Проф. Николай Овчаров: Лирическият герой "Национален предател"

В литературната критика съществуват понятията драматически, епически и лирически герой. С тях се означават главните персонажи в съответните жанрове. Още от времето на социализма обаче у нас особено натоварване получи определението "лирически герой". Характерно за него е, че много често предава черти от образа на самия автор. Ето защо изграждането на личността на лирическия герой е особено изразителен начин да се предават чувства и послания.

В този смисъл е интересно да се проникне в душевността на една важна категория хора – националните предатели. Най-често ги възприемаме по американски - като "лошите момчета". Снимката тогава е чернобяла, те са носители на злото и не могат да изпитват положителни чувства. На този принцип бе изградена социалистическата литература, в която кристалночистите комунисти смазваха с морала си мракобесните фашисти и техните мекерета – предатели и издайници на партизани. Всъщност нещата са много по-сложни. Дори през далечното Средновековие предателите са обрисувани като сложни и противоречиви личности.

Такъв е, например, Иванко –"убиеца на Асеня" – по определението на Васил Друмев в едноименната драма. Домогвайки се до властта с "ромейска връзка" и с цената на убийството на Асен І, през 1196 г. боляринът е принуден да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, макар в империята да получава много почести и земи. Накрая той "се осъзнава", връща се към българските си корени, заради което коварно е заловен и екзекутиран от ромеите. В края на ХІІІ в. е драматична съдбата на цар Иван Асен ІІІ, син на друг цар – Мицо Асен.

В гражданската война, избухнала след убийството на законния владетел Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта с помощта на Византия. Известно време се крепи на трона изцяло с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. В края на краищата Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско съкровище и задоволявайки се с дадената му от византийците титла "деспот". Особено много предателства има при османското нашествие в края на ХІV в. За такива изменници пише видинският митрополит Йоасаф Бдински година след падането на Търновград: "О, позор! И мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра! Едни като е изплашиха от страх, някои като се омекчиха чрез ласкателства или като бидоха победени чрез материална придобивка, други пък се присъединиха към враговете като – поради простотията си – се подмамиха чрез писма и хитрост!".

Предателството на тези хора става особено черно на фона на подвизите на други, които се сражават до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава векове наред в песни и предания. А за предателите е измислил легенди като тази за Ведена от с. Железница, показала на турците тайния изход на героичната крепост Урвич край София. Затова Господ я вкаменява заедно с невръстното й дете, а потомците и днес могат да видят тази скала край бързия Искър. Няма съмнение, че на българите е най-трудно през петте столетия турско робство. Тогава на изпитание е подложено самото оцеляване на нашия народ. И точно затова предателствата по това време са най-болезнени.

Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се превръщат в синоними на националната измяна, може би защото жертва става най-великият българин - Васил Левски. Често съм си мислил за втория - иначе заможен и влиятелен за своето време човек. Вероятно посвоему той е обичал Родината. Доказателство е неговото участие в назначените от Високата порта комисии, издирили доказателства за извършените по време на Априлското въстание зверства. Затова Хаджипенчович накрая е обявен от турските власти за "неблагонадежден" и отстранен от работа. След Освобождението е избран в Учредителното събрание и участва дейно в политическия живот.

Едно действие обаче зачерква всичко положително, направено от него. Това е участието му в назначената през 1872 г. от турските власти правителствена съдебно-следствена комисия, издала смъртната присъда над Левски. Този акт спечелва на Иванчо Хаджипенчович омразата на първо време на цялата революционна емиграция. Нейна еманация е фейлетонът на Христо Ботев "Знаеш ли ти кои сме?" от март 1873 г., който пък му носи ненавистта на целия български народ. И това чувство не може да бъде изтрито от него по никакъв начин, дори с участието в комитета за събиране на средства за построяване на паметник на Апостола на свободата след Освобождението.

Тези мисли отново ме налегнаха преди няколко вечери, когато в популярно публицистично предаване на една от националните телевизии пак се разглеждаше болния въпрос за отношенията ни със Северна Македония. В студиото се намираха историци, политици и дипломати. В общи линии те поддържаха мнението, подкрепено, според социологическите проучвания, от над 80% от българите. А именно, че до 1944 г. ние имаме обща история и езикът край Вардар е бил чист български. Един от историците обаче се държеше различно. Той опонираше често на останалите, изказвайки "свое" становище, че към миналото трябва да има различни гледни точки. Не бе трудно в тази позиция да се долови основната теза на северномакедонската страна в смесената Историческа комисия, изразена от съпредседателя й Драги Георгиев.

Според него има нужда от "мултиперспективност", когато "различните разкази (за събития и личности – Н. О.) се зачитат, а не се налагат". Или ако в българските учебници пише "Тодор Александров е българин, който в Македония се смята за етнически македонец", то в македонските ще бъде отбелязано "Тодор Александров е македонец, който в България се смята за етнически българин". Ето това, драги читатели, е квинтесенцията на северномакедонската позиция, изчистена от цялата паяжина уговорки и заплетени словосъчетания. Но ако в устата на Драги Георгиев тези думи имат някакъв смисъл (все пак онзи трябва да си изкарва хляба – иначе ще се наложи да си яде дипломата), то как да се тълкуват те, изречени от български историк с титла.

Внимателно се взирах в реакцията на въпросния български "учен" по време на дебата. Камерата го показваше често и аз виждах как по месестото лице избиват капчици пот, когато трябваше да опонира на ясната историческа истина, изтъквана от другите. Как притиснатите от тлъстини очички шарят трескаво наляво-надясно, а острите бръчки по челото показват неистовото желание да намери аргумент. Макар да ме вбесяваше, в един момент се хванах, че започвам да му съчувствам. Действително не е леко да откриеш аргумент, за да обясниш как племенникът на цар Самуил, цар Иван Владислав, твърди, че е "българин родом", но всъщност е искал да каже нещо друго.

Или как братя Миладинови пишат на титулната страница на книгата си от 1861 г., че са събрали "български народни песни", но на практика това не е така. И точно тогава пак се сетих за Иванчо Хаджипенчович. Запитах се как ли се е чувствал през онази далечна 1872 г., когато е трябвало да подпише смъртната присъда на Васил Левски. Дали и той се е потял по същия начин, измисляйки аргументи, оправдаващи предателството. Без значение дали е било за пари, власт или някакви криво разбрани "свои" виждания. Каквито и да са съображенията на тези двамата, не бих искал да съм на мястото им. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация и за които са положили главата си на дръвника десетки поколения българи.

Източник: Стандарт