданска война, каквато не съществува в България

Ще добавя, че, според заключенията на колегата Александър Везенков , автор на най-подробното изследване за Девети септември, няма силна корелация между мащаба на насилията преди и насилията след Девети. Казано по-просто - в много части на страната след Девети се вършат чудовищни саморазправи без в тези райони да е имало значително политическо насилие (и военни престъпления) преди Девети.

Селото на дядо ми в Радомирско е от многото такива примери: никакво партизанско движение, единствена партизанка, убита в сражение в съвсем друг район на страната. В седмиците след Девети - над десет души, избити без какъвто и да е съд, сред тях свещеникът и учителят (кметът придвидливо успял да се скрие дни преди преврата и да се спаси).

Този анализ не цели оправдаване на политическите репресии и на режимите преди Девети. В България в периода 1920 - 1923, 1934 - 1935 и 1940 - май 1944 г. са налични авторитарни режими, а в периода 1923 - 1925 и 1935 - 1939 - хибридни режими. През 1926 - 1934 е налице нестабилна демокрация (flawed democracy), а в периода юни - септември 1944 г. започва преход към демокрация, прекъснат с преврата на Девети.

Анализът цели да покаже, че:

1. Народният съд не е по силата на Московското примирие, нито по искане на Съюзниците или Съюзната контролна комисия. За "Народен съд" над политическия и стопански елит на страната БКП настоява още от 1919 г. Искането за "Народен съд" фигурира в предизборните платформи на БКП от 1919, 1920 и април 1923 г., както и в официалните партийни позиции по Закона за съдене виновниците за народните катастрофи от 1919 г. и Закона за референдума от 1922. БКП подкрепя недемократичния и противоконституционен референдум от 1922 г., нейната парламентарна група внася няколко проектозакона за Народен съд до 1923 г. Всички те, както и Наредбата-закон от 1944 г. са в разрез с действащата Търновска конституция.

2. Народният съд не в унисон с Нюрнбергския трибунал. Повечето (осем от десет) престъпления описани в Наредбата -закон нямат нищо общо с военните престъпления, престъпленията срещу мира и престъпленията срещу човечеството, така, както са дефинирани от Лондонската харта и предхождащите я Женевски конвенции.

3. Народният съд не цели възмездие и не е последица от насилия, извършвани преди Девети. Нищожна част от осъдените от него биха попаднали под ударите на Лондонската харта. Голяма част от осъдените реално не са извършили нито едно от престъпленията по Наредбата-закон.

Самата Наредба-закон е драстично противоконституционна и нарушава най-елементарните граждански права и принципи на върховенство на закона, на справедлив съдебен процес, реално право на адвокатска защита.

Наредбата-закон е средство за придаване законова фасада за разправа с политическите противници без значение дали те са били фашисти/нацисти/профашисти/пронацисти (ратници, сподвижници на Александър Цанков и всякакви други), дали са били демократи антифашисти (Н. Мушанов, К. Муравиев, В. Димов), или лица нямащи нищо общо с фашизма и нацизма, но близки на починалия цар и на неговия режим (Иван Багрянов, съветниците на царя и др.); и без значение дали са извършвали или не са извършвали престъпления.

Народният съд е първата стъпка към унищожаването (не непременно във физически смисъл) на докомунистическия български политически, стопански и културен елит, което цели налагането на комунистически тоталитарен режим в неговата най-зловеща и антихуманна форма - сталинизма.

Светослав Живков, историк в СУ, "Дневник"