Янко Гочев: Годишнината от убийството на Васил Левски в светлината на продължаващото русофилско изопачаване и манипулиране на българската история

Янко Гочев, историк и юрист

Годишнината от обесването на Васил Левски отново ни връща назад във времето. Мнозина считат, че за Левски всичко се знае. След стотиците публикации около живота и личността на Апостола и до днес обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговата дейност. Не се дава отговор на един основен въпрос - кой е главният виновник и/или виновници за смъртта на най-великия българин? Вместо това се разпространяват много митове, произвеждат се цяла гора от псевдоисторически факти, в съзнанието на българин има и доста заблуди. Поддържат се някои дълбоко наложени и възпроизвеждани от десетилетия митове, насаждани с антибългарска цел.

Един от най-големите от тях е, че Левски е бил съден и е осъден на смърт за своите престъпления по османските закони. XIX в. е векът на Тaнзиматът в Османската империя - ерата на реформите, които засягат и нейното право.  През втората половина на XIX век тя има своя правна система. Това важи и за османското наказателното право. Правото в империята се разделя на главни дяла: шериатско (религиозно) в сила от създаването на държавата (традиционна дата 1299 г.) и светско европейско право, прилагано от 1839 г., след т.нар. Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а след това и в Република Турция. Шериатът т.е. мюсюлманското право е в сила като единствена форма за решаване на всички правни проблеми до края на XVIII в. Това религиозно право е силно дискриминационно за немюсюлманите християни в тази империя, вкл. за българите. Прилага се универсално, но и обективно, и избирателно, което е неизбежно защото до края на XVIII в. империята е типичен пример за теократична абсолютно монархистка деспотична държава. Постепенно с налагането на европейското право компетентността на запазените шериатски съдилища се ограничава до дела от семейното и наследственото право, както и такива свързани с вековната типични мюсюлманска институция на вакъфите.

През 1838 г. е приет първият османски  Наказателен закон. Той е по подобие на западноевропейските, по-точно френския Наказателен кодекс. Недостатъкът му е, че е кратък и непълен. През 1851 г. са прокарани нови съществени изменения и допълнения, които още повече го европеизират. През  1854 г. е издаден специален султански ферман (указ), според който се потвърждава и занапред правата на християните да могат да свидетелстват срещу мюсюлмани и даже да се съдят с тях. Отглас от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 г. са следващите реформи.  През 1858 г. е приет нов Имперски наказателен закон (ИНЗ), който е реципиран от френския Наказателен кодекс от 1810 г. По дух е един от най-модерните в Европа. В сила  е чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923 г. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е прилагал макар и с изменения и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878 г. чак до 1896 г. ИНЗ приема тристепенна класификация на подсъдните деяния. Разграничава ги на "злодеяния", "престъпления" и "простъпки". По-тежките категории "злодеянията"  и "престъпленията" се разглеждат в два аспекта: против държавата (външна и вътрешна безопасност) и против личността. В много текстове личи европейското влияние. Новите принципи, заложени в ИНЗ са законоустановеност на престъплението и наказанието, личната наказателна отговорност и отговорност само за лица със здрав разум.

От 1840 г. е в сила и друг важен наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС). През XIXв. съдебната система на империята включва редовни съдилища-углавни, т.е. наказателни и граждански, с две инстанции първоначални (първоинстационни) и апелативни. Върховен касационен съд в столицата упражнява контрола над тях. Съществуват още мирови, граждански, углавни, търговски и военно-полицейски, както редовни така и често извънредни.  Има и т.нар. смесени съдилища - религиозни и светски за мюсюлмани и иноверци, които са създадени по Хатихумаюна от 1856 г. В тях вече се разглеждали всички углавни дела, без разлика на вероизповедание, поданство и етническа принадлежност. В тях години наред работят освен османски и европейски съдии като инструктори. В тези съдилища съдебната процедура е по европейски образец.

Реформата в правната система на  империята е недовършена. До 1878 г. няма приет Наказателен кодекс, т.е. няма процесуален ред за съдене на българските революционери. Това е важно да се отбележи, когато се осветлява цялата история около убийството на Васил Левски, което аз считам, че е поръчано и че великият българин е пратен на бесилото без съд и присъда.

През XIX в., въпреки реформирането си Османската държава си е запазила правото да се разправя с българските революционери по целесъобразност, а не според действащите в нея закони. Всички български революционери са били жертва на административно-полицейски произвол и системен държавен терор, прилаган спрямо тях. Това не променя факта, че в XIX в. империята разполага с доста модерна за времето си светска правна система, повлияна от Европа. Не липса на закони, а тяхното прилагане и неспазване е големият проблем. Точно такъв е случаят с разправата над Васил Левски. Един от най-дълбоко насадените митове е  твърдението, че Васил Левски е бил съден от турски съд. Специалната комисия, назначена от правителството се обявява за "съд"?! Упорито и последователно се внушава това отвсякъде от историци, вкл. професори, писатели, журналисти и дори някои юристи. Тази брадата лъжа трябва веднъж завинаги да бъде изоставена. Това твърдение е грубо изопачаване на историческите факти. Какво се е случило в действителност в София през зимата на 1872-1873 г.? След обира на пощата в Арабаконак Високата порта, т.е. правителството се събира на извънредно заседание. На него е взето важно решение - създава се Специална правителствена комисия с председател - дивизионен генерал-майор Али Саиб паша и членове: българина хаджи Иванчо хаджи Пенчович - член на Държавния съвет на империята, и майор Шакир бей - от Генералния щаб. От доклада на министъра на вътрешните работи е видно, че Специалната комисия е имала конкретна задача: "да извърши всестранна и пълна а н к е т а на инцидента (обира) - на място". Тя трябвало да сезира съответните държавни органи и институции, които да извършат предвидените по законите действия, за да бъдат подведени под съдебна отговорност доказаните виновни лица, замесени в деянието в Арабаконак. Пак подчертавам, че задачата на комисията е да проведе всестранна АНКЕТА (курс.м.-б.а.) на място и да подведе под отговорност провинилите се лица. Последната задача не бива да се разбира като търсене на наказателна отговорност, т.е. съдене. В заповедта се уточняват правата и отговорностите на комисията и в нея не се споменава никъде за съд!

Кои са членовете на тази комисия? Али Саиб паша е виден държавник, министър и деец на османската държава, маршал на империята. Роден е в семейството на бежанци от Грузия. От този произход идва прозвището му Гюрчю (грузинец)! Този негов грузински произход е много важен да се осъзнае, защото той обяснява много от последващите му действия като председател на комисията, анкетирала Левски. Считан е за "най-гъвкав дипломат сред турските държавни мъже". Вторият член на комисията е Шакир бей. Той е бил мютесариф (управител) на Русчук (дн. Русе), бивш адютант на Мидхат паша и е неговия човек в комисията. После е помощник-валия и е изпратен като такъв в Багдад. След края на работата на Специалната комисия майор Шакир бей е назначен за мютесариф (управител) в Херцеговина. Служи там известно време и е върнат отново в България като военен комендант на Орхание (дн. Ботевград). Майор Шакир бей участва в Руско-турската война (1877-1878). След войната 10 години е турски посланик в руската столица Санкт Петербург - факт, който е неизвестен! Практиката е да се назначават посланици в столиците на европейските държави велики сили, които се ползват с доверие на държавата, при която са акредитирани. За какви заслуги е назначен в Русия (държавата, срещу която е воювал в 1877-1878 г.) Шакир бей  за посланик българската историография все още мълчи. Важен член на комисията е българинът х. Иванчо х. Пенчович, наричан още от турците Иванчо ефенди.  

Цялостното изследване на неговата дейност и написването на неговата истинска биография са въпрос на труд на бъдещи изследователи. Не можем да не посочим обаче някои факти, от неговата биография, които са оказали силно влияние за смъртта на Апостола на българската свобода.

Богатият русенец през 1852 г. постъпва на служба в местния меджлис, а от 1854 г. става и капуджи башия (помощник на валията) - титла, която му позволява да носи униформа. Затова Хр. Ботев в своя фейлетон "Кои сме ние"  го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки". Звездата на Иванчо изгрява през 1864 г., когато Мидхат паша идва в Русе като валия на новия Дунавски вилает. Двамата се сближават. Иванчо ефенди влиза в Търговския съд, в общия вилаетски съвет и става съветник на пашата в неговите усилия да отоманизира българското образование, като създаде общи турско-български училища. Двамата стават и приятели. Мидхат паша "изпитва" Иванчо дали е рушветчия и той се оказва на висота. Корумпираността е важно качество в Османската империя, което позволява на всеки човек турчин или българин не само да оцелява, но и да се издига в нейната управленска йерархия. С такива "чудесни" качества Иванчо ефенди ще израства в кариерата. Когато Мидхат паша се издига до председател на Държавния съвет в Цариград през 1868 г., за член на съвета е издигнат и х. Ив. х. Пенчович. Той е еволюционист. Отрича бунта и настоява българският народ да постига целите си бавно и с благоволението на султана. Затова като всеки еволюционист го наричат "туркофил". Иванчо ефенди оправдава тази своя репутация като пише доноси пред турската власт по адрес на негови сънародници, което води до тежки репресии срещу тях.

Като висш сановник в Цариград Ив. х. Пенчович се включва в църковната борба и участва в смесените комисии, създадени след учредяване на Екзархията по фермана от 1870г., чиято цел е да помири българи и гърци. Това е линията на руския посланик в Цариград българофоба ген. Н. Игнатиев. Помирението трябва да бъде на антибългарска основа чрез отстъпки на българите пред гърците и постепенно обезсилване на фермана. Това  е крайната цел на руския посланик българфофоб, която той системно и упорито преследва, възползвайки се от своето доминиращо влияние в Цариград и от своите протежета и агенти както сред турците, така и сред българите. Сред тях е и Ив. х. Пенчович. Като църковен деец той действа и  като поставено лице на руския посланик, и на Азиатския департамент. Слуга като него има повече от един господар. Иванчо ефенди умее да слугува и това определя неговата дълга кариера. Той ще обслужва всички - и висшите османски политици, и руските дипломати, според поръчаното от тях.  Когато трябва е "туркофил", а когато се налага (както по случая с разправата срещу Левски) и русофил. Винаги удобен при всяка власт. Участието му в специалната Софийска комисия, в която той се включва без да е насилван, е продължение на тези негови прояви в услуга на османската власт, а тайно и на руските имперски интереси.

Всички членове на Софийската комисия са поставени лица. Имат скрити зависимости, които се дължат или на някои особености в биографията, служебната им дейност, или на произхода им. Заради потеклото си Али Саиб паша е считан за русофил. Шакир бей е протеже на Митхад паша, т.е. не е проруски настроен. А Ив. х. Пенчович е готов да слугува на силните на деня, каквито и да са те. Най-силен по това време в Цариград руският посланик от 1864 г. ген. Н. Игнатиев, който фактически се разпорежда със съдбата на Османската държава като "вицеимператор". Той сваля и качва министри, влияе задкулисно на политиката на империята и на посланиците на европейските велики сили, водейки се доайен на дипломатическия корпус. Всички се съобразяват с него - и османци, и европейски дипломати. Комисията с председател Али Саиб паша не е съд. Членовете й са назначени с указ (ираде), т.е. административен акт на султана за съставяне на Специалната правителствена комисия със строго регламентирани задачи.

Комисарите трябва да правят анкета срещу заловените комитетски дейци по обира на турската поща в Арабаконак. Членовете й администратори. Те са османски офицери, които не познават и не прилагат османската право, а грубо го нарушават. Отделно никой от тях не е юрист, с изключение на българина Иванчо х. Пенчович, който обаче НИКОГА НЕ Е БИЛ СЪДИЯ и никога не е правораздавал, а отделно е специалист по гражданско право и не разбира нищо от наказателно право и процес.

Той е висш османски администратор и както показват документите, отразили неговите действия поставено лице (агент за влияние) на руския посланик ген. Н. Игнатиев. Тази извънредна правителствена комисия изземва функциите на действащата дотогава Софийската окръжна комисия с председател софийския областен управител Мазхар паша, който в извънредните обстоятелства е проявил голяма инициатива и се е опитал самостоятелно да проучи и разследва случая в Арабаконак в София, възлагайки анкетни функции на своята комисия. Това е много опасен прецедент. Правителството се намесва, за да не допусне своеволната дейност на  чиновника си, който може със своите действия да злепостави империята пред великите сили.

Софийската комисия получава разпореждане да доведе анкетата (следствието) в София докрай. Тя е натоварена и с политически задачи. Получава политически инструкции. По-малко провинените комитетски дейци трябва да бъдат освободени, а инициаторите и активните участници да бъдат подготвени за предаване на бъдещия съд. Трябва да се даде и политическа оценка на случилото се извънредно събитие.

Комисията в София работи до средата на февруари 1873 г. Разпитва арестуваните комитетски дейци. Провежда дори очни ставки. Накрая изпраща в Цариград доклад за своята работа. Запазените документи показват, че  Софийската комисия действа при класическо задкулисие, прикрито под съображения за опазване на държаните интереси и сигурността на държавата с оглед осуетяване на възможни бунтовни прояви. Министерският съвет в Цариград е сезиран, че се разкрива сериозна революционна организация в България. На 27.11. 1872 г. в доклад до султана се обръща внимание "Категорично да не се допусне въпросът да се раздуха и разшири" и  "с това да се развълнуват духовете на населението. На 14.12.1872 г. Али Саиб в протокол № 1 до великия везир предупреждава, че "се е узнало какво Българският революционен комитет, за който се получавали сведения, че от дълго време насам се събирал във Влашко и Сърбия с цел да подстрекава и бунтува България, е посеял отново семето на бунта в някои български селища". На 18.12.1872 г. в Цариград, този въпрос стои пред Министерския съвет. И там се взема най-лесното решение-да се бърза с обезглавяването на революционната организация.  В доклада на Високата порта до султана изрично се подчертава: "Предвид обаче на обстоятелството, че въпросната организация е образувана с цел да се вдигне революция... и че тя е пристъпила към изпълнение на своите замисли, едно спешно изпълнение на издаденото спрямо главните смутителни наказание..." се налага, за да послужи "за добър пример на всички членове на горепоменатата революционна организация".

Междувременно на 26.12.1872 г. е арестуван и "баш комитата" Васил Левски. Залавянето му е обявено с телеграма от 29.12.1872 г. на търновския окръжен управител до председателя на комисията Али Саиб паша. Тогава комисията поема анкетата-разпит и на Васил Левски. Докаран в София, Васил Левски е разпитван многократно. В хода на разпитите на Левски Али Саиб паша прави нов, много по-сериозен извод. На 8.01.1973 г. той пише до своето правителство, че "революционната организация"  е подготвяла "въстание против Отоманската държава". Само 6 дни по-късно се разбира до какви изводи е стигнал специалният пратеник и председател на Държавния съвет Али Саиб: "...шефът и организаторът на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове". По време на разпитите са проведени много очни ставки заловени комитетски дейци, които общо взето уличават Апостола в и разкриват ролята му в организацията. Важно е да се посочат имената на българите, съзаклятници, които по запазените документи са свидетелствали против Левски-Д.Общи, Дидю Пеев, хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев Страшника, Марко Йончев, Станчо и Станьо Хаджииванови, Марко Йончев, даскал Иван Лилов Фурнаджиев, Анастас Попхинов, Вутьо Ветьов. Това са комитетски дейци, които в никакъв случай не могат да бъдат "герои", каквато тенденция забелязвам, че се налага в българската историография. Всеки от тях носи своята вина за гибелта на Апостола на българската свобода!

На 12.01.1873 г. са разпитани последните заподозрени. Приключвайки работата си, комисията прави обобщения на резултатите в заключителни протоколи. Това е т. нар. "МАЗБАТА". Заключителният протокол от 14.01.1873 г. на правителствената специална комисия, която определя наказанието на Левски е най-важният документ за дейността й. Той не е запазен в оригинал, а само в препис. Този прословут препис българските историци и някои юристи продължават да наричат "Присъдата на Левски"! Един протокол, с който каквато и да е комисия приключва своята работа няма как да бъде присъда! Въпреки това пропагандата за издадена "присъда" срещу Васил Левски продължава от десетилетия! Тази манипулация, която трябва да бъде веднъж завинаги прекратена. Още през 1940 г. прецизният османист Гълъб Гълъбов аргументирано обяснява , че думата "Мазбата" - изписана най-горе на документа, означава единствено и само "Протокол", а не "присъда"!

Отделно всяка присъда е строго формален акт със задължителни реквизити. Реквизитите на присъдите в Османската империя са няколко и е лесно да се разпознаят. Задължително в присъдите се посочва държаният глава (султанът), при чието управление се издават. Задължително се отбелязва, че присъдите се издават "В името на Всевишния Аллах и на Всевишния негов Пророк!" Задължително се отбелязва кой кадия (съдия) е издал присъдата. При осъдителните (смъртните присъди) се посочва името, подписа на съдията (най-често това е председателят на съда) и неговия печат, т.е. присъдите трябва да са подписани и подпечатани. Изписват се имената на прокурора и дори свидетелите, които са имали роля нещо като съдебни заседатели.

Смъртната присъда според османското законодателство трябва задължително да бъде подпечатана с туграта (тура) на султана. Това е специален калиграфски печат или подпис, използван за узаконяване на актовете на държавния глава (султана).

На осъдителна (смъртна) присъда се отбелязва и какво е било делото - углавно, политическо, издадена от какъв съд - окръжен, военен, апелативен, касационен. В протокола на комисията, наречен  погрешно "присъда" няма нито един от горепосочените реквизити. Затова той не е присъда. Не е присъда, защото комисията не е съд и никога НЕ Е ИМАЛА ПРАВОТО ДА ПРАВОРАЗДАВА. Отделно протоколът не е подписан и не е подпечатан!

Става дума по-скоро за един подробен доклад озаглавен "Препис от протокола на комисията". Предназначението на този доклад да служи за основа за съставяне на изложение или писмен доклад до султана. Важно е да се посочи, че становището на комисията е Васил Левски да бъде осъден на смърт. Това е пожелание или предложение до истински съд да го съди и осъди на смърт. Софийската комисия не правораздава, а само анкетира Левски и комитетските дейци. Не може и няма право да изземва функциите на османския съд. Тезата на някои казионни историци и зависими юристи неспециалисти по наказателно право и процес, че само по случая Софийската комисия е натоварена или се е самонатоварила да правораздава, е дълбоко погрешна. Тази теза показва непознаване на действащото османско законодателство и явен стремеж да се укрие истината и оправдае със задна дата убийството на Левски. Тъжното и жалкото е, че в XXI в. се полагат такива усилия и от българи!

И така на 14.01.1873 г. Софийската комисия предлага Васил Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване въз основа на чл. 55, ал.1, чл. 56, чл. 66 и чл. 174 от ИНЗ. ПОВТАРЯМ- ПРЕДЛАГА, а не осъжда!

След одобряването му от великия везир се иска да бъде издадена заповед (ираде) от султана  по чл. 16, отд. II от ИНЗ. По този член обаче смъртното наказание се налага за извършени злодеяния по точно определена процедура. То не е се привежда в изпълнение, преди да се прочете публично присъдата в съда в населеното място, където ще се изпълнява. Преди това трябва да има издадено ираде, утвърдено със султанската тугра (тура) и да съдържа доказателства и за извършеното злодеяние и мотивирана присъда за него. Задължително в ирадето трябва да има юридическо обосноваване на смъртната присъда. За да се издаде ираде, делото трябва да е приключило, т.е. да има образувано и проведено следствие,  съд и издадена осъдителна присъда. В случая с  Васил Левски това е направено!? Той е "осъден" на смърт само въз основа на преписи на анкети - разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати! Няма друг такъв случай в Османската империя. Допуснат е прецедент, извънредно обстоятелство, което е диктувало да се действа бързо наказателно спрямо "баш комитата" и по този начин. Истинско съдебно дело по всички правила на тогавашните османски наказателни закони не е проведено. Няма следователи, прокурори и съдии. Няма и надлежно оформени от тях протоколи и актове, които да удостоверяват дейността им. Няма и адвокати нито служебни защитници. Адвокати, т.е. защитници, са имало дори заловените въстаници по време на Априлското въстание от 1876 г., но не и Васил Левски. Това е бил Илия Цанов (1835-1901) - защитникът на заловените въстаници от четите на Хр. Ботев, Таньо войвода и Хр. Патрев от 1876 г.

Авторът на заключителния протокол, съставен по заповед на генерал Али Саиб паша след молбата за ираде заключава: "Нека бъде според Вашата заповед". В присъдите по правило няма такива текстове. На 21.01.1873 г. е изпратен специалния доклад до султана. В придружителното писмо великият везир пише, че към доклада ще изпрати копие от телеграмата на Али Саиб паша - председател на Софийската комисия, с която се съобщава, че ще се изпрати следствения протокол. Изпратен е обаче препис от протокола на комисията, който представлява преразказ на анкетите-разпити на Левски. Самият документ от 14.01.1873г. е пълен с грешки и недомислия. Дори и като препис е трябвало да бъде номериран и подписан и вписан в специалната книга (регистъра) за протоколите. Оказва се, че  членовете на комисията, са допуснали сериозни пропуски дори в административната си работа, при съставянето на един такъв препис от заключителния им протокол. Тук явно Али Саиб паша е претупал работата.

Заключителният протокол на Софийската комисия от 14.01.1873 г. съдържа множество обвинения за подсъдни деяния срещу Васил Левски, които могат да бъдат разделени според обекта, който засягат на две групи: деяния срещу сигурността на държавата подбуждане към бунт (чл. 55, 56 и 66 са от глава I на ИНЗ) и отделно убийство (чл.174 е от гл. II, отд. I на ИНЗ).

Всички обвинения страдат от големи недостатъци. Те са прекалено общо формулирани. Липсва им конкретика и обоснованост. Непрецизно и общо формулирани са и при един бъдещ съдебен процес могат да бъдат оборени лесно от всеки дори начинаещ адвокат (служебен защитник). Прецедентът е, че така описаните обвинения по смисъла на ИНЗ са несъставомерни! Няма да се спирам подробно на моите аргументи защо считам така. Всеки читател може да прочете подробно за тях, изложени в моето изследване "Убийството на Левски, Виновниците".

Ще посоча само два факта, които определят несъставомерността на противодържавните деяния на Левски, за които е обвинен от Софийската комисия. Първо Левски е характеризиран като главен бунтовник, но бунт няма, макар че  Л. Каравелов като председател на БРЦК от 1872 г. (незнайно и необяснено защо за българската историография!?) подбужда Левски точно към такива действия. Опит за бунт има в септември 1875 г. в Старозагорско, а истински бунт през пролетта на 1876 г. - Априлското въстание. Левски обаче вече не е жив. Деянието му не е съставомерно, защото не е организирал бунт, нито въоръжено въстание. Няма и унищожени селища от него, палежи и грабежи. На следващо място смърт се предвижда по чл. 66. отд. II, гл. I на ИНЗ за устна пропаганда, с която призовава населението към бунт. Но Левски не е правил това открито на обществени места, каквото е изискването на разпоредбата, а тайно. Затова и такова деяние е несъставомерно. Отделно за подбудителство към бунт по чл. 66 от ИНЗ наказанието е "вечно заточение", а не смърт. Тук текстът е много важен и ще го цитирам целият: "Ако след подбужданията към бунт не е последвало никакво подобно действие, тогава подбудителят се наказва на пожизнено заключение". Подчертавам, че за такива противодържавни престъпления наказанието не е смърт. Членовете на комисията в своя заключителен протокол четат правото като дявола Евангелието и тълкуват деянията на Левски като довършени злодеяния, т.е. третират го без да са юристи по-строго от допустимото, като му формулират произволно по-тежки обвинения, с което предрешават до голяма степен съдбата му.

Чл. 147, гл. II, отд. I от ИНЗ е за непредумишлено убийство на човек и предвижда наказанието "окови за 15 години". Има обаче един абзац за смъртно наказание за убийство на човек, "ако е извършено от дееца преди, по време или след като е извършвал друго злодеяние или престъпление". На него явно софийските комисари, които не са съдии, нито юристи са се спрели. Решили са да използват случая в Ловеч на 14.08.1872г., за да пратят Левски на бесилото. Около Ловешкото приключение от 14.08.1872г. също има много манипулации. Груба лъжа е, че Левски е обвинени "осъден за убийство на дете"! Този стремеж да се изкара Апостолът престъпник на всяка цена  или е плод на невежество или преиначаване на историческите факти в услуга на чужди сили. Става дума за случая в Ловеч на 14.08.1872 г., когато при акция с участие на Лески и комитетския деец Вутьо Ветьов в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача загива неговият слуга Стойчо Гиргинов. Този човек не е дете. Всички свидетелски разкази на очевидци на случая определят възрастта на слугата, назован още "момчето" между 22 и 25 години. Не е калфа, защото калфите при занаятчиите са момчета най-много до 14 години. Не и чирак. Чираците са малки момчета, които са учели занаята, работели са и са слугували на майсторите занаятчии и някъде около 14-15-години са били вече достатъчно обучени, за да преминат в по-висшата степен - калфа. Клеветниците на Левски  умишлено свалят възрастта на жертвата, за да го превърнат в дете (малолетно или непълнолетно), само и само да припишат на Левски непростим грях-детеубийство. И до днес може да се чуе следното скалъпено обвинение: "Той, злодеят, е убил дете!". Неудобната истина за днешните обвинители на Левски, че слугата, нарочен от тях за "дете" е бил здрав физически и силен мъж.

Отделно това убийство не е разследвано от никого. Нито комисията, нито какъвто и да е друг съдебен орган (съд) са предприели задължително необходимите, предписани по османските закони процесуални действия за пълно изясняване на деянието. Причините за смъртта на слугата Ст. Гиргинов са неясни и до днес. За това убийство няма преки очевидци, с изключение на В. Ветьов, който е разпитван обаче само като свидетел в Софийската комисия.  Свидетелските му показания, които са единствени по казуса са приети безкритично за верни и валидни при това без да е полагал клетва като свидетел пред съда, че ще говори истината. Той извършва две престъпления-лъжесвидетелства и клевета спрямо Левски. Прави го умишлено, защото търси по-леко наказание. Комисията обаче допуска това, защото има инструкции на всяка цена да третира много по-тежко Левски с оглед закона, за да му издейства смъртно наказание. При отказа на Левски да признае всякаква вина за това убийство, се отваря огромна работа на бъдещия съд в тази насока. Нещо повече, Левски отказва въобще да отговаря по случая. Това може да се приеме за негова защитна позиция още повече че няма защитник (адвокат) пред комисията, т.е. лично се защитава, което е негово право. Дори при пълно доказване на вината на Левски за това убийството наказанието му би трябвало да бъде при един справедлив процес не смърт, а  "временни окови". Причината е, че убийството е обикновено, а не е квалифициран състав и е било даже нежелателно от извършителя, но е настъпило вследствие определено стечение на обстоятелствата.

Ще посоча аналогичен случай, свързан със съдбата на двама от Ботевите четници през 1876г. Те са в  положението на Левски от 1873г. Според материалите по делото срещу тях през 1876г. "Тодор Стойков от село Микре и Пеньо Йончев от село Калугерово, понеже били от злодейците, които минаха от­среща, и понеже сами изповядали, че заклали с нож двама души от другарите си, се осъдиха на смъртно наказание". И са обесени. Левски не е признавал нищо, но също е обесен!

След издаване на протокола от 14.01.1873г. по османските закони по-нататък процедурата трябва да бъде образуване на наказателно дело в първоинстанционен окръжен съд или в Апелативен съд.  Чак след края на процеса ще бъде решена съдбата на Левски. До процес обаче така и не се достига! Властите в ориенталската, пословична със своята мудност бюрокрация действат свръхскоростно. След одобрение от страна на султана смъртното наказание на Левски е изпълнено публично на 06/18.02.1873г. край София. Намесили са се могъщи задкулисни сили, които диктувало на комисията какво да прави, на османските държавни власти какво да предприемат по казуса "Левски". Най-малко двама души от членовете на Софийската комисия са работили явно или тайно за издействане на смъртно наказание на Левски под натиск и инструкции ,,отгоре“ - председателят й Али Саиб паша, и българинът Ив.х. Пенчович. Общото между тях е, че са РУСОФИЛИ! И пращайки Левски на смърт защитават не само интересите на Османската империя,а и на Русия, които по отношение на разправата с Левски изцяло съвпадат.

Защо Васил Левски е неудобен на антибългарската политика на Русия? Това е основният въпрос, който трябва да бъде обяснен, защото той дава отговор на въпроса за причините за убийството на Левски. Важно е да разбере какъв е основният принцип в руската имперска политика на Балканите и в частност в отношенията й към революционните борби на българския народ през Възраждането XVIII-XIX в. През XIX в.нито едно самостоятелно българско въстание не е подкрепено от Русия! Тя налага на българите неизгодна схема - да участват във въстания и борби на съседите си, срещу никакви придобивки. През XVIII-XIX в. принципът, който следва руската дипломация е революционните движения и организации на Балканите трябва да бъдат изцяло под руски контрол. Това важи особено и най-вече за българските революционни движения и организации.

През XIX в. Русия изпуска контрола над българското революционно движение  в две организации: Тайния български централен комитет (ТБЦК) на помощника на Г. Раковски Иван Касабов, създадена през 1866 г. в Румъния след преврата срещу княз Ал. Куза и Вътрешната революционна организация (БРЦК) с водач Левски  в периода 1869-1873 г. И в двата случая обаче руската дипломация съдбоносно се намесва, за да ги обезкърви и неутрализира, провокирайки чрез консулите и дипломатите си раздори и боричкания между членовете им.

ТБЦК е опасен за Русия, защото търси освобождение както сам заявява "чрез кой да е начин и средства", вкл. чрез комбинации със западните държави и дори чрез дуализъм по модела на Австро-Унгария, създадена през 1867 г. И  "нахално",  без да се съобрази с руските дипломати предприема дори действия в тази насока. ТБЦК изпраща мемоара до султана от 1867 г. за българо-турска дуалистична държава. Това е еволюционния път за освобождение, при който по-бавно, но безкръвно на базата на етническата доминация на Балканите и успехите на културно-просветното си движение българите могат да получават автономия в пределите на империята. Еволюционният път е опасен за руския император, защото българите може сами действително да се освободят без Русия. В крайна сметка ТБЦК бързо е неутрализиран през 1867г. и скоро се разпада.

След ТБЦК се появява обаче втората голяма заплаха за руските интереси на Балканите - ВРО (БРЦК) на Левски. Тази заплаха е истинска и реална,  много сериозна за Азиатския департамент. ВРО (БРЦК) е чисто българска националноосвободителна организация, плод на самоорганизация на българския народ и разбира се на неуморната дейност на главния двигател, създател и идеолог Васил Левски.

В периода на своя разцвет "БРЦК в Българско", както я нарича Апостолът покрива почти цялата българска етническа територия, има си структура гъста мрежа от "частни" революционни комитети с членове осъзнати и  убедени български патриоти, готови с оръжие в ръка да поемат по пътя на истинската революция. Така ВРО (БРЦК) на Васил Левски става голяма опасност не само за османската държава, но и главния "надзирател" на българските освободителни борби сред великите сили - Русия. Заслугите на Васил Левски, които го правят неудобен за руската дипломация са най-малко три: първо - пробужда българите чрез дейността си, като им внушава идеята за самостоятелност на българската революция, без да се осланят на никого, вкл. на Русия, тъй като  "помощта" й не е безкористна; второ - отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб, защото служи само и единствено на България до края на живота си; трето -  създава ВРО в България, която е САМОСТОЯТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ на българите, извън всякакъв контрол и зависимост от великите сили, особено Русия. Тази българска организация трябва да бъде неутрализирана на всяка цена. Имперските интереси на Русия не допускат по никакъв начин тя да се разрасне до размери, до които ще бъде в състояние да организира самостоятелна революция, независима от Русия. При успех това означава създаване на самостоятелна българска държава извън руското влияние.

Затова ВРО (БРЦК) на Левски се разгромява чрез предизвикване на конфликти и предателства отвътре, довели до залавяне на много нейни членове, вкл. организатора й и чрез манипулирана анкета на Софийската комисия, наречена "процес" в София 1873г., довел до екзекуцията на Васил Левски. ВРО (БРЦК) твърде рано става пряк обект на мероприятия на руските специални служби. И Азиатския департамент вербува много български революционери за свои агенти.

Такъв е председателят  на БРЦК от 1872г. Любен Каравелов. За него дори един русофил проф. Иван Стоянов пише следното: "Секретните сведения, изпращани чрез него до трето лице, исканият съвет, как и на кого да се пише, и молбата по отношение на предстоящата "кървава сватба", "постарайте се да и дадете нужното направление!"
Всичко това говори недвусмислено за поети и стриктно изпълнявани от Каравелов ангажименти най-вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към Военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват и ползотворното сътрудничество за двете страни“.

За руското имперско разузнаване  работи и Панайот Хитов, което е публична тайна още приживе. Той е и сръбски държавен пенсионер войвода на повикване. Тъкмо поради това Васил Левски го избягва и се опитва да го заобикаля в своята дейност. Даже изрично го предупреждава със свое писмо за наказателната отговорност, която носи по устава на БРЦК за издаване на тайните на революционната организация на враждебни на България държави като Русия и Сърбия. Васил Левски е в дълбока и много трайна конфронтация с политиката на имперска Русия. Този конфликт между него самия и БРЦК в България, която оглавява, от една страна и Русия, от друга страна е исторически факт, но българската историография се прави, че не съществува и не все още не го "забелязва" и осветлява?! Животът и делото на Васил Левски и особено неговата идеология са в пълна несъвместимост с русофилството. Апостолът на българската свобода е пълен антипод на днешните русофили от цялата им палитра. Те са си го присвоили и го използват за целите на своята партийна и антибългарска пропаганда. Този присвоен от тях Левски обаче не е истинският.

Преди да се кичат и пудрят с фланелки, знамена на Васил Левски и неговият образ въпросните русофилите от цялата им палитра би трябвало знаят следното: в огромното документално наследство на Апостола няма нито един ред, в което той да отделя специално място на Русия и да я разглежда като приятел и освободител на българския народ. Напротив, с цялата си дейност той казва и доказва, че българите трябва да разчита основно на своите сили, а не на Русия. Отношението на Васил Левски към Русия е отрицателно не само заради нейната изостаналост и тиранска държавна система на управление, демонстрирана в трайно преследване на руските революционери, но и поради осъзнаването от самия Васил Левски на АНТИБЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА НА АЗИАТСКИЯ ДЕПАРТАМЕНТ. Затова той още през 1869г. отказва да бъде поставен в зависимост от Русия и да стане руски агент. Опити за неговото вербуване има, но той категорично отказва. Нещо повече, заявява на войводата Филип Тотю, че НЕ ЖЕЛАЕ и НЕ РАБОТИ С РУСКИ АГЕНТИ, които не допуска в средите на своята организация и ги гони като проводници на чужди, вражески на българските национални интереси влияния. В кореспонденцията си с войводата Филип Тотю от 1871г. на няколко пъти Васил Левски е категоричен, че не трябва да се съобразяваме с руския фактор, защото Филип Тотю му предлага действия, които са в унисон с руската външна политика. Васил Левски се противопоставя, тъй като за него е по-важно да се изгради вътрешната комитетска мрежа и да се заложи на българския фактор. Едва след като този фактор е напълно подготвен, може да се обсъжда и въпросът за евентуалния съюзник в борбата срещу Османската империя.

За да сме точни, отговаряме с думите на Левски в писмото му до войводата Филип Тотю от 18.04.1871 г.: "Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да донесат полза на руския цар. И така щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека тегли България още цял век! С факти искам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам, в 1869г. Единият бе препоръчан от одеските българи за добър помощник, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанъци и хайде - откъдето дошъл. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме ...". Апостолът на българската свобода  упорито, твърдо и неотклонно върши делото си, без да съгласува действията си с плановете на руснаците. Нито един от руските агенти, установили връзка с него, не успява да вплете Левски в кроежите на империята, защото той е непоклатим в увереността си, че който ни освободи - ще ни и пороби!

Васил Левски никога не е служил на Русия, а само и единствено на България и българския народ. В това отношение той е принципен и последователен. В биографията на Захари Стоянов са цитирани думите на Апостола: "Никому не се надявайте, - говореше той. - Ако ние не сме способни да се освободим сами то значи, че не сме достойни да имаме свобода; а който ни освободи, той ще да направи това, за да ни подчини отново в робство…". През 1869-1871 г. Левски създава ВРО ("БРЦК в Българско") и разработва стратегията и тактиката на националноосвободителното движение, начертавайки най-верния път за решаване на българския въпрос. За разлика от масата българи, той не желае "свободата да им се поднесе на тепсия", както сам заявява в разпита си пред Софийската комисия, а се бори за освобождение със собствените сили и средства чрез повсеместна революция с участието на целия народ. Васил Левски е търсел най-доброто за България и за българския народ - самостоятелното и суверенно развитие на българския въпрос. Свободен по дух, той се бори за истинско освобождение на своя народ. Затова е и Апостол на българската свобода. Васил Левски е изразител на тази тенденция в българското революционно движение, която залага на самостоятелната българска революция в противовес на другата тенденция за революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия.

Конфронтацията между двете тенденции в периода 1869-1872 г. е била неизбежна. Левски е положил максимални усилия да наложи своето виждане, но е срещнал непреодолими препятствия. Сблъскал се е с могъщи сили и "доброжелатели" на българите. През периода 1869-1872г. благодарение на мащабната и упорита дейност на Васил Левски то тръгва по "опасен" за българските "доброжелатели" на Балканите и в Петербург път. За да си върнат своя контрол и влияние, те вземат бързи мерки. Пагубна роля в това отношение ще изиграят агентите и сътрудниците, с които Русия и Сърбия са наводнили нашето революционно движение. През 1872-1873г. ВРО или "БРЦК в Българско" на Левски е била разгромена и разбита по подъл начин, чрез българи, поставили се в услуга на Русия и Сърбия. Всъщност говорим не за един, а за два последователни удара срещу ВРО ("БРЦК в Българско") . Първият е по "делото" срещу Левски, а вторият - през 1873 г. когато пак чрез поставени лица като агента Ст. Заимов и последващия "процес", наречен още "Одрински", втори голям след "Софийския", са ударени комитетите в Южна България.

Последиците са сериозни и фатални. След смъртта на Васил Левски, арестуването и изпращане на заточение на по-голяма част от революционерите ни като резултат от "процесите" от 1872-1873 г. БРЦК преживява тежки времена. Настъпва периода на т. нар. криза в БРЦК. Голяма част от активните комитетски дейци се отдръпват. Революционната пропаганда отслабва. Пораждат се лични конфликти, които допълнително засилват деструктивните тенденции в БРЦК. След разкритията от 1872-1873 г. липсва координация и в без това ограничената дейност на комитетите. Нарушена е връзката между вътрешността и емиграцията. Спада дисциплината. Започват разногласия как да се действа оттук нататък, но най-вече липсва личност с организационен талант и авторитет на Васил Левски, която да поеме работата в страната в свои ръце. От всичко това печели турската власт и най-вече Русия. БРЦК в периода след гибелта на Васил Левски е удобен инструмент за провеждането на нейната завоевателна политика.

Затова с убийството на Васил Левски българомразецът ген. Н. Игнатиев ТЪРЖЕСТВУВА. Той рапортува в Петербург, като отбелязва, че е щастлив от добре изпълнената държавна задача по обезглавяването на БРЦК чрез умъртвяване на най-изявеният й лидер.

Ген. Н. Игнатиев има защо да се радва. Той постига важна приоритетна цел на руската имперска политика на Балканите - възвръщане на контрола над българското освободително движение. Конфликтът между самостоятелна българска революция и революция, зависима и вписваща се в действия на външни сили най-вече Сърбия и Русия, е решен в полза на втората тенденция от руския посланик българофоб. "Вицеимператорът на Цариград" демонстрирайки отново завидни умения в "тихата" дипломация, действа подло и задкулисно, като успява да удари чрез зависимите си лица свои агенти българи и турски софийски комисари българската революционна организация в сърцето й. С убийството на Левски граф Н. Игнатиев доказва на практика на българските революционери, че техните самостоятелни революционни акции са обречени и няма да бъдат допускани от Русия. Българското революционно движение трябва да обслужва целите и интересите на Русия, а не обратно.

Или както сам той казва в своите "Записки":
"Българите трябва да бъдат наши съюзници и оръдия на нашата политика срещу германците. Само за постигането на тази цел Русия може да принася жертви в тяхна полза и да се грижи за тяхното освобождаване и засилване. Да се жертват изключително руските интереси, погрешно вземайки средствата за цел, т. е. имайки предвид само освобождението на славяните, предоставяйки им възможност да служат на враждебна за нас политика и удовлетворявайки се със собствения си хуманитарен успех -  е безразсъдно и осъдително".

Самостоятелно българско въстание не може да има, защото според Азиатския департамент българският народ не трябва да се освобождава сам, а трябва да бъде освобождаван от Русия, за да бъде разделян и подчиняван (поробван), така както самият Апостол на българската свобода е предупреждавал.