Съветизацията на българското наказателно-процесуално право (1944-1952 г.)

Проф. д-р Веселин Вучков, преподавател в Академия на МВР и Югозападен университет "Н.Рилски"-Благоевград

Наказателно-процесуалното право, възприемано като теория и като писано (обективно, позитивно) право неминуемо (и по необходимост) отразява съответните обществено-политически нагласи в различните исторически периоди. Едва ли има друг правен отрасъл, който да концентрира по подобен релефен начин това съотношение между доминиращата политическа власт и съответната на нея правна уредба в областта на наказателното право, наказателно-процесуалното право, криминалистиката и наказателно-изпълнителното право. Може би единствено правната уредба на административната дейност на полицията и по-точно струтурираната на нейна основа полицейска практика (както и практиката на други репресивни органи по дефиниция) може да открои в по-пълна степен тази зависимост. Така е било винаги – от древността до наши дни; винаги, когато е имало зачатъци на право или право в същинския смисъл на думата. Политическата воля на онези, които доминират във властта, винаги и неотменимо намира своята опора в новосъздадените правни норми, особено в наказателно-правната област. В това отношение не остават по-назад и някои представители на науката и практиката в областта на правото, които – незабавно или постепенно – формулират свои аргументи в пълен синхрон с господстващите политически настроения и в една или друга степен ги обслсужват. Ето защо е прав известният италиански изследовател Марио Лозано, когато пише: „Това е очевидно за наказателното право – юридическият дял, в който е най-явна и директна репресията на властта, законово установена над отделните хора“[1].

Специален интерес представлява тази зависимост във времената, когато настъпват решителни промени: революции, преврати и др. под. Интересът е подчертан, тъй като в кратки времеви интервали следа да се „изработят“ съответни правни норми (законови или подзаконови), за да се приспособи юридическата практика с едни много бързи темпове към новата политическа воля, която следва да бъде наложена.

Подобна закономерност можем да открием и в дните, месеците и годините непосредствено след 09-ти септември 1944 г. в български условия.

По този повод бих разделил в темпорален план времето до 1952 г. на три етапа:

а) провеждане на необуздани репресии без никаква юридическа опора непосредствено в дните след 09-ти септември 1944 г. (с продължителност около два месеца, до началото на м. ноември 1944 г.);

б) функциониране на т. нар. Народен съд (до пролетта на 1945 г.);

в) ликвидиране на опозицията (включително и вътрешната в редовете на БКП) и поетапно структуриране на новите закони в наказателно-правната област (до 1952 г.).

Първи етап: необузданото разчистване на сметки (м. септември – м. ноември 1944 г.)

Темата за масовата саморазправа в първите дни и месеци след датата 09-ти септември 1944 г. е изследвана с необходимите грижа, внимание и безпристрастност от немалко историци и общественици, особено след 1990 г. Това е мрачен период на стихийна чистка на интелектуалци, жители на градове и села с разнообразни професии и социално положение, подчинен на единствената неписана цел: да се отстранят всички потенциални критици на новоустановената власт. Ограниченият обем на настоящия доклад не предполага възможност за детайлен преглед; това не е и необходимо предвид изобилието от публикации през последните две-три десетилетия. Ще отбележа единствено, че относителните изчисления на изследователите посочат между двадесет хилади и тридесет хиляди погубени човешки съдби за период от два-три месеца. Тази необуздана стихийна репресия не е облечена в никакви правни норми, просто защото това не е било необходимо. Овладяването на новосъздадената Народна милиция и влючването в нейните редове на членове на партизанското движение от БРК (к), ремсисти и амнистирани лица с криминално поведение се оказва достатъчно. Насъскването е предпоставено от уводната статия на печатния орган на БРП (к) в-к "Работническо дело", озаглавена "Омъщение", с дата 25-ти септември 1944 г. и страховития призив "Стреляйте вярно, забивайте ножа по-дълбоко!". Не е случайно, че "през следващите десет денонощия убийствата достигат връхната си точка"[2]. Този първи краткотраен етап в общи линии постига тактическата си цел – незабавно елиминиране на набелязани и ненабелязани предварително цели в условия на необузданост, стихийност и кървави саморазправи. Това, обаче, съвсем не е достатъчно, защото следва да се постигигне и генералната стратегическа цел – разграждане, демонтиране на държавността от предходния период (до 1944 г.). Важен елемент в този демонтаж играе обезглавяването на политическия, военния, административния, духовния и стопанкия елит.

Втори етап: т. нар. Народен съд (м. октомври 1944 г. – м. април 1945 г.)

Ако през м. септември 1944 г. са арестувани 28 630 български граждани, то малко по-късно 11 122 българи са предадени на т. нар. народни съдилища.[3] Тук вече можем да забележим зачатъци на нормативна инфраструктура: на 30-ти септември 1944 г. Министерският съвет единодушно приема "Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея" (наредбата влиза в сила след шест дни). Тази наредба претърпява няколко изменения, като накрая срокът й на действие е удължен до 31-ви март 1945 г. Първите процеси по наредбата започват на 20-ти декември 1944 г., а последните завършват през м. април 1945 г. Предметната обхватност на наредбата включва: а) министри от правителствата през времето от 01-ви януари 1941 г. до 09-ти септември 1944 г.; б) народни представители от 25-то ОНС; в) други граждански и военни лица. Предвидените наказания са изключително тежки: смърт, временен или доживотен строг тъмничен затвор, глоба до пет милиона лева. За укривателство и помагачество наказанията са по-леки: строг тъмничен затвор от пет до петнадесет години. Признатите за виновни лица се лишават от права да заемат държавни или обществени длъжности, да бъдат избиратели или избираеми лица, да упражняват определени изкуства, занаяти, търговия. Имуществата на осъдените се конфискуват, като се обявяват за нищожни всички отчуждения и учредявания на вещни права след 01-ви юни 1941 г. Смъртта  на лице, попадащо под разпоредбите на този закон, не е пречка за възбуждане на обвинение, да се проведе делото и да се издаде присъда, включително и в имуществената й част.

Създава се специален ред, по който ще функционира т. нар. Народен съд. Главният обвинител и обвинителите се назначават от правителството по предложение на министъра на правосъдието, те трябва да действат "с възможно най-голяма бързина".[4] Тъй като условията не позволяват да се извършат "редовни избори за народни съдии" (цитат от мотивите), съдиите ще се избират  от областните комитети на Отечествения фронт или ще се назначават от министъра на правосъдието. На практика за съдии са назначени основно активни борци против фашизма, политически затворници, партизани, концлагеристи и др. под. Много често това са фанатизирани партийни функционери, не рядко и малограмотни хора. Относно процедурната дисциплина (чл. 9) – съдебното дирене ще се извършва от съда свободно, по разум и съвест, без да се препраща към действащите все още наказателно-процесуални правила (Закона за наказателното съдопроизводство). За по-малко от пет месеца (м. декември 1944 г. – м. април 1945 г.) т. нар. Народен съд образува 135 процеса; съставите на Върховния съд са четири (първи – за съдене регентите, министрите, царските съветници; втори – за депутатите от 25 ОНС; трети – за "провинените" по аферите "Катин" и "Виница"; четвърти – за военните "престъпници"); общият брой на подсъдимите в страната е 11 122; произнесени са 9 155 присъди (смъртни – 2 730, доживотен затвор – 1 305, затвор – 4 312, условно – 808).

Безпристрастната статистика обаче крие опасност да не забележим отношението на този извънреден съд към действащото по това време национално законодателство. Изследванията в годините след 1989 г. по безпорен начин доказаха категоричните отклонения на тази процесуална практика от фундаментални наказателно-правни принципи, конституционни забрани и конкретни правни норми. Ще откроя по-съществените сред тях:

а) Търновската конституция безусловно забранява извънредни съдилища, а т. нар. Народен съд е извънреден съд, действащ като трибунал (чл. 73, ал. 2 от Конституциата, след редакцията от 1911 г.: "Не могат да се създават изключителни съдилища или следствени комисии под никакъв предлог и под какво и да е наименование");

б) съобразно Конституцията, министрите могат да бъдат съдени само от Държавен съд по решение на парламента;

в) депутатите по Конституция имат право свободно да изказват своето мнение, без да им се търси отговорност за това;

г) съобразо действащата Конституция правото на собственост е неприкосновено; д) действащият Наказателен закон по това време забранява прилагане на закони с обратна сила;

е) присъдите са окончателни, не подлежат на обжалване, а смъртните присъди се изпълняват незабавно (това е важен момент за развитие на наказателно-процесуалното право, тъй като подобен пример ще се следва и в бъдеще – по съветски образец в българския наказателен процес ще се отмени три-инстанционното съдебно производство по наказателни дела, за да се замени с дву-инстанционно; това положение бе в сила до 01-ви април 1998 г.);

ж) издават се присъди и на вече починали лица, много от тях убити преди това или умрели от инквизициите по време на следствието;

з) отнето е правото на държавния глава да отменя или смекчава наказания, както и (де факто) да помилва;

и) в дейността на съдиите и обвинителите към този съд (както в София, така и в провинцията) е налице всестранна намеса на партийни функционери от БРП (к), което ще се превърне в трайна практика след време.[5] Сполучливо изследователят Мартин Канушев формулира десет аргумента за наличие на принципни нарушения/несъответствия в дейността на т. нар. Народен съд, за да обобщи накрая: „Именно това са десетте елемента на въпросното антиправо или контраправо, превърнало упражняването на наказателната власт в края на 1944 и началото на 1945 г. у нас в нелегитимна власт-репресия“[6].

Трети етап: ликвидиране на опозицията и установяване на ново законодателство в наказателно-правната област (до 1952 г.)

Подетап 1

За целите на настоящото кратко изложение ще маркирам лаконично провеждането на избори за Шесто Велико народно събрание (1946 г.) и приемането на нова Конституция (1947 г.). Това не са маловажни събития, разбира се, но ще насоча внимание към съпътстващите ги реалности "под повърхността". Всъщност около посочените избори и конституирането на Шесто ВНС се прокарва и разделителната линия между бъдещата власт и опозицията: въпреки непрестанните репресии и фалшификации партиите, които са опозиционни на Отечествения фронт, се представят успешно на изборите през 1946 г. (БЗНС "Н. Петков", БРСДП (о), независими интелектуалци, Демократическа партия). Хватката обаче започва да се затяга: на 22-ри ноември 1946 г. звенарят Кимон Георгиев е заменен от вожда на БРП (к) Георги Димитров като министър-председател в третия кабинет на ОФ. В края на 1946 г. новото правителство спира вестник "Знаме" – орган на опозиционната Демократическа партия; прз м. май 1947 г. спира и другите два опозиционни вестника – "Народно земеделско знаме" (на БЗНС "Н. Петков") и "Свободен народ" (на БРСДП /о/). Под фалшив предлог за подготовка на държавен преврат късно вечерта на 05-ти юни 1947 г. депутатският имунитет на водача на опозицията Никола Петков е снет и той е арестуван. На 26-ти август 1947 г. е забранен и разтурен  БЗНС "Н. Петков"; на 23-ти септември 1947 г. в Софийския централен затвор след псевдо-процес е обесен Н. Петков; постепенно през цялата 1948 г. и през 1949 г. опозицията е обезвредена – несъгласните с политиката на БРП (к) членове на БРСДП (о), БЗНС и Демократическата партия са репресирани чрез монтирани процеси и осъдителни присъди плюс лагери, а склонилите на сътрудничество са обезличени чрез казионни организации.

Скоро след това стрелите се насочват и към "вътрешно-партийния враг". Показателен в това отношение и христоматиен като значение е процесът в края на 1949 г. срещу отявления партиен лидер Трайчо Костов. Изобилието от изследвания по тази тема правят излишно упоменаването на подробности. Важно е да се обобщи, че постепенната разправа с легалната опозиция до 1949 г. и унищожаването на „врага с партиен билет“ около процеса срещу Трайчо Костов, което продължава като практика и в следващите години заради непресъхващата необходимост от присъствие на агресивни врагове, трасира пътя към монополното налагане на комунистическата партийна идеология през следващите четири десетилетия. Механизмите на процесите, проведени срещу легалната опозиция и вътрешно-партийните врагове, независимо от прокламираните възвишени правни принципи в променящата се конституционна уредба и в действащата наказателно-правна база, са "реципирани" и копирани в пълнокръвни мащаби и практики от добре познатия съветски опит. Ще напомня само христоматийната монография на Андрей Вишински (академик, главен прокурор на СССР по време на знаменитите процеси през 30-те години на 20-ти век в СССР, впоследствие в ръководството на съветската външна политика с непосредствено влияние и по повод саморазправата с българската опозиция), която бързо се превръща в академична основа и неотклонима повеля за научни позовавания: "Теория на съдебните доказателства в съветското право".

Разяснявайки правилната по същество теза за предпазливостта на съвременната наука към самопризнанията на обвиняемия по наказателни дела, водещият автор в съветското право бързо се коригира: "Обаче това правило не трябва да се разбира абстрактно, отвличайки се от конкретните особености на едно или друго наказателно дело, особено пък такова, в което участвуват няколко обвиняеми, свързани един с друг като съучастници. В такива дела въпросът за отношението към обясненията на обвиняемите, особено към тия техни обяснения, с които те изобличават своите съучастници, съучастниците на общото престъпление, трябва да се решава, като се има предвид цялото своеобразие на такива дела – дела за заговори, за пресъпни сдружения, особено дела на антисъветски, контрареволюционни организации и групи"[7]. И по-нататък: „В такива процеси също така е задължително колкото е възможно по-грижлива проверка на всички обстоятелства по делото – проверка, която контролира самите обяснения на обвиняемите. Но обясненията на обвиняемите в такъв род дела неизбежно придобиват характер и значение на основни доказателства, на най-важни, решаващи доказателства. Това се обяснява със самите особености на тези обстоятелства, с особеностите на тяхната юридическа същина… В своята обвинителна реч по делото на антисъветския троцкистски център, като разглежда доказателствата, събрани от следствието против обвиняемите по това дело троцкистски заговорници, обвинителят посочваше по този въпрос, че характерът на тези доказателства се предопределя от характера на самото дело…“[8]. Възприемането на самопризнанието като царица на доказателствата не бива да се приписва като първоизточник на Андрей Вишински – просто той се явява добър последовател на практиките на Светата Инквизиция от Средните векове[9], която в борбата против религиозната ерес в лоното на католическата църква е формулирала и практикувала най-префинени методи за изтръгване на самопризнания.[10]

Процесите срещу опозицията – както извън-партийна, така и вътрешно-партийна – копират недвусмислено братския съветски опит: съветските тайни служби изпращат свои съветници и консултанти в българското МВР и в българската Държавна сигурност, които превъплъщават своя "наказателно-процесуален опит", "постигайки" наказателни дела, изпълнени с всевъзможни прийоми на физически и психически изтезания, подчинявайки се на крайната цел за получаване на така нужните самопризнания. Особено важна фигура в това отношение е съветският съветник в МВР ген. Филтов, а негови възторжени адепти се явяват българските следователи и техните помощници Г. Ганев, Бачи Зеев, Никола Дворянов, Марин Гинев, Стефан Митев и др.[11] Впрочем към всяко отделение в новосъздадената българска Държавна сигурност са прикрепени съветски чекисти. Прийомите са заимствани: непрестанно държане прав в продължение на денонощия в процедура на продължителен разпит, без абсолютно никакъв сън и почивка; побоища; хиляди удари; "смесица от терор, морални изтезания и глад"[12]; и пр., и пр. … Изтънчените методи на изтезания не са непознати на съвременния читател с оглед публикуваните многобройни архивни и мемоарни източници и по тази причина няма да отделям допълнително място на тях.[13] Безпристрастното сравнение между политическите съдебни процеси, провеждани в Съветска Русия (и в целия СССР), и политическите съдебни процеси, провеждани в НРБ след 1944 г., откроява парадоксални прилики и съвпадения – както в методиката на разпити и други следствени действия, така и в получените самопризнания и неизбежните осъдителни присъди.[14] Особено поучителни в това отношение са спомените на Хенри Левенсон, който от края на 1935 г. до края на 1937 г. е назначен за българки първи легационен секретар в Москва (пълномощен министър по това време там е проф. Димитър Михалчев, заменен след това от Никола Антонов); Левенсон е пряк свидетел за известните сталински политически процеси в Москва по това време и ги описва особено сполучливо в своята служебна кореспонденция.[15]

Подетап 2

През описвания период българското наказателно право и българското наказателно-процесуално право постепенно и целенасочено се приспособяват към новите обществено-икономически реалности. Както Наказателният закон от 1896 г., така и Законът за наказателното съдопроизводство от 1897 г. в общи линии продължават да действат и да се прилагат, но през призмата на ново съдържание и "отечественофронтовска насоченост".  Тук нямам предвид, разбира се, извънредното законодателство, призвано да обслужи конкретни и кратковременни цели, описано по-горе. В действащото наказателно право още от края на м. септември 1944 г. започват да се променят класически правни институти: амнистията, реабилитацията, помилването, конфискацията; формулират се и нови състави на престъпления в унисон с новите политически условия. През 1951 г. е приет нов Наказателен закон, а малко преди това в новата Конституция от 1947 г. се залагат и нови принципи на наказателното право. Важен времеви и съдържателен маркер е приемането през 1951 г. на Закона за отменяне на всички закони, издадени до 09-ти септември 1944 г.[16] Тук става дума за всички закони, не само от наказателно-правната област.[17] Нека се спрем по-подробно на наказателно-процесуалното право.

По-горе бе обяснена дейността на т. нар Народен съд, на основата на едноименната наредба, която поставя изцяло в услуга на доминиращата политическа нагласа действащите процедурни правила по наказателни дела – в нарушение на фундаментални правни принципи. Това несъмнено е извънредно законодателство и извънредна наказателна процедура. На практика към този период действат два режима на наказателни производства: първият е подчинен на нормите на т. нар. Народен съд, а в общите съдилища се запазват старите правила, но преобразени в голяма степен през "принципите на социалистическата съдебна демокрация". След 17-ти септември 1944 г. се приемат и други нормативни актове с наказателно-процесуално съдържание: Наредба-закон за възстановяване на наказателните дела, в които е внесен политически елемент; Наредба-закон за ускоряване работата на съдилищата; изменения в Закона за наказателното съдопроизводство (ЗНС). Новата Конституция от 1947 г. също въвежда и нови принципи на наказателно-процесуалното право. С особена важност са измененията в действащия ЗНС, посредством които се възприема съветската теория и практика за ликвидиране на апелативната инстанция по наказателни дела (втора инстанция измежду общо три инстанции) и въвеждането на двуинстанционно производство по наказателни дела (1948 г.).

През м. март 1948 г. е приет нов Закон за устройство на народните съдилища, с който, между другото, е изграден и единен Върховен съд на мястото на действащите до тогава ВКС (Върховен касационен съд) и ВАС (Върховен административен съд).[18] Пак през м. март 1948 г. е приет нов Закон за прокуратурата, с който прокуратурата се изгражда по съветски образец. Не бива да подминаваме, разбира се, и приетия по това време (м. март 1948 г.) цялостен и всеобхватен Закон за Народната милиция, първи по рода си.[19]  Посоченото ново законодателство не задоволява новия правен ред в страната. През 1952 г. са приети нови: Закон за устройство на съдилищата; Закон за прокуратурата; Указ за адвокатурата; Наказателно-процесуален кодекс (новиян НПК е от 05-ти февруари 1952 г.). Така, в много висока степен, наказателно-правната материя намира своя завършена кодификация през 1952 г. Настоящото изложение, макар и кратко, би било непълно, ако не спомена три имена – имената на най-изявените български учени в наказателно-правната област в додеветосептемврийския период (до 1944 г.). Това са учени с европейска известност и образование, чиято професионална и лична съдба (на двама от тях) преобръща своята траектория непосредствено след 09.09.1944 г.

• Проф. Никола Долапчиев (1897 – 1964) – известният преподавател по Наказателно право в СУ „Св. Кл. Охридски“, бивш Декан на Юридическия факултет и дългогодишен ръководител на Катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство, защитник на княз Кирил Преславски и на бившия премиер Добри Божилов пред т. нар. Народен съд, е назначен по препоръка на кръга „Звено“ за Пълномощен министър в Лондон (м. август 1947 г.), а при опит на дипломатическото ведомство да го отзове в началото на 1948 г. той отказва да се върне и става невъзвращенец. През 1964 г. умира в САЩ.[20]
• Проф. Никола Саранов (1895 – 1974) е най-известното име в академичните среди до 1944 г. по Наказателно-процесуално право, също учен с европейска и световна известност, въвел (освен всичко друго) и науката Криминалистика в България. Той също ръководи дълги години Катедрата по наказателно право и наказателно съдопроизводство в ЮФ на СУ, на два пъти е бил Декан (вкл. и в периода 1944 – 1945 г.). Непосредствено след 09.09.1944 г. е изтласкан от университета със забрана да работи, оставяйки след себе си огромно научно и литературно наследство, голяма част от което непубликувано до днес. Умира в пълно забвение през 1974 г. в София, тъй като за разлика от проф. Н. Долапчиев не предприема възможния път на емигранта.

Спрямо двамата най-видни представители на българската наказателно-правна школа – проф. Долапчиев и проф. Саранов – българската Държавна сигурност предприема мащабни мероприятия почти до тяхната смърт. Третото име, което искам да спомена, е на Светослав П. Велчев (1870 – 1943) – първият автор на учебник по наказателно съдопроизводство в България в следосвобожденския период, известен и с книгата си "Прокурорският надзор". Този бесарабски българин постепенно прави съдийска кариера у нас, за да стигне до две значителни кариерни постижения: Главен прокурор при ВКС, както и Председател на Върховния административен съд (първи по ред). Умира от естествена смърт през м. май 1943 г. и не доживява до есента на 1944 г.[21] Онова, което обединява тези три изявени имена, е обстоятелството, че непосредствено след 09.09.1944 г. тяхното научно наследство постепенно е иззето от библиотеките, по няколко екземпляра са оставени в секретните им фондове, а имената им – заличени от картотеките. В опит за постигане на коварната цел: забранени, за да бъдат забравени!

[1] Лозано, М. Големите юридически системи (въведение в европейското и извъневропейското право). С., 2018, изд. Изток-Запад, с. 99.

[2] Кралевска, Н. България под комунизъм. С., изд. РИВА, 2018, с. 13.

[3] Вж. Кралевска, Н. Цит. съч., с. 30 и сл.

[4] На 09-ти октомври 1944 г. с протокол на МС за главен народен обвинител е назначен адвокатът от гр. Сливен Георги Петров Драгиев.

[5] Вж. в това отношение например: Михайлова, Ек.  Тоталитарната държава и право в България (1944 – 1989). С., изд. на НБУ, 2016, с. 45 – 48.

[6] Канушев, М. Престъпление и наказание в националната държава. Историческа социология на наказателните политики в България. Том първи, С., 2015, изд. на НБУ, с. 289.

[7] Вишински, А. Я. Теория на съдебните доказателства в съветското право. С., 1948, фонд „Правна книжнина“ на Министерство на правосъдието, № 1, печатница на Софийски централен затвор, с. 200.

[8] Вишински, А. Я. Цит. съч., с. 201. Тук авторът се позовава на самия себе си, но "играейки" ралични роли: на учен и на прокурор (бел. моя – В. В.).

[9] Вж. по този повод: Льоренте, Х. А. История испанкой инквизиции. Москва, 1999, изд. Ладомир, 608 с.; Ли, Генри Ч. История инквизиции в средние века. Смоленск, 2001, изд. Русич, 636 с.; Бемер, Г. Иезуиты. Санкт-Петербург, Москва, 1999, изд. Полигон, 1247 с.; Гергей, Е. История папства. Москва, 1996, изд. Республика, 464 с.; Перес, Х. Кратка история на инквизицията в Испания. С., 2005, изд. КАМА, 211 с.; Тестас, Ги и Жан. Инквизицията. Враца., 1999, 128 с.; Григулевич, Й. Р. Инквизицията, второ издание. С., 1986, Партиздат, 493 с.

[10] В своето първо открито писмо до Сталин, писано в Париж, старият болшевик и бивш посланик в София Фьодор Разколников (1892 – 1939), емигрирал в чужбина, уточнява: "С помощта на мръсни измами Вие инсценирахте съдебни процеси, които по абсурдните си обвинения надминават средновековния лов на вещици, познат Ви от семинаристките учебници". Писмото (между другото) е публикувано в софийския вестник "Зора" още през 1941 г. Вж. Сталин и българският комунизъм – из секретните руски и български архиви (протоколи, стенограми, дневници, писма). С., 2002, изд. Д. Яков, с. 71.

[11] На зловредната роля на ген. Филатов се спира в своите мемоари и Георги Чанков. "Вярно е, че когато В. Червенков постави въпроса пред Сталин завредната дейност на ген. Филатов в МВР, бяха взети мерки…". Вж. Чанков, Г. Равносметката (спомени и размисли за революционната борба и строителството на социализма). С., ИК „Хр. Ботев, 2000, с. 299.

[12] Богданов, Ст. Две смърти няма, без една не може. С., 1991, изд. "К и М", с. 66. "Когато в миналото бях търпял мъки и побоища от фашистката полиция (които по жестокост не могат да се сравнят със сегашния ужас), аз имах стимула на нашата идея" (с. 66). "Тук искам да подчертая, че затворите, които във "фашисткото минало" бяха подчинени на Министерство на правосъдието, ние ги направихме секция на Държавна сигурност, където се продължаваше моралният и физически тормоз над задържаните и осъдени жертви" (с. 78). "За сравнителната свобода на политзатворниците във „фашистка“ България и за чудовищния режим на последните в "социалистическа" България могат да се напишат сравнителни документални трактати, а не да се говорят общи лъжепропаганди от нежелаещите да видят и оценят обективно хуманността в миналото и настоящето. Защото съществуват неопровержими факти за едно насилие, надминаващо средновековната инквизиция" (с. 101).

[13] Вж. например подробните сведения в цитираните спомени на Стефан Богданов, както и споменатите мемоари на Георги Чанков – и двамата – водещи дейци на БРП (к), включително и в нелегалната й дейност преди 1944 г., впоследствие репресирани.  Вж. по-специално в книгата на Г. Чанков разказа на Стоян Славчев (бивш стажант-следовател към ДС през 1951-52 г.) по време на централното следствие срещу генералите, както и откъсите от писмата на Никола Павлов и Стефан Богданов (с. 309, 604-609)

[14] Вж. подробно: Държавна сигурност и следствието (1944 – 1991). Документален сборник № 35 на Комисията по досиетата (КРДОПБГДСРУБНА), С., 2016, 512 с.; Държавна сигурност и "врага с партиен билет" (1944 – 1991). Документален сборник № 40 на Комисията по досиетата (КРДОПБГДСРУБНА), С., 2017, 520 с.

[15] Вж. Левенсон, Х. Политическите съдебни процеси в СССР през 1936-1937 г. (служебни доклади на един дипломат). С., 2000, изд. ЛИК, 199 с.

[16] Изв., бр. 93 от 1951 г.

[17] Малко по-късно, чрез промяна в действащия Наказателен закон, осъществена през 1956 г., е направено преименоване на "Наказателен кодекс"; изцяло нов НК е приет през 1968 г.

[18] Вж. Българските държавни институции (1879 – 1986) – енциклопедичен справочник. Съст. В. Методиев и Л. Стоянов, научен ред. Андр. Пантев. С., 1987, изд. "Д-р П. Берон", с. 56, 57 – 59, 64 – 65.

[19] Вж. подробно по този повод: Канушев, М. Престъпление и наказание в националната държава. Историческа социология на наказателните политики в България. Том втори, С., 2016, изд. на НБУ, с. 75 - 92.

[20] Вж. Поппетров, Н. Никола Долапчиев – "забравеният" съосновател на СНРБ. Сп. "Наука", бр. 3/2014 г., с. 22 – 24.

[21] Относно Светослав П. Велчев и проф. Никола Саранов вж. подробно: Вучков, В. Българската полиция и Законът за углавното съдопроизводство от 1897 г. Сб. Наказателното правораздаване – традиции е перспективи. С., 2018, УИ "Св. Кл. Охридски", с. 108 – 109.