Кирилицата и "Убийствената политика на Русия"на Балканите

Александър Стоянов, Webcafe

През празничните дни българското обществено пространство беше разтърсено от нов историко-политически скандал, роден от размяната на "добросъседство" със Северна Македония. Конкретният повод е пропагандната лента "Една вяра, един народ" - руски филм, финансиран от посолството на Русия в Скопие, който възхвалява Македония като родина на славянската писменост.

В него България отсъства като елемент от развитието на т.нар. "славянска" писменост, за сметка на разпространението на кирилицата от Македония към Русия - две държави, които не съществуват в края на IX век, когато кирилицата е създадена.

Патриотичният патос изисква филмът да бъде разкостен, охулен и пратен на бунището на историята. Изисква също Русия да бъде заклеймена като враг на България. Но това са неща, които отиват повече на статус в социалните мрежи. По-ценно и важно е да разберем кои са мотивите, които се крият зад тези ходове на Москва, и каква реално е ролята на България и Македония в руската политика на Балканите.

В името на историческата достоверност си заслужава да обърнем внимание и на въпроса какво представлява кирилицата и как, всъщност, се е разпространила. В средата на IX век Източната Римска империя, която ние наричаме Византия, се намира в сложно положение. Нейната мощ се възражда бавно, след като арабите са завладели две трети от земите ѝ през VII век.

Едновременно с това Западна Европа се обединява под мантията на Франкската империя, която се превръща в твърде жизнен и активен опонент на Константинопол, както в политически, така и в културно-религиозен план.

Битката за сърцата и умовете на европейските езичници се води с всички средства и скоро за ромеите става ясно, че те са губещата страна в това противопоставяне.

За да наклонят везните в своя полза, византийският император Михаил III и неговият духовен съветник и цариградски патриарх - Фотий, разбират че империята трябва да си послужи с това, което съвременните политолози наричат "мека сила" - употребата на култура, наука, изкуство и дипломация за реализиране на външнополитическите приоритети.

Фотий знае и точния човек, на който да възложи новия културно-политически проект. Това е Константин Философ - гениален ученик на Фотий и негов личен приятел. Константин, който ние познаваме по-добре с монашеското му име Кирил, завършва еквивалента на гимназия на 13, университет - на 20, а на 25 вече е това, което днес бихме нарекли "доцент". Знае 8 езика и е печелил теологически спорове срещу някои от най-изтъкнатите имена на своето време.

Най-важното е, че Константин е "по майка славянин" - т.е. познава езика на племената, населяващи земите северно от византийските владения на Балканите. Още от 855 г., Константин и брат му Методий работят върху проект за писменост, която да послужи на славянските племена за по-лесното покръстване и приемане на християнските догми и култура.

Тази писменост се нарича "глаголица" и Фотий решава да я използва като инструмент за привличане на славяните, живеещи по средното течение на р. Дунав, обединени в кралство Великоморавия - стабилен византийски съюзник в борбата с България и Източното Франкско кралство. Светите братя заминават за Моравия през 862 г. и започват да разпространяват своята нова писменост, с която се заемат да запишат говореното от западните славяни наречие и да преведат на него светите писания на Християнството.

По пътя си и въобще през целия си живот, Кирил и Методий никога не идват в България и делото им няма абсолютно нищо общо с нея. Не така стоят нещата с техните ученици. След смъртта на Методий през 885 г. учениците му са прогонени от Моравия. На границата с България в района на днешния Белград, те са прихванати от хора на Борис I, който ги приема в Плиска и им предлага да работят за него.

Офертата е примамлива - да продължат делото на учителите си с пълна местна подкрепа. Само дето никой не е попитал Византия. Всъщност, Византия няма никакъв интерес България да има своя собствена писменост. Българите са приели християнството от Константинопол през 864/65 г. и са потвърдили приобщаването си към ромейското ойкумене на църковния събор в Константинопол през 870 г.

Гръцкият от векове е официален език в България - цялата администрация и дипломация се водят на гръцки. За Византия това положение е дюшеш. Въпрос на време е със силата на езика и религията българите да бъдат претопени културно и приобщени към византийската имперска културно-политическа идентичност.

В Средните векове етническият произход няма особена стойност и ромеите се надяват, че българите могат по мирен път да приемат върховенството на Византия и нейната култура и така да бъдат асимилирани. Борис има други планове. Както посочват специалистите, българският владетел буквално скрива учениците на Кирил и Методий при себе си за няколко години и им дава възможност да творят и да превеждат. В резултат от това се раждат двете основни книжовни школи в българските земи - Охридската и Преславската.

С времето става ясно, че глаголицата, предназначена да обслужва западните наречия на славянския език, е не достатъчно добра за навикналите на гръцки букви българи. Именно поради тази причина в Преслав, под надзора на новия владетел - Симеон (а вероятно и с негово активно участие), започва създаването на нова писменост, която е наречена "кирилица" в чест на Св. Константин-Кирил Философ, вдъхновителят на идеята за славянска писменост.

Ако глаголицата може да се разглежда като опит за създаване на някакъв общославянски писмен език, то кирилицата е без всякакво съмнение "българска" писменост, предназначена да обслужва конкретните нужни на езика, говорен в българската държава. В този смисъл, да наричаме кирилицата "славянска", а не българска писменост, е исторически погрешно.

През целия Х век, българската книжнина се развива в контекста на т. нар. Златен век. През 971 г. Византия завладява столицата Велики Преслав и пленява безценните образци на българската книжнина. Година по-рано градът е разграбен от киевския княз Святослав, който занася част от ръкописите на българите в своята столица Киев.

Впоследствие тези ръкописи ще бъдат нарочно преправени, като на мястото на споменатите вътре български владетели е записано името на Святослав - измама, разкрита от руските историци през XIX век.

През 988 г. Киевска Рус избира да приеме християнството от Византия. Наред със свещениците-кръстители, ромеите изпращат и българска книжнина, използвайки наготово трудът на Преславската школа, за да реализират собствените си културно-политически цели.

Така българската книжнина се превръща в основа на новия, руски език, който се оформя след приемане на Християнството. Налагането на този език помага за окончателното претопяване на викингския елемент в Киевска Рус. Може да се каже, че благодарение на българското книжовно наследство, варягите се превръщат в руснаци.

В началото на XVIII век руският император Петър I Велики, започва политика на целенасочено налагане на руското влияние на Балканите. Първите връзки са установени с черногорците ок. 1704 г., след което започва пропаганда и сред сърбите. Причините за това са няколко. От една страна, Русия се стреми да подкопае позициите на Османската империя на Балканите с ясната цел да я замени като регионален политически фактор.

От друга страна, в края на XVII и началото на XVIII век Австрия и Папството използват католицизма като средство за привличане на местното балканско население в борбата срещу Полумесеца. Русия с основание се бои, че разпространението на католицизма може да отнеме Балканите от сферата на влияние на Православието, като чийто единствен защитник се изживява Москва - Третият Рим.

Подчинена на този политически императив, руската външна политика през целия XVIII век е насочена в две посоки - използване на балканските православни като заселници за новите руски владения в Украйна, и налагане на руското културно влияние на Балканите посредством съществуващата мрежа от храмове и манастири.

Връхна точка на тази идея е планът на Екатерина Велика да унищожи Османската империя и да я замени на Балканите с една марионетна "Византия", която да се управлява от руския престолонаследник. Така Балканите ще се превърнат във фактически апанж на Русия и в опорна точка за разпространение на руското влияние в Средиземно море.

Тази политика се променя през XIX век в контекста на национализма. Става ясно, че местните балкански народи започват да преследват своята еманципация и независимост. В този контекст да се търси връщането на Византия изглежда безумно. На преден план излиза идеята за "една вяра, един народ" - също като филма. Неспособна директно да асимилира балканците, Русия иска да ги превърне в свои културни и политически сателити, следвайки модела, зададен от Византия през IX век.

Меката сила се съчетава с твърдата - войни са следвани от експанзия на културни институции, консулства и щедри дарения за църкви, манастири и книжовни дружества. Всякакви революционни организации са разглеждани като опасни терористи и врагове на руската политика. Неслучайно нито един виден български революционер не е русофил.

Връхната точка на руската политика в това направление е реализирана през 1878 г. На Балканите съществуват пет местни, православни държави, всички обвързани по един или друг начин с руската имперска политика. Арогантността на Александър III и липсата на такт водят до пълно фиаско.

Дъното е достигнато през първата половина на XХ век - загубата на Русия в Първата Световна война и последвалата Октомврийска революция превръщат СССР в явен враг на монархическите, авторитарни режими на Балканите.

Ситуацията се променя след Втората Световна война, когато Москва със силата на оръжието налага властта си над Източна Европа и превръща Балканите в плацдарм за оказване на натиск към Средиземноморието.

Мигът на триумф - точно 70 години след 1878 г. - отново е пропилян от арогантността на автократа - Тито е отлъчен, а Гърция е изпусната в хода на кървавата Гражданска война. След рухването на Източния Блок, Русия остава да дърпа конците в редица балкански държави. Опитът за помирение със Запада по времето на Елцин води до стратегически загуби - пълен разпад на Югославия, поемане на България към ЕС и НАТО, откъсване и на Румъния.

В този контекст, смяната на Елцин с Путин носи логична промяна във външната политика. Путин е наясно, че няма как да позволи компромис с Европа, без да застраши южния си фланг. Откъсването на Украйна от Русия е болезнен удар за Москва - вероятно най-тежкият.

За да се компенсира това статукво, Русия се нуждае да дестабилизира тила на Украйна и да не допусне траен мир и консолидация на евро-атлантическите интереси на Балканите. За тази цел Москва използва замразения конфликт в Приднестровието, а впоследствие непрекъснато подклажда търканията на Сърбия с нейните съседи относно съдбата на Босна и Херцеговина и на Косово.

Употребата на нерешени национални въпроси се използва като директно средства за натиск над Сърбия, Босна, Молдова, Албания и Косово. Същевременно, Москва финансира и подклажда раздухването на вече приключени териториални спорове като претенциите на България към Македония, Северна Добруджа и Беломорието.

За целта Москва използва своята армия от тролове, с която Кремъл се хвали. Успехът се корени и в слабостите на България - ниско ниво на образованост и още по-ниско ниво на информираност. Колцина ли знаят, че България официално се е отказала от всичките си претенции към всичките си съседки, за да може да стане член на НАТО и ЕС?

Сега незатихващият спор със Северна Македония създава нови възможности пред Русия да вбие клин в спиците на евро-атлантическата интеграция. Целта е да се създаде постоянно напрежение, което да обслужва политическите интереси на Москва и да подхранва реториката на нейните партии-симпатизанти в София и Скопие, които използват езика на омразата за да мобилизират все по-значителни членски маси сред малограмотното и обезверено население на едни от най-бедните държави в Европа.

В този контекст даването на пари от МВнР на Русия за подобни филми е съвсем логичен и предвидим ход, който не би следвало да изненадва никого. То е част от многокомпонентния подход, съчетаващ влияние в политическите сили, медийна пропаганда, икономически натиск (туризъм, горива) и употреба на и без това изопаченото и слабо познато минало за целите на политическата пропаганда.

Балканските държави с безкрайните си проблеми, липсата на перспектива и решения, просто се подлагат на тепсия. Много помага и абсурдната вече обич към Русия, натрапвана с поколения в хода на комунистическото минало - един тумор, отдавна закъснял за оперативно отстраняване.

Кратният отговор е - "Никъде". България няма външно- или вътрешно- политическа доктрина. Тя няма ясна образователна стратегия, ясна позиция по своето историческо минало и ясна концепция за ценностите, които трябва да защитава. Населението е поляризирано и разединено. Историческата грамотност е почти нулева. Митове, легенди и фалшиви новини раждат безумни бисери на псевдонационалистически и патриотарски полюции.

Сервилни и сенилни културни и политически институти създават посредствени трудове, чиято цел е да се усвоят едни пари, но да се свърши минимум работа. Вместо историята да се популяризира на говорими, световни езици, академиците ни седят заврени в прашасали кабинети, вземайки смешни пари за смешна работа.

Всеки опит за някаква градивна, експертна оценка и позиция бързо бива замитан от политиците, за които отстояването на националните идеали е някъде в дъното на личните приоритети - веднага след покупката на PS5 и извеждането на третата любовница на кафенце в центъра.

Ас. д-р Александър Стоянов е историк, специалист по военна история и член на Българска Академия на Науките. Завършил е Лайденския университет в Нидерландия. Водил курсове и открити лекции в Нов български университет и в Софийския университет "Св. Климент Oхридски". Автор на пет публикувани книги и над 220 статии и публикации.