Проф. Пламен Павлов: Празник на измисленото "Народно въстание" или на омразата?

Денят 11 октомври е отбелязван в бившата република на несъществуващата от години псевдо-федеративна държава Югославия като официален, държавен празник на "… народното востание на македонскиот народ"! Разбира се, "въстанието" е против "бугарскиот фашистични окупатор", а самото събитие е възхвалявано от примитивната и злостна пропаганда на властите в Скопие като важен етап в "борбата за самобитност и самостойност" на т.нар. македонски народ… Нещо повече – като едва ли не фундаментален "принос към победата над фашизма" в световен мащаб по време на Втората световна война!

Какво се е случило на 11 октомври 1941 г., за да е толкова важно за политиците на днешната независима република, член на НАТО и кандидат за влизане в Европейския съюз? Според официалната пропаганда и нейната функция, наричана "историческа наука", на въпросната дата започва епична "ослободителна борба", чиито акорди отекват и днес! За нейно начало е обявена една по същество миниатюрна акция на шестнадесет участници в т.нар. Прилепския партизански отряд "Гоце Делчев" в самия град Прилеп. В същност, подобни прояви, също незначителни като мащаб, е имало и преди това. Те обаче са дело предимно на онази фракция на македонските комунисти, които държат на българската си националност, скъсват с подчинението си на югославската компартия и на практика се вливат в българската.

Техен водач е знаменитият Методи Шаторов (1898-1944) – македонски българин и комунистически функционер от международна величина, същият, когото поразените от заразата на македонизма язвително наричат "Стариот бугарин"… Естествено, за скопската пропаганда, ако искате, историческа "наука" това е неудобна, забранена тема, така че на пиедестал е поставено "героичното" събитие от 11 октомври 1941 г. До каква степен участниците в тази "епопея" са имали самосъзнание на "македонци" може да се дискутира – все пак не е ли куриозно, че командирът на "бутиковия" отряд се казва Аспарух (!) Йосифовски (1919-1990)? При това е по-малък брат на обявения за  "народен герой" Кузман Йосифовски – Питу (1915-1944), убит на 25 февруари 1944 г. край Скопие. Ще припомним, че Питу е критикуван остро от ръководството на комунистическата съпротива и е смятан за крайно неблагонадежден от Тито и близкия му помощник Светозар Вукманович – Темпо.

Така е, защото Кузман Йосифовски поддържа връзки с българските комунисти и е привърженик на идеята Македония да се откъсне от бъдещата Титова Югославия! Познавачите на епохата допускат, че е  напълно възможно да е ликвидиран по заповед на високопоставените си югославски "другари". Такава е и съдбата на "Стариот бугарин" Шаторов… Един от участниците в акцията е бъдещият писател, драматург, политик и дипломат Никола Кепев (1921-2009), известен като Коле Чашуле –  син на Илия Кепев, директор на българската гимназия в Прилеп по време на Първата световна война… Нека се върнем обаче към "баталната" схватка на Аспарух Йосифовски и неговите партизани с "бугарскиот фашистички окупатор" на 11 октомври 1941 г.

Хората на командира с името на "турано-бугарскиот хан" Аспарух се разделят на три групи от по няколко човека. Първите две нападат полицейския участък и местния затвор, третата трябва да прекъсне телефонните жици и електричеството в града. При нападението над участъка, ако изобщо можем да го наречем така, при наглед случайна среща и разговор подло е убит от упор "български фашистки полицай" – в същност такъв е мобилизираният местен българин Петър Колев от Смилево, баща на три деца, който на всичкото отгоре е племенник на апостола на македонските българи Даме Груев!

За терориста Душан Наумовски/Душко Наумов (1921-1961) не е особено трудно да го застреля, тъй като двамата се познават, нещо повече – "фашистът" е личен приятел на бащата на Душко и техен съсед! Докато Душко извършва този "подвиг", Аспарух хвърля бомба в участъка, от която няма особен ефект. Втората група не постига нищо, а третата успява "героично" да пререже няколко кабела… След убийството на Колев започва стрелба, а "храбрите борци" плюят на петите си и се измъкват от града, бягайки покрай реката… Любознателният читател може да прочете повече за всичко това в добре  написаната статия в българската страница на "Уикипедия", както и в един хубав материал в сайта "Трибуна" от 11 октомври 2019 г.

С няколко думи, Душко, който е на едва двадесет години, изпълнява поставената му задача, но, осъзнавайки поне донякъде мерзостта на стореното, разбираемо изпада в тежка депресия. Скоро е заловен от полицията. Според тогавашното българско законодателство все още е непълнолетен, поради което не е осъден на смърт, а изпратен в затвора. Освободен е през есента на 1944 г. и започва полицейска кариера, но заради извършена кражба отново е в затвора, този път на мечтаната от него Югославия… Поради криминалните си прояви не е награждаван с отличия, нито пък е обявен за "народен герой"… Загива в катастрофа през 1961 г. И, както следва да се очаква, името му се пропуска в гръмките речи, посветени на "народното въстание".

Ето какво казва бившият премиер на РС Македония Зоран Заев на 11 октомври 2021 г.: "На този ден 16 младежи, партизани от Прилепския партизански отряд "Гоце Делчев", нападнаха полицейското управление на тогавашните фашистки окупационни сили и прекъснаха телефонните и електрическите връзки с града./…/ Тази шепа млади хора имат силен импулс, силната воля и решимостта да се изправят срещу фашистките окупационни армии. Да продължат държавно-строителната дейност на всички предишни поколения, мечтали за независима македонска държава. Те направиха собствения си живот оръжие за тази идея, защото знаеха, защото видяха, защото разпознаха, че свободата, справедливостта и държавата са на една крачка от реализацията…"

Коментарът е излишен, но е напълно възможно днешният премиер да надмине своя предшественик, който все пак беше далеч по-умерен в изказванията си за България. Ако се съди по изявите на Мицкоски, ще е още по-зле... Вместо отговор на патетичните речи на македонските политици ще  цитираме онова, което е написал непознат за мен участник в един интернет форум. Казаното от него е кратко, но пък пределно точно: "Днешната власт в Скопие е обявила 11-ти октомври за ден на "въстанието на македонскиот народ против фашизма". На тази дата, доколкото можах да намеря данни, някакъв лумпен от Прилеп убива български стражар пред полицейския участък в града. Стражарят, освен, че е личен приятел на баща му, по народност е българин от Македония. Други няколко индивида отиват до телефонната централа и прерязват няколко кабела. Та това им е цялото въстание. Някой, ако има по-точни данни за това, което се е случило в Прилеп на 11-ти октомври 1941-ва, нека каже. По-интересното е друго: днешната власт всяка година прави възстановки на събитието. Интересно, каква ще е тази възстановка – някакъв убива свой съгражданин, приятел на баща си, без другия да го очаква (защото са разговаряли преди това) и това се води за въстание..."

Извинявам се на читателите за изразите в кавички, многото многоточия и удивителни, но е невъзможно тази "сага" да бъде разказана без ирония и сарказъм, а и с дълбоко съжаление. Докога откровените лъжи ще продължават да са основа на политиката на Скопие към държавата, която първа в целия свят призна македонската независимост, оказа на младата република каква ли не помощ, вкл. военна, и т.н.?! Какво печели република Северна Македония от всичко това или става дума за особен вид тежка патология… В броя на "Труд" от 13 октомври 2022 г. известният политик Александър Йорданов, бивш председател на Народното събрание и посланик в Скопие, написа по повод на фамозния 11 октомври: "Омразата срещу България – официален празник!" – оценка, с която няма как да не се съгласим.

Източник: Труд