Мястото на концлагера в тоталитарната репресивна система в България 1944-1989 г.

Борислав Скочев

Концлагерите в комунистическа България съществуват под различни форми почти без прекъсване от 1944 г. до 1989 г., с което българският комунистически режим се отличава от останалите режими в Източна Европа. Това предоставя допълнителни възможности за изследване на тоталитаризма. Въдворяването в концлагер не е най-масовата репресия, упражнявана от комунистическия режим у нас. Към март 1953 г. в страната има 14 380 затворници, от които 3 270 политически, 24 000 изселени, почти всички политически, и 2 286 лагеристи, от които 2 107 политически.[1] През 1951 г. са разследвани от ДС 7 160 души, от които изпратени в ТВО 2 167, осъдени 2 360; през 1952 г. разследвани 3 312 души, въдворени 391, осъдени 1 857.[2] През 1959 г. по линиите на ІІІ управление на ДС в цялата страна са реализирани 1 849 души, от които въдворени в ТВО 26, осъдени 317.[3] Въдворяването се прилага, когато липсват законови основания за преследване по съдебен ред, тъй като провинението пред режима не е престъпление по закон или лицата са репресирани само заради биографията или принадлежността им към определена социална, политическа, професионална, верска или етническа група и в случаите, когато режимът има нужда от масова, спешна и превантивна репресия, каквато съдът не може да упражни.

Най-важното "предимство" на концлагера от тоталитарна гледна точка е неговата способност да всява неопределен страх в обществото и да пречупва личността с неясното, безпричинно въдворяване, с липсата на присъда и със срок, който може да бъде продължаван безкрайно. От началото на режима до неговия край Държавна сигурност вижда в концлагера най-подходящата среда за вербовка и за "разложение" на индивида и различните общности. Хана Аренд нарича концлагерите на комунизма и националсоциализма "лаборатории, в които се изпитва фундаменталното убеждение на тоталитаризма, че всичко е възможно"[4]; тяхното предназначение е "не само унищожаване и деградация на човешки същества, а провеждане в научно контролирани условия на ужасния експеримент по елиминиране на спонтанността на човешкото поведение и превръщането на човешката личност в обикновена вещ, в нещо, което дори животните не са".[5] Доколкото това е общата цел на тоталитаризма, то концлагерът е „ръководен социален идеал на тоталното господство въобще"[6]. Така концлагерите са "истински централната и най-последователната институция на тоталитарното управление"[7]. След 9.ІХ.1944 г. концлагерите са третото планирано по време средство за неутрализиране на остатъците от националния елит и способните на активна съпротива обществени групи, които са избегнали първите два етапа - убийствата без съд и присъда и "народния съд". Първоначално са използвани различни концлагерни форми: незаконни лагери за задържане и убийства през есента на 1944 г.[8]; наследени военновременни "селища на Държавна сигурност" - до началото на 1945 г.; лагер за германски и унгарски граждани - 1944-1945 г.; места за въдворяване на ново местожителство и принудителен труд - 1945-1946 г.; лагери по Закона за трудово мобилизиране на безделниците и праз­носкитниците - 1946-1949 г.; извънзаконовият специален лагер "С" към отдел ІІ-ДС - 1947-1950 г.

Но концлагерите, които най-пълно съответстват на целите на тоталитарната власт, са трудово-възпитателните общежития. Те са организирани в началото на 1945 г. по съветски образец, предназначени са за "превъзпитанието" на "по-опасните политически врагове" и трябва да се самоиздържат от принудителния труд. За няколко години се изграждат около 10 основни ТВО с приблизително 30 лагерни подразделения, но към средата на 1949 г. остават три големи концлагера – "Ножарево", "Перник" и "Белене", а от 1952 г. - само ТВО "Белене". Това е времето на съветизация на България и репресията е масова и демонстративна. Обект на въдворяването са политически противници, но и неполитизирани обществени категории, които са пречка пред един или друг етап на съветизацията. Най-голямата лагерна група са селските стопани - към началото на 1949 г. селяните са 20,4% от всички политически лагеристи[9], а към 31 март 1950 г. те вече са 45,5% от лагеристите в страната[10] и това съотношение се запазва до закриването на ТВО през 1953 г. В годините 1944-1953 се създават различни структури за централно ръководство на ТВО, те се разрастват, особено стопанските, между тях съществува известно съперничество, част от функциите им се дублират, но към края на периода вече съществува доминацията на Държавна сигурност, въпреки че административното ръководство на концлагерите формално не преминава към ДС. Нараства и централният ведомствен, но и политическият контрол върху административните репресии. Политбюро на ЦК на БКП взима не само политическите, а и нормативните и някои от оперативните решения за концлагерите. През 1951 г. в затворите и лагерите е въведена съветската режимна категоризация по политически и класов признак, а административната репресия е приравнена със съдебната, като с решение на Политбюро централната комисия при МВР по изселването и въдворяването, по подобие на Особое совещание при НКВД, получава право по административен ред да "осъжда" на лагерни срокове до 7 години. Направена е и стъпка към създаване на изправително-трудов лагер от съветски тип и в края на 1950 г. в ТВО "Ножарево", а от началото на 1952 г. в ТВО "Белене" са изпратени затворници.

През есента на 1953 г. концлагерът "Белене" е закрит, но отново е открит през ноември 1956 г. по време на Унгарското въстание. След тези първи арести единствената голяма акция е въдворяването през януари и февруари 1958 г. на близо 1 700 младежи, обявени за "хулигани". Политическата репресия вече не е масова и е маскирана като неполитическа, заличена е границата между политическото и неполитическото въдворяване. Не е изготвен ясен регламент за реда на въдворяване, не са създадени централни структури и отделение "Въдворяване и изселване"-ДС нерегламентирано изпълнява всички ръководни и контролни функции. Така концлагерът се оказва под едноличното ръководство на зам.-министър Мирчо Спасов, който ръководи отделение ВИ-ДС и който привежда в изпълнение неформалните нареждания на Тодор Живков. Тъй като законовото основание за въдворяване в ТВО е премахнато през януари 1959 г., Политбюро мълчаливо одобрява преместването на ТВО "Белене" край Ловеч през октомври 1959 г. Резултатът на това развитие на концлагера извън закона и на квалифицирането на лагеристите като "криминални рецидивисти" са произволът, ежедневните убийства и крайната дехуманизация в Ловешкия лагер.

През декември 1963 г. административните репресии на МВР, временно спрени след закриването на Ловешкия лагер, са подновени, главно заради опозицията в БКП срещу Тодор Живков и обществените подигравки с неговата личност.[11] На територията на затвора "Белене" отново е открит лагер за хора без присъда, този път като наказателно общежитие за изселени. През 1966 г. МВР прави опит да го узакони като лагер и разшири до 600 души "особено опасни рецидивисти". Становищата на председателя на Върховния съд и на министъра на правосъдието са, че лишаването от свобода по административен ред е незаконно[12] и лагерът не е узаконен. Въпреки това той продължава да съществува, а през 1968 г. е създадено концлагерно общежитие за жени в с. Ножарево. През 1972 г. МВР и Главна прокуратура отново опитват да узаконят концлагерите, но това не е прието от Министерски съвет и те продължават да съществуват като общежития за изселени. През 60-те и 70-те години концлагерите са слабо използвана репресия, по политически причини най-вече срещу българи мюсюлмани при насилствената смяна на имената им. Тези концлагерни общежития би трябвало да са закрити към 1977 г., когато влиза в сила изработеният след подписването на Хелзинкските споразумения нов закон за народната милиция, в който е премахнато принудителното установяване на ново местожителство. Но има свидетелства и откъслечни сведения за хора без присъда в затвора “Белене” в края на 70-те и началото на 80-те.

През декември 1984 г. концлагерът на остров Белене е спешно открит с първите протести на турците срещу "възродителния процес". Със закъснение от един месец въдворяването е оформено като принудително установяване на ново местожителство. Първоначално въдворяването е на участници в протестите, но става превантивно при предстоящето преименуване в Североизточна България. Тъй като информация за концлагера изтича извън страната, а в него се организират протести и се оформят лидери, той е закрит към есента на 1986 г. (поне един човек остава до началото на 1987 г.), а около 85 лагеристи са преместени в затвора "Бобов дол" при подобни лагерни условия до средата на 1987 г. В тези години са използвани и други форми на превантивно и продължително задържане без присъда с цел изолация и пречупване. През зимата на 1985 г. от районите, в които предстои преименуването в Североизточна България, са военно мобилизирани около 1 700 турци и имената им са сменени във военните поделения. През август 1989 г., заради вълненията сред българите мюсюлмани с искания за изселване в Турция, около 100 души от Западните Родопи и Гоцеделчевско са мобилизирани по указа за гражданска мобилизация, настанени в затвори и изпратени на работа в затворнически предприятия, но след няколко дни са преместени във военно поделение в Сливница,  където остават 1 месец. В този период политическите нареждания за този вид репресия са напълно неформални, най-вероятно устно свеждани от Тодор Живков на министъра на вътрешните работи. 

Така концлагерите на комунистическа България са едно от главните средства за установяването и съхранението на тоталитарната държава и за смазването на съпротивата на българина срещу съветското господство. Те обслужват политическата репресия, когато трябва да бъде масова, спешна и превантивна и не може да бъде извършена по нормален юридически път. Организацията на концлагерите е по съветски модел и разликите със съветската практика не са в същността, а в местните исторически и политически условия. У нас лагерите напълно се провалят в амбицията си да се превърнат, като съветския лагерно-производствен комплекс, в една от най-важните структури в производителните сили на страната, но успешно изпълняват същинските си политически задачи. Условията не са по-леки от тези в ГУЛАГ; в годините 1951-1953 смъртността в съветските лагери намалява, а в ТВО "Белене" нараства и процентно става два пъти по-висока от тази в съветските. Съществената разлика е, че в българските концлагери не се стига до дълбоката нравствена деградация в съветските изправително-трудови лагери и съществуват прояви на съпротива и солидарност, а подборът и индоктринацията на жесток лагерен персонал продължава до края на 50-те години. Причините са, че тук лагерите са основно политически и че до 1944 г. обществото ни не преживява нито обезценяването на човешкия живот във война на собствена територия, нито нравствен разпад под тоталитарен режим.

Остава въпросът защо българският комунистически режим запази концлагерите до самия си край. Могат да се посочат няколко фактора, но същественият е, че след закриването на концлагерите в Източна Европа в средата на 50-те години (някои в началото на 60-те) концлагерът у нас обслужва такива радикални екперименти с човешката личност, като прекъсването на дълбоката връзка на българина със земята и свободния труд (пълното завършване на колективизацията в края на 50-те) и създаването на лишена от съпротивителните сили на националното чувство, традицията и вярата "социалистическа нация" (унищожаването на "великобългарския шовинизъм", превземането на православната църква, насилствената смяна на имената на българите мюсюлмани през 60-те и 70-те и на турците през 80-те), които са проява на фундаменталното тоталитарно убеждение, че "всичко е възможно" и закономерно изискват своята "най-последователна институция на тоталната власт" – концлагера.

Литература:

Да се запази за вечни времена. Състав. Веселин Анге­лов. София, КРДУПБДСБРУГЩ, 2002.

Държавна сигурност – политическа полиция. София, КРДОПБГДСРСБ­НА, 2011.

Държавна сигурност. Структура и основни документи. София, КРДОПБГДСРСБНА, 2010.

Христов, Христо. Секретното дело за лагерите. София, Сиела, 2012.

Arendt, Hannah. The Origins of totalitarianism. New York: Meridian Books, 1958.

[1] Доклад за състоянието на аг.-опер. работа по затворите и ТВО, 25.03.1953 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 2, а.е. 67.

[2] Доклад на министъра на вътрешните работи за състоянието и дейността на органите на МВР за периода 1951–1953 г., 8.XI.1953 г. – В: Да се запази за вечни времена...

[3] Доклад отностно аг.-опер работа по линиите на III управление на ДС през 1959 год. АКРДОП­БГДСРСБНА – М, ф. 13, оп. 1, а.е. 1710. – В: ДС – политическа полиция...

[4] Arendt, Hannah. The Origins of totalitarianism. New York: Meridian Books, 1958, с. 437

[5] Пак там, с. 438.

[6] Пак там.

[7] Пак там, с. 441.

[8] Христов, Христо. Секретното дело за лагерите. София, Сиела, 2012, с. 92–95.

[9] Сведение за лицата, намиращи се в ТВО към 1 януари 1949 г., изразен цифрово и в про­центи по националност, причини за въдворяването и социален състав. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 17, оп. 1, а.е. 43.

[10] Доклад на министъра на вътрешните работи Георги Цанков до Политбюро за състояни­ето и дейността на органите на ДС, 12.04.1951 г. – В: Държавна сигурност. Структура и основни документи. София, КРДОПБГДСРСБНА, 2010.

[11] Протокол от съвещание с ръководния състав на окръжните управления на МВР и Со­фийско управление МВР, 17 декември 1963 г. АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 1, оп. 7, а.е. 310.

[12] Доклади, правилник, писма и др. за борба с хулиганските прояви; изготвяне на пра­вилник за приложение на чл. 14 от УНМ; създаване на общежитие на МВР към ДЗС Белене. ЦДА, ф. 88, оп. 2с, а.е. 6.