Проф. Греъм Хърд: Руският империализъм на XXI век

Русия се позиционира като велика сила, а Москва като доминиращ цивилизационен център в рамките на геополитически блок – сфера на влияние, която включва "историческа Русия". Като такава, Русия има историческото задължение да действа като "щит и меч" в това пространство. Русия определя кой е приятел и кой враг, до каква степен трети страни могат да развиват дейност в това пространство и каква посока на развитие трябва да изберат по-слабо контролираните страни в тази сфера на влияние. Можем да идентифицираме пет основни двигателя на стратегическото поведение на Русия, които помагат да се обясни взаимодействието й с държавите в нейната сфера: желанието за запазване на режима и статута на велика сила; възприемане на заплахите; вкоренени имперски нагласи към съседите; способността да се легитимира политическата власт на руския президент Владимир Путин чрез репресивни мерки; завръщане към месианството във външната политика.

На първо място, обявяване съществуването сфера на влияние показва статута на велика сила, което от своя страна легитимира запазването на режима: всички политически решения се вземат на местно и персонално ниво. Русия на Путин използва представата за Русия като обсадена и обкръжена велика сила, суверенна и стратегически автономна велика сила с глобално влияние и глобален играч, способен да оформи световния ред. Поради това (според разбиранията на властта в Кремъл, бел. ред.) руснаците могат да се гордеят със страната си, която се е "вече не е на колене". Руският журналист (и военен експерт) Александър Голц смята, че това как Русия изпълнява тази роля до голяма степен зависи от личното възприятие на Путин за света (което Голц описва така, бел. ред.): "Светът се управлява от силните; слабите са изтласкани и отблъснати. Светът принадлежи на смелите. Ако една страна има ядрени оръжия, нейният лидер може да прави каквото си иска. И никой няма да посмее да му противоречи, дори и да изрече явна лъжа. Защо да не лъже, ако населението, което контролира, харесва лъжите му? В крайна сметка демокрация не съществува. Това са просто лицемерни западняци, които мамят народа си по по-изтънчен начин. Така че днес се справяме доста добре в тази област", заявява той.

Второ, възприятието на Русия за собственото й пространство се ръководи от възприятията за заплаха и стратегическата психология, генерирана от усещане за стратегическа уязвимост и безпокойство. Стратегическата култура на Русия е оформена от чувството за несигурност на естествените й граници, което води до страх от външна намеса и сложната офанзивна и отбранителна динамика, която характеризира руските военни кампании от векове. Уроците от миналото на Русия показват, че тя може и го е правила изключително бързо - от стабилност към колапс, безредие и анархия. Има много източници на нестабилност. Когато Русия е слаба, външните участници използват това обстоятелство за собствена изгода (сочи руската стратегическа психология, бел. ред.). Сферите на влияние се разглеждат като териториални зони, в които трябва да бъдат отблъснати три вида заплахи: заплахата, че държавите в тези зони могат да се присъединят към чуждестранни военни съюзи или, в някои случаи, към икономически блокове; заплахата от постоянни чужди военни бази или военни операции на територията на тези страни; и заплахата от политическа намеса, която подкопава стабилността на режима. На тази основа демократичните идеологически концепции трябва да бъдат потиснати, а авторитарните концепции, напротив, трябва да процъфтяват и да се развиват. Тази геополитическа сфера на интереси може да бъде представена от такива понятия като руския свят, ново постсуверенно културно и цивилизационно пространство; Евразийско наднационално управление и регулаторни структури (Евразийски икономически съюз); и военизирано, имперско, антизападно пространство под принудителния контрол на Русия, или понятие като "постсъветско пространство 2.0", което включва Беларус, Абхазия и Южна Осетия, Донецк и Луганск, Приднестровието, а в бъдеще може би дори и Киргизстан.

Трето, имперското минало на Русия, етнолингвистичните връзки и липсата на яснота за границите на Русия допринесоха за сложните отношения между Русия и нейните съседи и за нежеланието й да разглежда границите след разпадането на Съветския съюз през 1991 г. като легитимно установени и неприкосновени. Отношението на Русия към Беларус и Украйна се различава от отношението й към другите републики от бившия Съветски съюз. В стратегическите комуникации на Русия тези "територии" са част от източнославянската православна основа на "историческа Русия" и като такива са част от "един народ", един език, една култура и една религия. Москва ги разглежда като исторически руски територии, а не като независими суверенни държави. И в този си статут те представляват основен национален интерес, който не подлежи на преговори и в името на който Русия е готова да води войни. Други територии от постсъветското пространство имат различни функции в руското стратегическо мислене: тук Русия трябва да играе водеща роля, демонстрирайки, че Русия е център на глобалната сила в многополюсен световен ред.

Въпреки че Русия има силни исторически и културни връзки с Европа, амбивалентността на отношенията й с Европа продължава да оказва влияние върху стратегическото й мислене. След като отношенията със Запада се влошиха заради анексирането на Крим през 2014 г., Русия отново се обърна към Азия и особено към Китай като потенциален съюзник в противовес на враждебните отношения с политическия истаблишмънт на Запада. В стратегическата концепция на Русия на Европа е възложена следната функция: да препотвърди изключителната цивилизационна идентичност на Русия като обсадена крепост и алтернативен модел. Според този руски разказ Европа е съставена от васални държави на САЩ – марионетни държави, неспособни на стратегическа. В същото време кукловодът, САЩ, е велика сила. Що се отнася до САЩ, Русия смята, че нейната ядрена триада й осигурява паритет, равенство и реципрочност в отношенията с "основния противник". САЩ играят ролята на стратегически ориентир на Русия и поради статута си на велика сила САЩ са "достоен съперник" за Русия.

Четвърто, силата на Русия в крайна сметка се основава на поддържането на независима ядрена триада в състояние на бойна готовност и модернизирани конвенционални сили. Вездесъщието на военните теми, военният патриотизъм и милитаристичното оцветяване на политиката в държавните усилия за формиране на "рускост" спомагат за постигането на социален консенсус. Ролята на страха в създаването на чувство на уважение е централен компонент в стратегическата култура на Русия. Сергей Медведев, професор по политически науки във Висшето училище по икономика на Националния изследователски университет и възпитаник на центъра "Маршал", твърди, че най-успешният износ на Русия не са въглеводородите, а страхът. Русия не се страхува от факта, че съседите й се страхуват от нея; напротив, Русия се плаши от ситуация, в която съседите й няма да се страхуват от нея. Този страх, че ще престане да налага страх над другите, помага да се разбере желанието на Русия за регионална хегемония и нейното стратегическо поведение.

Пето, стратегическата култура на Русия се характеризира с елемент на месианство, който е приемал различни форми през вековете, но продължава да оформя руските военни кампании морално и идеологически. Месианството включва идеята, че Русия е велика сила, изпратена свише на цивилизационна мисия (наскоро Путин заяви, че Русия се управлява от Бог, бел. ред.). Месианството е във възход, когато руските лидери разпространяват основните му елементи. В съвременната консервативна мисъл в Русия страната е представена като библейски "катехон" ("катехон" е библейско, но и философско понятие, което обозначава "пазител на портите на ада"), способен да сдържа и обуздае антихристите и да забави идването на мрака, хаоса и апокалипсиса. "Православната геополитика" предполага, че Русия е лидер на славянския православен свят, способен да разпространява руската култура и руските ценности в наднационалното православно пространство, обхващащо Балканите и Източното Средиземноморие от Сърбия до Сирия в границите на каноничната Руска православна църква (РПЦ). Тази територия обхваща 16 държави: Азербайджан, Беларус, Китай, Естония, Япония, Казахстан, Киргизстан, Латвия, Литва, Молдова, Монголия, Русия, Таджикистан, Туркменистан, Украйна и Узбекистан.

Месианските идеи в религиозната философия са се слели с националната идеология и това сливане се използва както у дома, така и в чужбина, за да легитимира и оправдава външнополитическите гамбити. Това се отразява в ролята на Руската православна църква при наборната служба и в начина, по който Политическото управление на руското Министерство на отбраната мобилизира и изгражда морала на призованите за военна служба. Руската православна църква има дългосрочно влияние върху продължителността на конфликта, динамиката на ескалацията и възпирането ("ядрено православие"). Наистина, на пленарната сесия на дискусионния клуб "Валдай" през 2018 г. Путин спомена рая и ада в контекста на разполагането на ядрени оръжия: "Едва след като бъде потвърдено нападение срещу Русия, ние ще отвърнем на удара... Агресорът трябва да знае, че възмездието е неизбежно и че ще бъде унищожен. И ние, жертвите на агресията, ще отидем на небето като мъченици, а те просто ще загинат, защото дори няма да имат време да се покаят".

Русия оправдава твърдението си за регионална хегемония с три основни аргумента. Първо, хегемонията се съчетава с нейната историческа роля, самосъзнание и онтологична сигурност. Второ, сферите на влияние, а не сътрудничеството и взаимозависимостта, създават баланс, предвидимост и стабилност в международните отношения. Трето, и парадоксално, хегемонията на Русия на регионално ниво е необходима, за да се противодейства на хегемонията на САЩ на глобално ниво. По този начин Русия утвърждава собствения си абсолютен суверенитет в своята сфера на влияние, като в същото време се придържа към доктрината за ограничен суверенитет на по-слабите държави и се позиционира на световната сцена като защитник на идеалите на Вестфалския мир. Крайният резултат е, че бившите съветски републики станаха заложници на параноичната антизападна реторика на Русия за обкръжена държава, която прави "стратегически пробив" и нейния изчаквателен бизнес подход "ти към мен, аз към теб". Русия е обхваната от конфронтационен синдром, при който агресивната външна политика на страната е израз на нейната слабост, а не на нейната сила. Изкуствено създаденият конфликт със Запада, съчетан с изкуствено създаденото гражданско съгласие вътре в страната, осигурява легитимност на режима. Както отбелязва британският историк Робърт Сървис, "Русия може да бъде мощен разрушител в чужбина и мощен стабилизатор у дома".  

Източник: Д-р Греъм Хърд, професор, Център Маршал (текстът е писан в края на 2021 г.), Journal of European Security and Defense Issues