Вашингтонският Институт за изследване на войната (ISW) коментира, че Владимир Путин е наредил инвазията в Украйна, защото е смятал, че НАТО е слаба и че няма друг начин да си върне контрола върху съседната страна.
Путин не разпореди руските войски да нахлуят в Украйна, защото се страхуваше от НАТО. Той нападна, защото смяташе, че алиансът е слаб и че усилията му да си върне контрола върху Украйна с други средства са се провалили, пише американският мозъчен тръст в анализ, публикуван на сайта му.
Според Института за изследване на войната руският президент също така е вярвал, че за него е лесно и безопасно да постави на власт в Киев проруско правителство.
Според ISW, "Путин отдавна се опитва да постигне две различни цели: разпадане на НАТО и получаване на пълен контрол над Украйна. Основните цели на Путин от началото на управлението му са запазване на режима му, установяване на желязна хватка върху Русия във вътрешен план, възстановяване на Русия като велика сила и формиране на многополюсен световен ред, в който Русия има право на вето върху ключови глобални събития. Установяването на контрол над Украйна и подкопаването на влиянието на САЩ винаги са били от съществено значение за тези основни цели", сочи анализът.
"Путин отдавна се стреми да постигне тези цели, но поредица от събития през 2019-2020 г. подхраниха убеждението на Путин, че има както нуждата, така и историческата възможност да установи контрол над Украйна", пишат от ISW.
Целта на Путин беше не да защити Русия от някаква несъществуваща заплаха, а по-скоро да разшири властта на Русия, да изкорени украинската държавност и да унищожи НАТО – цели, които той все още преследва, обобщава базираният във Вашингтон аналитичен център.
Путин винаги е бил по-загрижен за загубата на контрол над възприеманата от Русия сфера на влияние, отколкото за заплахата на НАТО за Русия. Действителният проблем на Путин с НАТО и Запада е, че те предложиха алтернативен път на страни, за които Путин смяташе, че попадат в сферата на влияние или дори контрол на Русия. "Цветните революции", които така разтревожиха Путин, в края на краищата бяха проявленията на онези страни, дръзнали да изберат Запада, или по-скоро начина на живот, управлението и ценностите, които Западът представляваше, пред Москва.
"Путин обаче видя способността да контролира бившите съветски държави като съществена предпоставка за възстановяването на Русия като велика сила. Казано по-просто, Западът – и онези в бившите съветски републики, които предпочитаха да си партнират със Запада дори без напълно да скъсат с Русия – застанаха между Путин и това, което той смяташе за законната роля на Русия в света", добавят анализаторите на вашингтонския институт.
Според тях, "Путин инициира политики, атакуващи единството и разширяването на НАТО. Путин превърна в приоритет през цялото си управление идеята да попречи на повече бивши репулики в Съветския съюз и дори на други държави, като балканските страни, да се присъединят към НАТО. Кремъл също се стреми да подкопае отношенията между членовете на Алианса. "Путин ускори усилията си да подкопае западното единство и НАТО след революцията на Евромайдана през 2014 г., която изгони приятелски настроения към Русия украински президент Виктор Янукович и доведе прозападно правителство. Русия отговори с незаконно окупиране на Крим и части от Източна Украйна през 2014 година", пише в подробния анализ на ISW.
Руската окупация на Крим и Донбас през 2014 г. беше продиктувана от разбирането на Путин за необходимост и възможност за разширяване на властта на Русия и установяване на контрол над Украйна. Кремъл се стреми да запази стратегическото военноморско базиране за Черноморския флот в Крим – котва на руската проекция на сила в региона (...) Украйна с право се фокусира върху лишаването на Русия от тези предимства, като прави Крим все по-неудобен за пребиваване на руските сили, пишат вашингтонските аналитици.
Решенията на Путин да нахлуе в Украйна през 2014 и 2022 г. имаха основно сходство: и в двата случая Путин се възползва от това, което смяташе за възможност да реализира дългосрочна цел, защото възприемаше Украйна и Запада като слаби, заключават от ISW.
Междувременно Путин се фокусира към постигането на нарушаване на съгласуваността на НАТО. Кремъл разшири партньорство с Унгария - член на НАТО - за блокиране на резолюции, свързани с членството на Украйна в НАТО. Кремъл започна умишлена кампания за кооптиране на турския президент Реджеп Тайип Ердоган. Путин се възползва от все по-обтегнатите отношения между НАТО и Турция, произтичащи от противоречивия подход на САЩ и Турция към сирийската гражданска война, като ангажира Турция в дългогодишни преговори, за да убеди Анкара да закупи руски системи за противовъздушна отбрана С-400 – което накара САЩ да санкционират Турция през 2020 г.
Путин многократно използва проекта за изграждане на газопровода "Северен поток 2", за да вбие клин между Европейския съюз (ЕС) и САЩ и се обърна към икономическите интереси на Германия в Европа. Путин се опита да се възползва от факта, че Германия и Франция - но не и САЩ или други държави от НАТО - бяха страни по споразуменията "Минск II" и след това от преговорите в т.н. "нормандския формат" за вбиване на клинове между САЩ, от една страна, и Париж и Берлин, от друга, за политиката на Запада към Русия и Украйна.
Путин насърчи разделенията между НАТО и западните държави, за да гарантира, че тези държави няма да бъдат единни в отговора си на агресията на Русия срещу Украйна, както и да преследва по-голямата си цел да разбие НАТО. Подходът му имаше известен успех в годините до 2022 г., но не достатъчно, за да не постигне нито една от основните си цели.
Перспективата за членство на Украйна в НАТО не доведе до нахлуването на Русия в Украйна през 2022 година. Раздразненията на Русия за разширяването на НАТО през 2022 г. бяха усилията за оформяне на информационното пространство преди инвазията, а не реакции на действията на НАТО.
Путин за първи път постави ултиматум на Киев в средата на юли 2021 година. В него той даде ясно да се разбере, че в неговото разбиране няма място за независима Украйна. Путин публикува статия на тема "Историческото единство на руснаците и украинците" на 12 юли 2021 г., в което отбелязва, че украинците, заедно с беларусите, винаги са принадлежали към руската нация. Статията, която според съобщенията стана задължително четиво за руските военни, открито поставя под въпрос украинската териториална цялост и твърди, че съвременна Украйна е "продукт на съветската епоха", оформена "на земите на историческа Русия".
В нея Путин повтори тези, които по-късно станаха фокус на декларацията му за война срещу Украйна през февруари 2022 г. - а именно, че Русия е била "ограбена" и "лишена" от своите "исторически" земи, че Украйна "не се нуждае от Донбас" и че "милиони украинци" отказват наложения от Киев "антируски проект". Путин завършва статията с думите: "Уверен съм, че истинският суверенитет на Украйна е възможен само в партньорство с Русия... Защото ние сме един народ". Статията не обявява официално война на Украйна, разбира се, но свързано с Кремъл издание я описва като "окончателния ултиматум на Путин към Украйна".
Ултиматумът на Путин предполагаше, че съществуването и териториалната цялост на Украйна зависят от решението й да се присъедини към Русия - политически курс, който украинският народ многократно и изрично отхвърляше. Това не беше призив за украински неутралитет, а по-скоро за поглъщане на Украйна в руската орбита, ако не и в самата Русия.
Путин също така публикува този ултиматум, след като САЩ ускориха изтеглянето на силите си от Афганистан на 8 юли, въпреки че очевидно го беше формулирал много преди това. След това Путин постави ултиматум на САЩ и НАТО през декември 2021 г., който имаше за цел да принуди Запада да предаде суверенитета на Украйна от негово име и да се откаже от партньорствата на източния фланг на НАТО.
Речта на Путин за "червените линии" на 30 ноември и ултимативните документи на руското Министерство на външните работи (МВнР) от 17 декември поискаха "гаранции за сигурност" от САЩ и НАТО, които (на практика) представляваха искане за унищожаване на НАТО. Ултиматумът изисква НАТО да отмени политиката си на "отворени врати", да изключи разширяването на изток и да спре разполагането на сили или оръжейни системи в държавите-членки, които се присъединиха към НАТО след 1997 г. - наред с други неща.
Путин изрично поиска Русия да има ефективно право на вето върху способността на суверенните държави свободно да се стремят към членство в НАТО и върху това как алиансът действа военно и политически. Тези искания щяха да изискват от НАТО да пренапише Северноатлантическия договор, който е неговият основополагащ документ и да принуди всяка държава от НАТО да ратифицира отново ново споразумение, процес, който почти сигурно щеше да наруши алианса. Ултиматумът на Путин към Запада също се опита да принуди Запада да пожертва суверенитета на Украйна.
Ултиматумът на Путин за 2021 г. към НАТО и Запада беше действителен ултиматум, а не основа за преговори. Путин и неговите дипломати сигнализираха, че не са заинтересовани да приемат никакви отстъпки, освен да принудят НАТО да се откаже от собствените си принципи и да промени рамката на световния ред. Ултиматумът за "гаранции за сигурност" беше сигналът на Кремъл, че повече няма да обмисля никакви компромиси. Целта на ултиматума беше да отслаби алианса чрез вътрешни търкания, да го представи както като слаб, така и като агресор, и да легитимира идеята, че Украйна е част от законната сфера на контрол на Русия. Ултиматумът се съсредоточи и върху ангажирането на Запада с необходимостта от намиране на дипломатическо решение – решение, което вече го нямаше и не беше от известно време.
Поведението на руското външно министерство (МВнР) от октомври 2021 г. до януари 2022 г. демонстрира все по-непреклонното намерение на Путин, тъй като Кремъл започна да ограничава руските дипломати да водят смислени преговори в навечерието на инвазията (...) САЩ и НАТО обаче останаха ангажирани с надеждата, че дипломацията ще промени решимостта на Путин на този етап. САЩ например отговориха на руския ултиматум, като потвърдиха ангажимента си към Украйна и политиката на отворени врати на НАТО и предложиха да обсъдят възможността за преговори за решаване на проблемите на Русия с предвидимостта и прозрачността на НАТО в Европа.
От гледната точка на Путин, ултиматумите винаги са били перфектна форма на застраховка срещу загуби. НАТО трябваше да се трансформира – включително чрез пренаписване на хартата и основните си правила – за да отговори на руските искания, а Украйна щеше да трябва да промени конституцията си и да се откаже от основните принципи на своя суверенитет. Путин без съмнение би приел такава пълна капитулация с наслада, но тя никога не е била на картите, както със сигурност е знаел. Когато Западът очаквано отхвърли исканията му, Путин намери неубедително оправдание за започване на пълномащабна инвазия с две цели: завладяване на Украйна и разбиване на НАТО. Принуждаването на Запада да отхвърли тези ултиматуми също така предостави на Кремъл допълнително оправдание да обвинява Запада за войната.
До 2022 г. никакво дипломатическо предложение от Запада, освен предаването на суверенитета на Украйна и изоставянето на принципите на НАТО, вероятно нямаше да спре Путин да нахлуе в Украйна. Само заплахата, че САЩ или НАТО ще се намесят военно, може би щеше да възпре Путин, но САЩ изрично отказаха да използват такава заплаха.
Целите на Путин останаха непроменени въпреки провала на първоначалната му пълномащабна инвазия през 2022 г. и въпреки руските загуби и неуспехи оттогава. Дори неотдавнашните изявления на руския външен министър Сергей Лавров, представени от някои като потенциална основа за уреждане на войната, всъщност са само препотвърждаване на продължаващите искания на Русия. Тези искания включват отстраняване на правителството на Зеленски и замяната му с зависим от Русия режим, "неутралност" на Украйна, което означава както постоянен отказ от евентуално членство в НАТО, така и отслабване на украинската армия, изоставяне на украинската идентичност от украинците и признаване на фактическия контрол на Русия върху украинската международна и вътрешна политика и върху начина на живот на Украйна – типът контрол, който Кремъл е установил върху всички украински територии, които Русия окупира. Руските официални лица и медии постоянно повтарят тези искания и Путин не дава индикации за желание за компромис по тях.
Западните дискусии за необходимостта от намиране на дипломатическо решение на конфликта с презумпцията, че той е в задънена улица, са дълбоко погрешни. ISW оценява, че конфликтът не е в застой, от една страна. По-важен за тази дискусия обаче е фактът, че Путин започна тази война с максималистични цели спрямо Украйна и НАТО. Той не е променил тези цели, нито е посочил желание да приеме по-малък резултат поради някаква предполагаема безизходица. Дори и да покаже готовност да преговаря за някакво прекратяване на огъня по сегашните линии, Украйна и Западът биха били глупави да го приемат.
Путин нахлу в Украйна през 2014 г. с цели, далеч надхвърлящи това, което неговите средства биха могли да постигнат. Той се съгласи да замрази конфликта при изгодни за него условия не защото беше смекчил целите си, а за да може да ги преследва по други начини. Когато стана ясно, че той не може да постигне целите си чрез манипулиране на рамките на формата "Минск II" или Нормандския формат и тъй като започна да вярва, че както украинското правителство, така и Западът са слаби, той възобнови инвазията си в огромни мащаби. Тази инвазия не успя да осигури целите на Путин, както беше инвазията през 2014 г. Защо Западът и Украйна трябва да очакват някакво ново споразумение за прекратяване на огъня или преговори за "разрешаване" на конфликта, който Путин създаде и подклажда от десетилетие?
Трайният край на сегашната руска война срещу Украйна изисква принуждаване на Путин да приеме поражението. Той – и неговите наследници – трябва да бъдат накарани да осъзнаят, че не могат да наложат волята си на Украйна и Запада във военно отношение, не могат да подчинят Украйна политически и не могат да надделеят дипломатически. Докато Кремъл таи надеждата за успех – която всяко компромисно споразумение би подхранило – той ще продължи да се стреми да преодолее неуспехите си по начини, които правят подновяването на войната много вероятно.
Украйна и Западът трябва да се стремят към трайно прекратяване на този конфликт, а не към временна отсрочка. Подновената война вероятно ще бъде по-мащабна и още по-опасна за Украйна и Запада. Това също ще бъде изключително скъпо, тъй като подновената война, след като Москва се превъоръжи и подготви, вероятно ще бъде много по-скъпа и по-опасна. Исканията за намаляване на финансовата тежест от подкрепата за Украйна сега просто натрупват по-голям риск и разходи за бъдещето.
Няма друг път към истински мир, освен да се помогне на Украйна да нанесе недвусмислено военно поражение на Русия и след това да се помогне за възстановяването на Украйна във армия и общество, толкова силни и устойчиви, че никой бъдещ руски лидер да не вижда възможност като тези, които Путин погрешно възприе през 2014 и 2022 г. Този път е постижим, ако Западът се ангажира да подкрепи Украйна в продължителните усилия, които вероятно са необходими, за да се върви по нея. Ако вместо това Западът бъде примамен от илюзията за някакъв компромис, той може да сложи край на болката засега, но само с цената на много по-голяма болка по-късно. Путин показа, че гледа на компромиса като на капитулация, а капитулацията ще го окуражи да атакува отново. Тази война може да приключи не когато Путин почувства, че може да спаси репутацията си, а по-скоро, когато знае, че не може да спечели.
.JPG?s=174621)
.JPG?s=215594)
