Руската имперска активност в контекста на миграционните процеси в българските земи в периода от средата на XVIII до 60-те години на XIX век

Александър Димов
Фейсбук

Руската имперска активност (военна и дипломатическа) на Балканите през XVIII-XIX в. косвено или пряко предизвиква миграции на християнско население, което по своята национална принадлежност е предимно българско. В няколко последователни руско-османски войни, руската армия преминава Дунав и навлиза в териториите на Османската империя, населени основно с българско население. Значителна част от българските земи в пределите на империята, особено пространството между р. Дунав и Стара планина, се превръща в арена на бойните действия. Това, от една страна, довежда до опустошение, разорение, глад, епидемии, а от друга – провокира преселението на големи маси от населението, живеещо в театъра на военните операции. Освен военните кампании, които косвено пораждат миграционните процеси, съществена, дори пряка роля, играе руската дипломатическата дейност.

За улесняването на своите военни действия на Балканите руските управляващи постепенно започват да използват християнското население на полуострова като инструмент за реализация на собствените си политически и стратегически цели. В навечерието на всяка руско-османска война, развиваща се на Балканския полуостров, местното население е системно подготвяно (обработвано) чрез възвания от руски агенти, дипломати и военни представители. В тези послания реалните имперски мотиви и цели на руската политика се прикриват зад идеята за "освобождение", която лесно намира отклик сред населението благодарение на общността на православната вяра. Погледнато от българска перспектива и през призмата на националния интерес, руската активност, която през XIX в. придобива целенасочен характер, има изключително отрицателни последици. Българският етнически елемент и неговото надмощие в традиционните му територии отслабват.

Ключова роля в активизирането на изселванията към земите на север от р. Дунав играе политиката на руските управляващи, които имат за цел да колонизират слабонаселените южни и югозападни части на Русия с християнско население. Тези цели се следват неотклонно от руската дипломация от средата на XVIII до 60-те години на XIX в. Негативно отражение има съглашението между Османската и Руската империя след Кримската война (1856-1860 г.), представляващо двустранно споразумение за размяна на поданици. Въпреки че войната не се развива в българските земи, руската дипломация чрез действията на нейните консули и агитатори води до нова вълна на изселване на българи към руските територии. Данните посочват за напускането на 5 000 фамилии от Видинския и Одринския окръг. В българските земи са заселени по договорката около 100 хиляди кримски татари и черкези, което довежда до разводняване и допълнително отслабване на българския етнически елемент. Въпреки липсата на открити документи, обикновено се приема, че това се е случило по договорености между руското имперско правителство и Високата порта. Навярно договор е нямало, но за наличието на съглашение по въпроса можем да намерим косвени доказателства – например доклада на пълномощния министър Лобанов до неговия началник, министъра на външните работи Горчаков. Докладът представлява отговор на предписание от Горчаков относно преселението на славяни от пределите на Османската империя в Руската. В него Лобанов посочва, че е провел разговор с Али Паша – великия везир, и че руското запитване е разгледано от Министерския съвет.

Още през 1723 г., при управлението на Петър I, започва продължителният процес на заселване на християни-чужденци в южните краища на Русия. Първоначално усилията на руските военни били насочени към създаването на нови хусарски отряди, които да "образуват обръч наоколо турските и татарските територии и да осигуряват руските територии до Черно море". Впоследствие обаче руската политика се ориентира към привличане на православни южни славяни, които да заздравяват Руската империя. Докладите на руски дипломати – посланици и консули – свидетелстват за това старание. Руският пълномощен министър в Цариград Вешняков изразява мнение, че руското правителство може безпрепятствено да проведе активна политика за преселване на значителна част от южните славяни. Именно при него се заражда и идеята за размяна на поданици между двете империи. През 50-те и 60-те години на XVIII в. има сведения за мисии на руски агенти, предимно военни офицери, изпращани на Балканите с цел набиране на християнско население за военни колонисти в южна Русия.

Ако трябва да бъдем коректни, следва да отбележим, че основната причина за преселенията през втората половина на XVIII в., и най-вече към неговия край, е безредието и анархията по това време в балканските провинции на Османската империя. В обширни области на Румелия се разпореждат самовластни местни управители и кърджалийски главатари, а централната власт не разполага с реален контрол над тях. От друга страна, следва да се има предвид, че безредието е породено от пораженията на Високата порта в руско-османските войни от 1768–1774 и 1787–1792 г., а най-силно засегнати от анархията са именно териториите, върху които са се развивали военните действия. Освен погромите над населението след изтеглянето на руските войски – провокирани от оказаното им съдействие – източниците свидетелстват за опустошения, извършени от самата руска армия, включително опожаряване на селища и задигане на движимо имущество. През пролетта на 1773 г. руската армия за първи път преминава Дунав и навлиза в Добруджа, като една част от нея се насочва към Варна, а друга – към Силистра. Превъзходството на османските сили обаче я принуждава да се изтегли обратно. Според публициста д-р Петър Гудев при изтеглянето си руските войски "завлекли със себе си всичко движимо, а недвижимото обръщали в пепел, под предлог да не би да послужи на турците" (Гудев, П. История на Източния въпрос преди освобождението на България. София, 1908). Това твърдение се потвърждава от книжовника Радко Радославов, който описва събитията по следния начин: "На 1773 г. руските войски заобиколиха Силистра и навлязоха в Добруджа, но русите бяха принудени от турското оръжие да вдигнат с неимоверна бързина обсадата на Силистра и да се върнат назад. Разгневената руска войска от несполуката си много хора изклаха – жени, деца и старци българи, изгориха им селата и опустошиха всичко, що им се срещнеше пред очите, и се подиграха със страданията на българите под турското владичество" (Радославов, Р. Руските стремления на Балканския полуостров от Екатерина II 1777 до 1891 г. Свищов, 1891).

През 1790 г. именно след разгръщането на бойните действия, в цяла Източна България върлуват Кърджалийски банди – дезертьори от редовните и нередовните (башибозуци) османски военни части. Последвалите нападения, пожари и убийства принуждават населението да емигрира на север, а невъзможността на властите да овладеят анархията ги подтиква да разрешат на раята да се въоръжи за самоотбрана. В следствие на войната Северозападна България също става арена на опустошения, причинени от разбунтувалия се местен самовластен управител на Видин и региона – Осман Пазвантоглу. Подобна дейност извършват и други аянски първенци, отцепили се от централната власт, и контролиращи фактически самостоятелни територии в пределите на Османската империя, разполагащи със значими икономически ресурси и собствен военен потенциал. Разбойническата им дейност води до опустошението на редица градове и области – Хасково (1791), Копривщица (1793 и 1795), Панагюрище, Станимака (1793), Трявна (1798), Севлиево, Плевен (1798 и 1800), Калофер, Тетевен (1801), Стара Загора и др. От Цариград се изпращат официални искания – наредби до воеводите на Дунавските княжества "да не приемат раята…, да не им помагат… и да ги връщат на Султана". През 1794 г. Султанът пише на Михай, воевода на Молдавия, че много народ е напуснал Румелия; след проверка и преброяване е установено, че "през средата на февруари между седем и осем хиляди фамилии са напуснали Станимака (Асеновград) и Асеновградско". Високата порта настоява поне 1 000 фамилии да бъдат върнати, тъй като са й нужни, за да работят на фортификациите по Дунава.

Емигриралото население се преселва още по на североизток – в Бесарабия и днешна Украйна – от страх, че може да бъде върнато насила или да бъде закрепостено от земевладелците (чокоите). Без съмнение руско-османските войни, една след друга и често повтарящи се, изпращат "стотици хиляди" българи от Северна и Източна България, а и от цяла Румелия, на север от Дунава. Някой историци – най-вече Краев – твърдят, че след войната от 1768–1774 г. се преселват 160 000 души, а през 1790 г. още 360 000 напускат (Краев, Въстания на българите. София, 1904) землищата си. Документална подкрепа за толкова голям брой преселници няма. Първата голяма емиграционна вълна се надига в началото на XIX в. в резултат от размириците в балканските провинции на Османската империя. Това поставя значителни райони в българските земи, особени в Тракия и Подунавието, пред риск от обезлюдяване. Подобно развитие би довело до още по-сериозно влошаване на икономическото и финансово състояние на империята, съпроводено със задълбочаване на вътрешната нестабилност и анархия. Опасността от финансов колапс предопределя предприемането на мерки от страна на управляващите в Цариград за ограничаване на загубата на население, тъй като тя означава и загуба на данъкоплатци – основният източник за попълване на хазната. Поради отслабения контрол на централната власт в Румелия Високата порта е принудена да търси съдействието на местните аяни в пограничните региони, отправяйки към тях официални призиви да ограничат с всички налични средства емигрантския поток.

Едновременно с това османските власти оказват натиск върху Влахия и Молдова да не приемат бежанци от империята на своя територия. За да попречи на емиграцията на свои поданици към Руската империя, Портата отправя неколкократни искания до молдовските власти за засилване на пограничния контрол с Русия и за забрана на преминаването на български бежанци на руска територия. Макар че тези мерки не се изпълняват стриктно, те несъмнено затрудняват придвижването на християнско население от Румелия към пределите на Руската империя по сухоземния път през Дунавските княжества. Поради това до избухването на следващата война през 1806 г. по този маршрут към южните руски области се преселват относително малък брой хора. За транспортиране на български бежанци до 1806 г. на руските дипломатически представители се налага да използват главно морския път: корабите обичайно отплават от Цариград и от по-големите български градове по Черноморието, като крайните пунктове са Одеса или пристанищата на Кримския полуостров. По този маршрут в периода 1800–1802 г. са превозени около 1 500 българи, а през 1803–1804 г. общият брой на преселените в Южна Русия достига приблизително 3 000 души. Емиграцията от българските земи ескалира по време на руско-османската война от 1806–1812 г. Неколкократното опустошение на земите между Дунава и Балкана довежда до изселването на приблизително 100 000 души към Дунавските княжества и Южна Русия.

Значителен принос за масовизирането на изселванията от българските земи по време на войната има политиката на руските управляващи. Лично руският император Александър I издава нареждания до главнокомандващите Дунавската армия да положат всички усилия за прехвърляне на жители от заетите от руските войски територии в Русия с цел заселване на част от югозападните райони на империята. Руските генерали в района на Дунава изпълняват усърдно поставената им задача за "набирането и изпращането" на българи в Новорусийската губерния. Главнокомандващият Дунавската армия генерал Кутузов обяснява: "от самото начало на напредването на войските на Негово Величество в Дунавските области нарежданията до всички командващи генерали в армията са били едни и същи – да се стараят, до възможно най-голяма степен, да набират и изпращат населението в Русия, за да се населява Нова Русия". В някои случаи руските офицери провокират и насърчават локални бунтове, за да улеснят набирането на бежанци. Военните командири действат под надзора на цивилен началник – "главен организатор-пълномощник по бежанските въпроси". Тази длъжност по това време се заема от императорския съветник А. Коронели. Софроний Врачански протестира срещу провежданите "насилствени" преселвания на българи от Северна България, както и срещу вторичните (повторните) преселения на вече емигрирали във Влахия и Молдова българи към териториите на Нова Русия. В писмо до Кутузов и Коронели той настоява да бъдат прекратени насилствените преселения, понеже те създават силно недоволство сред населението. Несполучливите операции на руската армия и последвалите отстъпления са придружени от грабежи и опожарявания, извършвани от руските войски. Настъплението на генерал Багратион към Цариград през 1809 г. се проваля: обещаните от християнското население доставки на храна, коне и жива сила не се осъществяват, а самото население се стреми да избяга от приближаващите руски части. Независимо от този неуспех, при изтеглянето на войската с нея се преселват "13 хиляди българи и 20 000 говеда".

Нова военна кампания започва през 1810 г. под главното командване на генерал Каменски. Той призовава християните от Арнаут-Кьой да се вдигнат срещу турците и "да кажат на всички българи, страдащи под турско владичество, че часът за отмъщение е вече тук, също така, че нация свързана с вас с кръв и религия пристига като ваш спасител". Каменски допълва: "Ако земята, където вие сте понастоящем, остава в Отомански ръце, вашата съдба не ще бъде лоша… Ако дойдете на лявата страна на Дунава… елате живейте с нас, очакват ви благодатни земи и братска любов" (Димов, А. Дядо Иван. Мит или действителност. Велико Търново, 2004). Арнаут-Кьойските брожения довеждат до изселването на около 2 000 бежанци, за които Багратион и Каменски нареждат да бъдат прехвърлени на север от р. Прут, в Херсонска област на Нова Русия. По същото време генерал Карпов е изпратен в Северна България "да убеди българите да се преселят в Нова Русия". Карпов остава лично дълбоко обиден от отказа на българите да се преселят, поради което неговата мисия претърпява пълен провал. В докладва си до по-висшестоящите той отбелязва, че българите очакват освобождение, а не преселение. Армията на Кутузов се оттегля през юни 1811 г., а с нея заминават множество български семейства – само от Русе 635 фамилии. До юни 1812 г., Кутузов пише на Коронели, че "приблизително 20 000 фамилии се изнасят зад Дунава". По-късно Некович, един от най-добре осведомените, потвърждава числото "20 000 фамилии". Османските власти се опитват да ограничат бежанските процеси, като на първо място принуждават населението от района на бойните действия в Подунавието да се изтегли във вътрешността.

Паралелно с това редовните и нередовни османски войски се стремят да спрат бежанските кервани към края на войната, но поради руското военно надмощие постигат само частични резултати. Подписаният през май 1812 г. Букурещки мирен договор включва специален член (чл. 5), чрез който се уреждат привилегиите на Влахия и Молдова, включително определянето на срок за местните жители, желаещи да се преселят в други страни. Макар формално това право да се отнася до поданиците на двете княжества, на практика чл. 5 дава възможност на руските власти да прехвърлят намиращите се там бежанци от българските земи в южните владения на Руската империя. Специални високопоставени османски пратеници са изпратени на север от Дунава, с цел да насърчат завръщането на българското население. През юни 1813 г. султанът изпраща ферман до влашкия воевода Караджа Янко и до молдавския воевода Каламаки, в който изисква съдействие за репатрирането на раята "независимо от числеността им". На завръщащите се е предоставена пълна амнистия, понеже, султанът обяснява, са били принудени да напуснат и напускат земите си под натиска на руската окупация през войната. Макар точният брой на репатрираните да остава неясен, известно е, че през 1813 г. султанът нарежда на кадията в Разград да приеме над 2 000 завърнали се и да им се осигури пълна амнистия. Въпреки предприетите последващи мерки, Османската империя не успява напълно да възпрепятства руските действия. Случаят за пореден път доказват, че Високата порта не провежда целенасочена политика по прогонване на християнско население в българските земи, а точно обратното. Миграционните процеси в българските земи по време на тази война се засилват и вследствие на систематичните опожарявания, извършвани от руската армия. На палежи са подложени редица важни градове и селища – Русе, Никопол, Свищов, Разград, Силистра, Тутракан. За тези разрушения съобщават множество източници, сред които Неофит Бозвели, Георги Раковски, Васил Манчев, Петър Гудев, Димитър Павлович, Ал. Йосифов-Бохачек и др. Въпреки че някои от тези автори могат да бъдат определени като субективни, големият брой на сведенията повишава степента на тяхната достоверност. Изселванията през следващите години са резултат както от продължаващата политическа нестабилност в Османската империя, така и от бушуващите през този период епидемии.

Допълнителен тласък на емиграционните процеси дава избухването на Гръцкото въстание през 1821 г. и последвалите го погроми над православното население в османската столица и провинцията. Именно тези събития подтикват част от християнското население в Румелия да търси спасение в отвъддунавските земи. В месеците след погромите от април 1821 г. османските управляващи предприемат мерки за успокояване на обстановката в империята с цел да обезсилят обвиненията, отправени от европейските държави за извършени насилия срещу християнското население. През август 1821 г. е издаден ферман, адресиран до всички областни управители и кадии, в който се преповтарят предишните нареждания да бъдат наказвани само въстаналите. Изрично се подчертава, че посегателствата срещу невинни поданици на империята занапред ще се третират като престъпления. Малко по-късно е изпратена заповед до областните управители на Силистра и Видин, в която се подчертава, че султанът е заменил гнева си с милосърдие и нарежда да бъдат помилвани не само невинните, но и участвалите във въстанието, при условие че се смирят и се завърнат към ежедневните си занимания. На силистренския валия Мехмед Салих паша впоследствие е възложено да обезпечи спокойствие на християните, избягали по време на въстанието, за да могат да се завърнат по родните си места. В стремеж да предотврати нови емиграционни вълни Високата порта предприема мерки за допълнително затягане на граничния контрол с Дунавските княжества. Във ферман, изпратен до областния управител на Силистра през май 1826 г., централната власт изрично настоява да не се допускат пропуски в охраната на границата, като преминаване се разрешава единствено на лица, притежаващи надлежни документи. Избухването на поредната руско-османска война през 1828–1829 г. отприщва нова, значително миграционна вълна към земите северно от р. Дунав. Опирайки се на опита от предходния конфликт, Високата порта предприема превантивни мерки с цел да осуети нова масово изселване на свои поданици. Контролът върху придвижването в имперските територии, както и над граничната зона по Дунав, е значително затегнат. През април 1828 г., когато руската армия навлиза на територията на Дунавските княжества, османската власт предприема мащабна евакуация на населението обитаващо пространството между река Дунав и Стара планина. Значителна част от мирните жители – както християни, така и мюсюлмани – са принудени, включително чрез прилагане на насилствени мерки, да се изтеглят зад Балкана заедно с имуществото и добитъка си. Докато през 1828 г. предприетите от османската администрация мерки постигат частичен успех, през 1829 г. те се провалят напълно вследствие на пълното военно поражение. През лятото на 1829 г. руската армия под командването на генерал Дибич преминава Стара планина и овладява Одрин. През септември същата година е подписан Одринският мирен договор. Неговият член 13 предоставя на всеки жител на заетите територии 18-месечен срок да продаде имота си и свободно да се пресели със семейството си и движимата си собственост в която и да е страна, без да бъде подлаган на каквито и да било препятствия. По този начин руската дипломация облича в легална форма намереният си да осъществи масово изселване на християнското население от източнобългарските земи, окупирани от руската армия.

Организирана и контролирана от руското военно командване, тази емиграция се реализира през пролетта и лятото на 1830 г., когато над 100 хиляди християни се преселват на север от Дунав, като най-голямата част се установява в Бесарабия. Съществуването на член 13, както и временното руско присъствие, фактически лишават Османската империя от възможността да се противопостави адекватно на масовото изселване. Делегация от сливенски граждани посещава генерал Дибич, за да получи сведения дали в Русия е определено място за тях. Отговорът е положителен – те могат да се преселят Южна Бесарабия, съвсем близо до преселниците от 1806–1812 г. Генерал Вахт, началник-щаб при Дибич, предава на Селимински "покана от българските колонисти, които изказват желание да споделят земи и привилегии" с бъдещите емигранти. Определена е и датата за заминаването – 20 април 1830 година. Керваните били принудени да потеглят седмица по-рано – на 13 април – тъй като руската армия се оттегля на 15 април. Първоначално от Сливен тръгват 16 000 души. От цяла Тракия (югоизточна България) се събират в Айтоското поле 16 565 фамилии – приблизително 100 хиляди души. Все пак османските управляващи предприемат действия за задържане на своите християнски поданици. На първо място са приложени мерки умиротворяване на населението в най-силно засегнатите от войната български области. Още с подписването на Одринския договор Високата порта поема задължението да предостави опрощаване и пълна амнистия на всички свои поданици, които по време на конфликта са участвали или са проявили привързаност към противниковата страна. Паралелно с това се предприемат финансово-икономически мерки за облекчаване на положението на пострадалото население. През ноември 1829 г. е издаден султански ферман, с който за цяла Румелия се опрощава десятъка за 1828 г. Специално внимание се отделя на най-засегнатите райони. В началото на ноември 1829 г. Портата одобрява отпускането на заем в размер на 20 хиляди гроша от държавната хазна за жителите на Ямболската кааза, предназначен за закупуването на волове и семена. За постигане на своите цели Високата порта се стреми да използва и авторитета на православната църква, както и влиянието на местните християнски първенци.

С мисия да убеждава християните от Тракия да не предприемат изселване е натоварен одринският митрополит Герасим Критски. На множество места той уверява населението, че султанът ще прости на всички провинили се по време на войната и занапред ще вземе строги мерки за осигуряване на ред и по-добро управление. В този дух е разпространеното през същия период послание на Вселенския патриарх. Владиката от Одрин и патриаршеския архидякон посещават Сливен за Великденското тържество, където прочитат патриаршеско послание: "Раята да си остане по места, благоверна и послушна". В посланието патриархът отправя анатема към всички, които биха последвали руската армия и напуснали своите домове. Преселенията и завръщанията, особено в периода 1830–1834 г., създават сложна картина, която не позволява ясно да се установи колко от напусналите се завръщат. Наличните документи и преброявания са фактически недостатъчни. Все пак е известно, че хиляди семейства се връщат. Например от Карнобат се изселват 23% от семействата, но до 1835 г. половината от тях се завръщат. В Сливен обаче се завръщат само около 2 000 жители. Академик Арнаудов предполага, че приблизително една пета от преселниците се връщат. До известна степен преселения след руско-османската война през 1828–1829 г. са провокирани и от опустошенията, извършени от руските войски. Свищов преживява второ "изгорялство", макар и не в такава степен. През 1829 г. армията на генерал Дибич отново опожарява голяма част от града (Ганчев, С. Свищов. Принос за историята му. Свищов, 1929). През същата година и град Варна е подложен на разрушения и опустошения от руската армия (Хутер, Й. От Оршова до Кютахия. Брауншвайг, 1851). Следващото значително преселение е в периода 1861–1862 г. То е доста по-малко от предходните две, но предизвиква неимоверно по-голяма съпротива сред българските възрожденци. Това преселение намира пълно или почти пълно отражение във възрожденските вестници. По това време руската преселническа политика все още е в активен ход. Наред с това съществува и договореност за "обмен на населенията" – християни славяни срещу татари мюсюлмани. В 1861-62 година няма руско-османска война на територията на българското землище, но въпреки това се наблюдава значително по мащаб преселение на българско население. За първи път организираното преселване е активно пропагандирано писмено от руските консули, докато българската възрожденска преса го характеризира като "национално убийство". По този въпрос се публикуват множество статии във възрожденски вестници като Български книжици, Цариградски вестник, Свобода, Народност, България, Отечество, Въсток и др.

Най-изявената фигура в съпротивата срещу тези, възприемани като пагубните за българския народ преселения, е Георги Раковски. Той следи внимателно заселването на кримски татари в българските земи, както и напускането на родните огнища на своите сънародници. Събитията го провокират да издаде брошурата "Руската убийствена политика за българите", която отразява острата му позиция срещу руската имперска политика, както и редица статии във вестник Дунавски лебед. Заселването на татари и черкези е сред ключовите фактори за усилването на българската емиграция. Новодошлите заселници пораждат значително социално напрежение: разпространение на епидемии (най-вече тифна), а местното население често е задължавано да им предоставя жилища, храна и материали. В тази връзка "Дунавски лебед" отбелязва масово оплаквания от Видинско, включително случаи, при които българи са принуждавани да отстъпват домовете си на татарски семейства и да ги издържат. Паралелно с това руските консули и техните агенти водят активна кампания за набиране на преселници за Русия. Особено дейни са Консулите Рачински и Байков, чиито обещания често остават неизпълнени или са откровени лъжи. Сред местните посредници (агенти) изпъква Захари Княжевски, който "работи" интензивно в Югоизточна България. Български книжици публикува свидетелства, според които и църковни дейци – като Агапий от Изворския манастир и поп Михаил от Горни Лом – участват активно в агитацията за преселение. Числеността на българските емигранти през тази преселническа вълна може да бъде приблизително определена въз основа на изследванията на Райко Жинзифов, на руския историк А. Клаус и на съветския учен Н. С. Державин. Според техните данни между 27 и 30 хиляди българи от Видинския и Одринския окръг се изселват в пределите на Руската империя.

На 12 май 1862 г. Цариградски вестник цитира гръцкия вестник Омниа, според който във Видинско настъпва спокойствие, а около 2 000 фамилии, завърнали се от Крим, получават помощ за настаняване по родните си места по разпореждане на султана и валията Сюлейман паша. На 18 юни 1862 г. вестник България съобщава, че броят на завърналите се дотогава възлиза на 6 801 души. В доклад от 3 юли 1862 г. мютесарифът на Тулча уведомява великия везир, че 3 000 златни унгарски монети са изплатени на параходна компания за превозването на още 6 000 души от Тулча до Видин. Тоест Високата порта, макар и водена от икономически съображения, отново предприема мерки за ограничаване на загубата на християнски поданици и оказва съдействие чрез държавни средства за улесняване на тяхното завръщане. Руската имперска активност на Балканите от втората половина на XVIII до 60-те години на XIX век е основен двигател на миграционните процеси в българските земи. Военните действия на Русия предизвикват опустошения, опожарявания, разпространение на епидемии, глад, както и изостряне на социално-религиозните противоречия, провокирани от съпричастността и подкрепата на част от местното християнско население към руската армия. Войните и пораженията от тях водят до политическа нестабилност в Османската империя, съпроводена от повсеместна анархия, с която Високата порта не успява да се справи. Стремежът на руските държавници да колонизират обширните и слабонаселени пространства на империята с християнско население де факто отслабва и разрежда българския етнически елемент в пределите на Османската империя. Основен инструмент в тази политика на преселвания е руската дипломатическа дейност. Вследствие на руската имперска активност над 200 000 хиляди българи напускат своите традиционни територии.