Проф. Вили Лилков, доклад пред научна конференция на тема "Руският фактор в българските кризи", проведена в Ловеч на 10-11 юни 2023 г.

 

1. Създаване на политическите чети

 

След потушаването на Септемврийското въстание БКП, с подкрепата на СССР, започва подготовка за нова въоръжена акция за сваляне на властта. Препоръката на Коминтерна е да се създадат бойни политически чети от работници и селяни под ръководството на комунисти[1]. Поради спадналото влияние на БКП сред населението тя се ориентира към разбойническите чети в страната, които се появяват след края на Първата световна война. Голяма част от състава им са дезертьори от фронта, леви екстремисти и анархисти, както и криминални типове и хора с психически отклонения, за които насилието е начин на живот. В официалната история на БКП е посочено, че политическите чети и техните акции в периода 1924–1926 г. са "школа за военна подготовка на населението по пътя на въоръженото въстание за завземане на политическата власт". Жестокият терорист Коста Янков ги нарича "живата сила на класовата борба", а за терористите цинично признава: "Ние, революционерите, сме мъртъвци, пуснати в отпуск". По отношение на терора и убийствата комунистите нямат колебания, защото "партията държи изключително много на терора и не се поддава на сантиментализъм"[2].

 

След години комунистите много умело се дистанцират от жестокостите и терора на своите предшественици. Те се оправдават с "левичарството", което е обзело партията в онези години, още повече че много от "левичарите" са убити, а избягалите в СССР са ликвидирани или изпратени от Сталин в концлагери като троцкисти, искристи, левосектанти и са обявени за "отклонили се от вярната линия на партията". Това се повтаря в цялата история на БКП – след поредната промяна на курса в Москва и в България следва завой и отказ от следваната дотогава линия, както и отричане от довчерашните "герои". За пируетите на БКП професор Николай Генчев казва: "Тя е една от най-прагматичните партии в историята, партия, която е готова да заплюе всичко, което е обявила за светиня, да погази и унищожи когото и да било, но да запази своята власт и привилегии. Стотици пъти съм наблюдавал по-късно тази политическа безцеремонност"[3].

 

Това, че БКП стои зад решението за създаване на политически чети заедно с разбойниците, става ясно от изявлението на Станке Димитров на Московската конференция през 1925 г.: "Четата в Брацигово беше образувана по наше нареждане. Вземането на четата на Митю Ганев стана също по наше нареждане; също и пращането на Тодор Грудов в четата на Георги Янчев като политически ръководител. Йордан Кискинов сам образува четата си… Ние превърнахме разбойническите чети в политически... Коста Янков теоретизираше, че четническата дейност е една форма на класова борба, че четите са нашите бойни сили"[4]. Бюджетът на четите се подготвя и контролира от комунистическата партия по окръзи. Христо Гюлеметов от Брацигово, шеф на Втора военна област, иска от ЦК на БКП 67 хиляди лв. за издръжка на разбойниците от Борисовградската[5], Брациговската, Лесичевската, Старозагорската  и Хасковската чета и още толкова за заплати на ръководителите на окръзите, районите и подрайоните в Пловдивски, Старозагорски, Хасковски и Пазарджишки окръг и на куриерите за връзка[6].

 

В доклада си до ръководството на Коминтерна за военната дейност в България през 1924 г. емисарят "Георг" докладва, че до неговото идване в България и вкарването в страната на пари от Коминтерна "по същество не е извършена никаква военна работа", но впоследствие дейността бързо набира скорост. Според него в четите има 35 четници комунисти и 29 анархисти, а останалите са криминални типове, разбойници, привлечени от парите на Коминтерна, и затова той определя характера на четническото движение като "полуполитически и полуразбойнически"[7]. Освен постоянно действащите "боеви чети" инцидентно работят и 12 терористични групи и 10 милиционерски чети с общо 428 членове. Терористичните групи изпълняват поръчки за ликвидиране на провокатори, а част от тях са създадени за подривна дейност в райони, където има стратегически съоръжения. Намерението на ЦК на БКП е четническото движение постепенно да бъде политически овладяно от комунистите, да се отстранят криминалните елементи и техните водачи и да се привлекат опитни четници от ВМРО[8]. От своя страна разбойниците виждат, че  комунистическата организация може да им осигурява тил и възможности за набавяне на сигурни финансови средства и оръжие. Така се оформя една симбиоза, в която всеки преследва своите цели, но тя е истинска напаст за населението и за властта. Обирите и убийствата съсипват много семейства и водят до фалити на фирми и частни стопанства, защото освен пари и имущество, най-честата плячка на разбойниците в селата и граничните райони са животните и стоките на селяните.  

 

За въоръжаване на четите и терористите са организирани нелегални канали на Коминтерна през Черно море и Дунав. Разчита се и на ограбване на държавни военни складове и покупка на оръжие в България, за което БКП заплаща на митничари, контрабандисти, крадци на оръжие и склададжии, които го съхраняват. Конспиративно-техническият апарат на БКП е платен и се занимава с доставка и кражби на оръжие. Организацията създава "свои отделения в по-големите гарнизони на страната, където се предвиждат още няколко платени ръководители"[9]. Борис Базаров ("Шпак"), който ръководи нелегалното разузнаване в България, Югославия и Румъния, предлага през юни 1924 г.: "За централизиране на работата по подготовка на въстанието е необходимо във Виена да се създаде ръководен център, в разпореждане на който да се поставят всички съветски структури, които извършват нелегална дейност на Балканите. Този център трябва да ръководи и Военните организации, дейността по македонския въпрос и да ползва всички материали от разузнаванията във Виена, Рим и Прага, доколкото те се отнасят до Балканите по въпроси, свързани с подготовката на въстанието в България"[10].

 

От пролетта на 1924 г. започва нелегално прехвърляне на оръжие и терористи в България от СССР. В периода май-август 1924 г. Лайош Гавро (Людвиг Матвеевич Гавро) работи "на терен" в София до атентата в черквата "Св. Неделя", след което заминава в Пловдив. Заловен е и е осъден на смърт чрез обесване, но присъдата е заменена със строг затвор от 12,5 години. Месец по-късно с помощта на българските комунисти той успява да избяга и да се завърне в СССР. На 13 август 1924 г. военен патрул залавя на морския бряг, северно от Бургас, голямо количество оръжие – автоматични пушки, картечници, патрони. Доказва се, че оръжието е руско, и избухва скандал. Разкрит е и един от главните организатори на канала Алексей Грабовски, който е "избягал" от болшевиките в България. В продължение на две години той прехвърля в България от СССР оръжие, пари и инструктори. Полицията разкрива нелегалната мрежа и пред съда са изправени 17 души. Коминтернът преустановява временно вноса на оръжие, но паричните потоци продължават[11]. В България пристигат пратеници на Коминтерна за организиране на партизанска война и терористични акции[12]. Такива са офицерът и терорист Михаил Чхеидзе и специалистът по убийства Христофор (Кристапс) Салнин, и двамата от Разузнавателното управление на Червената армия, които участват в доставката на взрива и подготовката на атентата в черквата "Света Неделя".

 

Христофор Салнин

 

В началото на 20-те години Салнин е агент на Военното разузнаване на Съветска Русия в Далечния изток. През 1923 г. е прехвърлен в Германия, където изгражда нелегалната военна организация на компартията, създава терористични отряди в Тюрингия и мрежа от военни складове и нелегални оръжейни бази.

Пристига в България през 1924 г. и се включва в терористичния отряд на Никола Янчев в Южна България. След това е инструктор и към Сливенския отряд на Янко Андонов, който ръководи Военната организация на Сливенския окръжен комитет на БКП и се занимава с поддържане на канали за доставка на оръжие, терористични бойни акции срещу властта и диверсии по жп линиите и телеграфните връзки.

 

След като през 1925 г. отрядът на Янко Андонов е разбит, а той е ликвидиран,  Салнин се завръща в СССР[13]. В периода 1926–1929 г. е резидент в Китай, където организира убийството на ръководителя на пекинското правителство генерал Чжан Цзолин заради антисъветските му позиции. Взривен е специалният вагон, в който генералът пътува, а помощникът на Салнин, Иван Винаров, който е в съседния вагон, фотографира местопроизшествието. Дълги години атентатът се приписва на японските тайни служби. В Австрия Салнин и Винаров вербуват младия българин Иван Пилов ("Z-9"), който е на обучение в местната пожарна школа. С негова помощ получават ценни сведения за най-новите германски постижения в противопожарното дело и най-модерните немски противогази, изпитани в бойни условия[14].

Салнин се прибира в Москва след участие в Испанската гражданска война. Арестуван е на 21 април 1938 г. по обвинение в шпионаж и участие в заговор против съветската власт само шест месеца след награждаването му с орден "Ленин". Убит е в деня на произнасяне на присъдата на 8 май 1939 г.[15]

 

 

2. Българската емиграция в Сърбия и разбойничеството

 

В политическите чети на БКП се включват и престъпници, които след приемането през 1922 г. на Закона за изтребление на разбойниците в Царство България бягат в Сърбия, където сръбските военни и полицейски власти ги подпомагат и екипират за осъществяване на набези в страната. Освен тях много от активните дружбаши, както и членове на Оранжевата гвардия, които след 9 юни 1923 г. са избягали в Сърбия, се присъединяват към разбойническите чети. При изслушване в Народното събрание в края на 1929 г. министър-председателят Андрей Ляпчев напомня на народните представители, че с изграждането на Оранжевата гвардия управлението на БЗНС "създаде една престъпна тактика да си служи с най-престъпните разбойници за политически цели". Тя привлича "най-престъпни типове, за да се използва тази гвардия за самозащита" и след 9 юни 1923 г. и септември 1923 г. точно тези хора, заедно с върлуващи престъпници, създават разбойнически чети[16]. Престъпленията на разбойниците всяват страх сред българския народ, възбуждат недоволство против правителството и създават впечатлението, че в България има анархия и безредие. Емигрантите разбойници получават оръжие на определени пунктове по границата на сръбска територия и след изпълнение на набезите го предават обратно на началника на пункта. Във всеки лагер има голяма комунистическа група, която се издържа с пари от Виена и е във връзка с Коминтерна[17]. Дружбашите са основно на издръжка на сръбските власти. Сред емигрантите има много анархисти и криминални елементи. Между отделните групи има както непрекъснати вражди, така и взаимодействие, защото общата им кауза е разбойничеството. Никодим Николов пише: "Те не обичаха сръбската власт, нито пък сърбите обичаха тях, но взаимно си служеха едни на други. Дейността им бе мизерна и пакостна, но съставляваше важна част от цялата емигрантска кампания и затова съм я споменал. Войводите бяха в тясна връзка с агентите на сръбското правителство, бяха снабдявани със сръбско оръжие, муниции и дрехи, излизаха от своите главни квартири в Сърбия да извършват своите разбойнически нападения и пак се прибираха в Сърбия след свършека на "подвизите" си. Емигрантското дело е свързано с това най-банално и жестоко разбойничество – с убиване и обиране невинни хора"[18].

 

За войводите им Никодим Николов казва, че си "въобразяват, че са герои, освободители и покровители на масите", а всъщност в тях са "смесени идеализмът и най-вулгарната престъпност", и "се смятаха за Ботьовци и за приемници на големите български революционери". Емигрантите са уверявани от сръбското правителство, че в случай на масово и организирано навлизане на чети в България те ще получат  тяхната подкрепа. Такава подкрепа емигрантите търсят и от Гърция. На среща на Задграничното представителство на БЗНС с гръцка делегация в началото на 1925 г. искането за евентуална подкрепа и от Гърция е прието, но за сметка на това гърците поставят въпроса за българските претенции върху излаз на Егейско море. Така се стига до подписването на срамния протокол, в който е записано, че:  "Задграничното представителство на Б. 3. Н. Съюз, в състав: Ал. Оббов, К. Тодоров, Н. Атанасов, Хр. Стоянов и Хр. Гетов-Оббов, се задължава да се откаже от претенциите за свободен български излаз на Егейско море, когато Б. 3. Н. Съюз поеме управлението в България и тяхното споразумение ще бъде тогава потвърдено официално". Срещу това гръцкото правителство се задължава да им даде сумата от пет милиона драхми. Официалните документи са изготвени в гръцката легация в Белград, а един от трите протокола е изпратен на Белградското външно министерство. Скоро след това Тодор Паница, който получава втория транш от сумата, казва: "Ако знаех, че те ще се скарат за парите, кой повече да вземе, нямаше да им правя тая услуга!"[19].

 

Емигрантите дружбаши подготвят атентат във Военния клуб в София, предвиден за навечерието на Нова година, когато царят, министрите и много хора от елита на Царство България ще се съберат в клуба. Адската машина е връчена на атентаторите от сръбските власти, пренесена е в Задграничното представителство на емигрантите в Белград, откъдето стига до Цариброд и е предадена на Борис Бумбаров, който чрез двама емигранти комунисти урежда занасянето ѝ през нелегален канал до София. На 31 декември 1924 г. Тричко Велев, прикриван от Васил Спасов, влиза в мазето на Военния клуб и поставя адската машина, но малко по-късно работник от клуба се натъква на адската машина и съобщава на полицията[20]. Дори и местните сръбски власти изпращат банди в България: "Тогава местният началник получава своя "бакшиш". Такива групи са изпращани няколко пъти само миналата година…, които имат за цел повече разбойничество. Обикновено се предвождат от анархисти, които и в миналото са водили разбойнически банди в България, като Нешо Тумангелов, Васил Иванов – Героя, Тинко Симов и др."[21].

 

Една от разбойническите чети е на общия работник и бивш затворник Георги Германов – Швабата от с. Ливадища, Драмско, емигрирал в България след Балканските войни. От 1918 г. е член на БКП, а от 1922 г. е на платена работа към Околийския комитет на БКП в Луковит. Арестуван и затворен в Шумен. Успява да избяга от затвора и минава в нелегалност. В периода 1924–1925 г. е военен организатор на БКП за Шуменски окръг. На 15 февруари 1925 г. четата му ограбва 350 000 лв. от един от държавните бирници на Омуртаг. Парите са разпределени между разбойниците, а "за нуждите на революцията са дадени една незначителна част"[22]. Подгонен от властта, Швабата емигрира в Сърбия, откъдето се завръща през август 1927 г. с четата на анархиста Васил Попов – Героя. В началото на 1928 г. напуска четата и емигрира в СССР, където постъпва в редовете на ВКП (б) и се занимава с партийна дейност[23]. През 1938 г. е арестуван от НКВД и убит. В книгата албум "Звезди във вековете", в рубриката "Безсмъртни имена" от Шуменски окръг, Швабата е посочен като войвода герой, а разбойническата му чета е определена като политическа[24].

 

През май 1929 г. бандитската група на Панайот Божков влиза от Сърбия във Врачанския регион, но скоро е разбита и от нея оцелява само водачът ѝ, който се включва в бандата на Дочо Узунов. През септември 1929 г. бандити емигранти от Сърбия, под водачеството на Ангел Флоров Ковачев от с. Чунгуруз (дн. Винарово), Видинска околия, правят обир на шосето Видин – Ново село, след който двама от бандитите са убити, а останалите се оттеглят в Сърбия[25]. Активният деятел на БЗНС Иван Шипотов от Видин, който е шивач по професия, при управлението на БЗНС е околийски управител на Белоградчишка околия. Участва в Септемврийското въстание, след което при опит да премине нелегално границата е заловен и осъден на 15 години затвор, от които излежава една година, и е освободен под гаранция. По-късно бяга в Сърбия и се установява в Княжевац, където се присъединява към емигрантските групи. Срещу сръбска заплата от 1500 динара на месец той влиза в групата на Недялко Атанасов и Христо Стоянов, бивши министри от управлението на Александър Стамболийски, които живеят доста луксозно в Белград и получават месечно по 166 хиляди динара, за да отговарят за 60 души платени българи емигранти[26]. За набезите на групата на Иван Шипотов в Белоградчишко пише във вестниците "Зора" и "Утро". Когато правителството на Александър Цанков обявява амнистия, той не се възползва от нея и остава в Княжевац, където умира през 1929 г.[27]

 

Иван Шипотов е включен в пантеона на загиналите антифашисти, независимо че към 1923 г. оценката на БКП за управлението на Александър Стамболийски е, че то е "фашистко", а самите земеделци са наричани "аграрфашисти"[28]. Ето как днес е описан разбойническият период от живота му: "Изпълнен с омраза към фашистките убийци, той успява да емигрира в Югославия. Неустрашимият Иван Шипотов работи рамо до рамо с комунистите-политемигранти в изпълнение на различни задачи. Прехвърля се многократно нелегално в България, като се среща с дейци на БЗНС и на Комунистическата партия. На 2 август 1929 г. наемни убийци в Югославия прекъсват живота на честния единнофронтовец, като го отравят"[29]. През 1924 г. комунисти, дружбаши и разбойници убиват 41 пристави и стражари, а общият брой на убитите представители на властта, учители, кметове, свещеници, политици надхвърля 120 души. През 1924 г. са извършени общо 187 разбойнически нападения; през 1925 г. – 80 нападения; 1926 г. – 120; 1927 г. – 220; 1928 г. – 138; 1929 г. – 45[30]. В същото време в Народното събрание депутатите комунисти непрекъснато задават от трибуната въпроси относно убитите от разбойниците и нанесените от тях щети и пледират властта да се справи с разбойническите чети, като я обвиняват в слабост. "Работнически вестник" насърчава разбойниците и ги величае като старите български хайдути: "Една нищожна част от действащите в горите четници са разбойници. Десетките други четници, които не прекратяват дейността си и през зимата, са истински народни комити от типа на старите български хайдути, но при новите условия"[31].

 

3. Закономерната реакция на правителството

 

Българското правителство се опитва да пресече нелегалните канали за внасяне на пари и оръжие в страната. То е наясно с намеренията на БКП, БЗНС и Коминтерна да организират революция в страната, като използват за изходна база пограничната зона с Бесарабия, териториите около Малко Търново, Царево и Странджанския район, както и района на Северозападна България. В доклад от 28 август 1924 г. на началника на отделение "Обществена безопасност" до министъра на вътрешните работи се казва:

"Според изработения план от Москва, революцията в България трябва да стане тази есен на всяка цена: поставен е въпросът да бъде или не болшевишкото влияние и власт в България и на Балканите. Складовете с оръжия се намират на бреговете на Черно море, най-вече до турската граница, гдето крайбрежието е слабо наблюдавано... Българската болшевишка организация е поставена на строго революционни начала. Правата на болшевишките емисари-ръководители са неограничени и диктаторски. За неизпълнение на революционните нареждания се издават заповеди, последвани с бързи революционни санкции. Едно от най-мощните средства за повдигане духа на революционерите, съобразно с българската психика, е заплащането на големи заплати и даването на големи парични суми. Акцията ще се предшества от атентати и убийства на политически лица, видни граждани, общественици и търговци, министри, видни чиновници в министерствата, Обществената безопасност, Градоначалството, депутати, кметове, видни сговористи и др. разрушение и миниране на държавните учреждения, банки и др. Ще се нападат железопътни възли и уязвими места по ж.п. мрежа от технически "бойни ядра" като се завземат гарите... По същия начин ще се действа по отношение на телеграфната и телефонната мрежа"[32].

 

Целта на разбойническите банди е да тероризират населението и да му внушат, че властта е слаба, както и да компрометират България пред външния свят. Чрез терора се обучават и кадри за бъдещата революция, а първият обект в оперативния план за действие след нейното избухване е Варна и крайбрежието, откъдето трябва да се осъществи пряка връзка за помощ с оръжие и муниции от Русия. Оценката на българската полиция е, че комунистите са заклели около 600 въоръжени и платени терористични групи, а "политическите чети, под етикета "разбойници", имат специална задача да тероризират населението, за да подкопаят авторитета на правителството и да подготвят почвата за революционно настроение на масите".

 

Коминтернът гарантира заплатите на четниците до края на септември 1924 г., когато се очаква да избухне революцията. Емиграцията в Сърбия осигурява част от състава на разбойническите чети, а сръбското правителство обещава на БКП финансова помощ от 20 млн. сръбски динара и активна подкрепа на въстаниците. Естествената реакция на правителството за ликвидиране на разбойничеството влиза в комунистическата история като "Бял терор". Мъжете, които се справят с бандите, са обявени за убийци и фашисти и след 9 септември 1944 г. са избити или вкарани в затвори и концлагери, докато разбойниците комунисти са обявени за "четници" с ранг на "партизани" и получават народни пенсии и привилегии. На 30 декември 1924 г. министърът на МВР Иван Русев (1923–1926) заявява в Народното събрание: "Септемврийските събития през 1923 г. разстроиха разнебитената комунистическа партия. Мнозина от нашите комунисти – да не кажа грамадното болшинство, ако не всички – мислеха, че тяхната работа е вече свършена. Но Москва заповяда друго. Москва предприе реорганизиране на БКП, за да я подготви за нови метежи. И към февруари 1924 г. БКП получи новата своя организация. И оттогава до днес се мъчи да надделее в борбата, но от ден на ден все повече слабее, все по-малко и по-малко става годна за метежи. Но за разбойничество все още има сили, защото г-да народни представители, за да бъде човек разбойник или да убива от засада, не е нужна голяма доблест, а е нужна повече подлост, а комунистите я имат в изобилие. БКП образува единния фронт, за да засили тази своя дейност. Тя примами тук-таме онези дружбаши, които повярваха, че ще има селско-работническо правителство... Днес единният фронт се проявява най-вече с рабойничеството".

 

Министърът посочва, че комунистите и дружбашите получават пари от центрове извън страната, с които вербуват свои последователи, подкупват служители, издават брошури, вестници и позиви. Той подробно описва методите, с които младежите комунисти навлизат във всички политически, бежански, спортни, въздържателни, землячески, знаятчийски и други организации, с цел да ги разлагат и превземат ръководствата им, да шпионират, да "комунизират" средата в тях и да ги подготвят за метежи и революция. Те имат за задача да проникнат и в тракийските, македонските и добруджанските младежки общества "със задача да прокарват становищата на комунистическата партия"[33]. Комунистически емисари навлизат и в армията, с цел шпиониране и разложение на войниците: "Имаме документи, които показват, че тази шпионска работа се върши достатъчно упорито. Тези сведения, които получават за армията тук, отиват в чужда държава, нещо което един честен българин няма никога да си позволи".

 

За разбойническите банди той подчертава, че "и интелигентният и вулгарният разбойник са на служба на комунистическата партия. В тези разбойнически банди има и вулгарни разбойници, но намират се и учители, и юристи, и запасни офицери, станали такива по разни причини. Разбойниците често пъти носят червената звезда, държат комунистическо-дружбашки речи, колят и бият представители на властта и буржоазията"[34]. Във всички убийства и грабежи са замесени комунисти и дружбаши. На 14 декември 1924 г. кметът на с. Ново село, Шуменско, е убит от двама братя – комунистът Тома Ангелов и дружбашът Иван Ангелов; от заловените шестима нападатели при обира на Пазарджишката земеделска банка всичките са дружбаши и комунисти[35]. Министърът разкрива, че разбойниците получават от "три до пет хиляди лева месечна заплата, независимо че вземат част от плячката. Комунистическата партия дава и премии за извършено престъпление". И докато водачите на всички останали политически партии не получават никаква заплата, "в Комунистическата партия всички получават заплати. Членовете на ЦК получават от 30 до 50 хиляди лева заплата; на окръжния комитет – естествено по-малко. В България днес най-добре живеят комунистическите водачи. Виждаме ги как добре живеят".

 

Той добавя, че характерна черта на разбойничеството е ужасната жестокост, с която се отличава и революцията в болшевишка Русия. Разбойниците "не се задоволяват да убият само с изстрели, но те издевателстват върху жертвите си като истински садисти. Потресно е да се спомене, как е убит г-н Багрянов, на когото са рязани ръцете и краката и е изтърбушен и всичката му вътрешност е накачена по дърветата". Министърът прочита пред народните представители част от инструкцията на ЦК до завеждащите минноподривното дело в групите на БКП:

"Освобождението на пролетариата и изобщо на работническите маси от игото на капитала е съпроводено с грамадни човешки жертви и извънредно грамадни материални разрушения и унищожения. Колкото повече освобождаващата се класа или народът си е служил с разрушение и безпощадност в избиване на противниците – толкова неговите шансове за успех са били по-големи и той е успявал в борбата да излиза победител... Единният фронт при революциите трябва да подражава на турците, не на нашите въстанници в излишни чувства на човеколюбие. Постъпвайте така, както постъпваха турците – пожар, огън, клане на всичко, което се изправи пред вас като буржоазия". Министърът се обръща към депутатите: "Заповядайте, да видите! "Когато почне революцията, не спазвайте никакво правило на човечност и други дивотии". Елате и го прочетете."[36]

 

Министърът чете свидетелствата на завърнали се от Сърбия емигранти, за бандите, организирани от сръбските власти с помощта на емигрантските комитети. Петър Георгиев от с. Добри-лък, Асеновградско: "Като искрен земеделц, симпатизиращ на Земеделския съюз... констатирах, че между земеделците в Сърбия има две групи хора: едната порядъчна, начело със Стефан Цанов и Стефан Сърбаков, и другата по-голяма, която се налага, начело с Оббов и Коста Тодоров, с които вървят всички развалени земеделци, бивши околийски началници, народни представители и други, които получават от 1000 до 10 000 динара на месец." Той посочва и ролята на Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Георги Косовски за пренасянето на пари и оръжие от Сърбия в България. Подобни са свидетелствата и на комунистите Нако Нинов от с. Славотин, Фердинандско (дн. Монтанско) и Петър Шабински от Бяла Слатина. Комунистът Асен Георгиев, адвокат от Лом: "Емигрантските комитети се състоят от комунисти и дружбаши, които имат за задача организирането на емигрантите по нареждане на респективните комитети в София и инструкции от Москва... Те са си поставили една-единствена цел – да работят по революционен път за събарянето на днешното правителство в България." Нино Петров, началник на канала през град Зайчар, Сърбия: "Стопанското обзавеждане на емиграцията в Сърбия става с помощта на III интернационал и други източници. Цялата емиграция е разделена по родове оръжия, организирана в бойни единици, без разлика на комунисти и земеделци. Държат им се беседи за революционно и военно настроение, като ги уверяват, че революцията е неизбежна и неотложна и че имат безрезервната подкрепа на Русия."[37]

 

 

Военната организация на БКП действа, следвайки указанията от важния документ на Коминтерна, наречен "Правилник за всемирната гражданска война"[38]. При обиски, извършени от полицията в Пловдив, е намерена "Инструкция-окръжно" с 13 точки – указания за действия на местните структури при избухване на революцията. В тях пише: "№ 4. На враговете пред къщите им да се поставят часови или експлозиви и в случай на действие от тяхна страна да се хвърлят във въздуха"; "№ 7. Заловените врагове се обезоръжават и в момента затварят в някоя стая от заведението и добре да се пазят. Противопоставящите се да се убиват на място"[39]. Инструкциите са шокиращи, но за болшевиките те са естествено следствие от идеологията на революционния терор, която изповядват ръководителите на Коминтерна. През декември 1925 г. Васил Коларов заявява: "Бомба, отрова, разстрел – ето нашата нова психология". През януари 1924 г. е приет изключителният наказателен Закон за защита на държавата (ЗЗД)[40], който остава в сила до октомври 1944 г. Законът забранява съществуването на организации и групи, които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Разтурени са БКП, Партията на труда, Съюзът на комунистическата младеж, Общият работнически синдикален съюз и кооперация "Освобождение", а имотите им са отнети в полза на държавата. Законът постановява като политически престъпления членството в забранени организации, въоръжената форма на борба и помагачеството, действията срещу въоръжените сили на държавата, изповядването на комунистическата идеология  и предвижда за тях строги санкции от 15 г. до доживотен строг тъмничен затвор и смъртна присъда. Криминализирани са и користни престъпления по време на метеж или размирици. За периода от 1924–1944 г. са издадени 1590 смъртни присъди по ЗЗД, които включват 1185 задочни. Изпълнени са само 199 от тях (12,5%), а общо подсъдимите, за които законът предвижда смъртно наказание, са 12 261 души[41].

 

4. Политическата чета на Тодор Грудов

 

На 10 март 1924 г. Бургаският окръжен комитет на БРП (к) решава да се създаде политическа чета за действие около Малко Търново. За войвода на четата е посочен излезлият наскоро от затвора бивш железничар и комунист Тодор Грудов, който от 1922 г. е кмет на Карабунарската комуна, разтурена след Деветоюнския преврат. Тодор Грудов е участник в Септемврийското въстание, поради което познава добре бандите в района и се свързва с разбойниците, ръководени от Георги Янчев. За бандата на Янчев емигрантът Никодим Николов пише, че е била "най-безпощадна и жестока от всички"[42]. Споразумяват се четата да се ръководи от Тодор Грудов, а Георги Янчев е избран за подвойвода. Към четата се присъединяват разбойници емигранти от Сърбия, както и садистът от село Евренезово, Странджанско, Атанас Премянов със своята "евренезовска банда". Премянов бързо си спечелва прозвището "Главореза", защото извършва най-жестоките побоища, убийства и садистични гаври с жертвите на четата на Тодор Грудов. Селяните в Странджанския регион настръхват при мисълта, че може да попаднат в ръцете му, защото знаят, че от дете изпитва удоволствие да измъчва животни, като ги изгаря, реже им крайниците, избожда им очите или пък ги оставя да се мъчат, докато кръвта им изтече. Атанас Премянов убива свещеника на село Дервентдере[43], защото не му дава откуп. На 13 септември 1924 г. разбойниците влизат в с. Турски Алагюн[44], задигат оръжие от общината и около 100 хиляди лв. от населението. На 18 септември в с. Кърк харман[45] Атанас Премянов отрязва главата на селянина Георги Багрев на селския площад и четата ограбва 40 хиляди лв. "в името на революцията"; на 26 септември от с. Мехмеч Кьой[46] вземат контрибуция от 25 хиляди лв., а от с. Урум Кьой[47] – 18 хиляди лв. На 27 септември в с. Дюлгерлий[48] разбойниците тежко раняват кмета и отнемат 42 хиляди лв. от селяните. За да представи радостта на хората от действията на четата, Атанас Премянов описва как под звуците на гайда се извило кръшно хоро, докато "изедниците-чорбаджии внасят пари в четата"[49].

 

На 2 октомври в с. Сазлъ Кьой[50] разбойникът Хасан Хаджиолу отрязва главата на Желю Добринов и четниците ограбват 48 хиляди лв.; в с. Черан Кьой те убиват свещеника и вземат от селяните 100 хиляди лв.; в с. Коджа Бук[51] убиват кмета, помощника му, един полицай и един войник; в с. Дингизово[52] Атанас Прямянов отрязва главите на един селянин и на един митнически стражар поради това, че те молят четата да не налага контрибуция на селото. В края на октомври разбойниците влизат в с. Ялагюн и вземат 61 хиляди лв. обезщетение, а от село Скеф[53] – 40 хиляди лв.[54] Престъплението в село Коджа Бук, където разбойниците срещат няколко въоръжени лица, е описано в книгата "Орлите на Странджа" като епична битка с въоръжени "до зъби" фашисти: "Десет души разгърнаха решителността си срещу повече от 400 врагове, всяха в душите им такъв страх, че впоследствие гледаха да не се мяркат в такива места, където бяхме ние. От нашите другари двама загинаха, а враговете дадоха повече от 20 убити и тежко ранени". По-късно Атанас Премянов признава, че двамата убити от четниците са жертви на хвърлените бомби от техните другари[55].

В четата избухват разправии както за пари, така и за това, че Георги Янчев предлага Главореза да бъде наказан, защото лесно убива хора и пребива с бич собствения си брат, който също е в четата, защото му попречва да запали къщата на богат селянин в село Граматиково. По признанията на заловения разбойник Коста Петров: "Георги Янчев успя да убеди всички другари да изгоним Атанас Премянов, защото той правеше убийства". Янчев настоява Премянов да бъде убит, но в крайна сметка е решено да бъде изгонен от четата.

 

Раздорите между разбойниците продължават и след като четата се е разпаднала, когато някои от тях в края на 1924 г. се срещат като емигранти в Ниш, Сърбия. Тодор Грудов настоява Георги Янчев да отчете парите, които е обрал по пътя си към Сърбия след раздялата им: "Ако не ги отчетеш, ще приемем, че си ги придобил по разбойнически начин и ще те съдим по законите на четата"[56]. Логиката на тази закана е чисто болшевишка – ако разделиш парите с Партията, ти си почтен, иначе си престъпник и трябва да бъдеш убит! Георги Янчев не отчита парите, а се поставя в услуга на сръбската власт, която го включва в разбойнически групи, които безчинстват по границите с Албания и България. Заедно с него, срещу сръбска заплата, тръгват разбойниците Панайот Богданов, Жеко Стоянов, Петър Бахчеванов и др. Панайот Богданов е убит при престрелка край границата, а Жеко Стоянов е ликвидиран от Георги Янчев, когато поискал да му бъде заплатено за "работата"[57]. Георги Янчев емигрира през 1926 г. в СССР, където е убит през 1943 г. След 9 септември 1944 г. е обявен за герой, загинал в борбата срещу фашизма и капитализма, и името му влиза в книгата албум "Звезди на вековете"[58]!

 

През 1925 г. разбойниците от четата на Грудов Коста Петров и Жеко Киров влизат от Сърбия в България, за да извършват по нареждане на ЦК на БКП политически убийства и атентати, но са заловени. С тях е и Премянов, който убива един полицай, укрива се известно време и се спасява. Коста Петров признава пред полицията за над 20 акции на четата  през 1924 г., преди да напуснат България, на път към Гърция:

"Откраднахме два овни…. Нападнахме къщата и му обрахме 60 хил. лева... нападнахме го и му взехме 17 000 лева... убихме двама селяни… ограбихме общината, взехме всичките пушки и патрони, един телефонен апарат, хляб и цървули… убихме един селянин... нападнахме търговци, взехме им праматарските стоки, хляба и около 12 000 лева... нападнахме селски къщи, ограбихме около 40 хил. лева и два коня... взехме от надзирателя 5000 лева, заграбихме пет коня и три чувала брашно... заграбихме от много места хляб, кашкавал, сирене и други... от селяните събрахме много продукти, 9 овци... скъсахме телеграфните и телефонните жици".

"Атанас Премянов застреля свещеника… Атанас Премянов уби с дърво гайдаджията и му отряза ушите… Георги Янчев уби Г.Б., а Атанас Премянов му отряза едната ръка и единия крак… Тодор Грудов и Георги Янчев убиха кмета... Атанас Премянов и Георги Янчев стреляха през прозореца и убиха Г.И., както си вечеряше с децата... Премянов потърси семейството, за да го избие, но всички отсъстваха от къщи, след което той напръска къщата с газ и я запали... Станко Стаматов залови едно момче милиционер и го закла..."[59]

 

По нелегални канали някои от разбойниците и Тодор Грудов бягат в СССР. Там Грудов завършва военнополитическа академия в Ленинград и служи като военен до 1935 г., когато е ликвидиран при сталинските чистки. След 9 септември 1944 г. е обявен за жертва на революционната борба срещу фашизма и капитализма[60]; родното му село Кара бунар (Средец от 1934 г.) е преименувано на Грудово и носи името му до 1993 г.; в центъра на селото е издигнат негов внушителен паметник; улици в жк "Меден рудник" и кв. Езерово в Бургас са наречени на неговото име, което става и патрон на пионерски отряди, комсомолски дружества и трудови бригади, а освен написаните книги и разкази, и народни песни се пеят за "героичното" му дело[61]!

 

Атанас Премянов – Главореза

 

Детството на Атанас Премянов като овчар и слуга, по собствения му разказ, минава под чорбаджийски гнет, поради което още много малък, 7–8-годишен (той споменава, че не знае годината на раждането си), разбива с камък главата на чорбаджията си, "осъзнал робската покорност на ратаите и плюл на земята". Непрекъснато е гонен от работа като овчар от господарите си и затова е бил готов да ги убива и "мисълта за отмъщение не ме напусна. С тая мисъл лягах, с тая мисъл ставах". Запалва колибата на дядо Костадин: "Къшлата гореше със силни пламъци... Стори ми се, че съм си изравнил сметките с чорбаджията и на сърцето ми олекна". Описва кражбата, която на 14–15 години организира в дома на селския свещеник: "Четири дена ядохме до насита, а бяхме шестима"[62]. До 1919 г. е свинар и е напълно неграмотен, но към 1920 г. "разбрах с цялото си същество – комунистическата партия ни учеше да се борим и да побеждаваме чорбаджиите". Пребива поредния си работодател и пак напуска работа.

 

Участва в побоища в родното си село Евренезово, които обяснява с това, че "враговете на комунистите пречат на събиране на жито за гладните в Поволжието в Русия през 1920 г.". Когато селяните решават да го изгонят от селото заради непрекъснатите побоища и кражби, той е убеден, че това е във връзка с комунистическта му дейност. До стотната страница в неговите спомени няма нито един намек за комунистическа дейност, а са описани само побоища, кражби на храна и опит за крадене на момата Йова.

Опитва да се научи да чете, но без успех. Той признава: "Аз бях буен младеж, не минаваше и ден да не се вплета в някоя схватка с богатите синчета на чорбаджиите. Струваше ми се, че като набия някой техен лакей или чорбаджийски син, върша комунистическа дейност"[63]. При поредния побой ранява с пистолет един от младежите и напуска селото. Работи в Карабунар като тухлар и в месарница в Ямбол, откъдето също е изгонен. Недоволен от заплащането в тухларната, унищожава цялата продукция.

Връща се в селото си през 1922 г., не работи и се занимава с "комсомолска дейност": "В това време бях зает с организационна работа и останах на издръжка на баща ми, който беше селски говедар", тъй като той ме считаше за комита срещу турците! Единствените факти за комсомолската си дейност, които представя в спомените си Главореза, са побоищата със земеделците в селото, провалените им събрания, побой с тояга на кмета на Евренезово, отказът му да влезе в казармата през 1923 г. и бягството от селото, за което гордо заявява: "Оставаше ми само откритата борба против класовия враг!".

 

 

 

До включването си в четата на Тодор Грудов, Атанас Премянов действа с банда от петима разбойници в горите на Странджа и убива роднината си Георги Бабов, защото ги е напуснал и се е върнал при семейството си! Убиват жестоко и Вълкан кехая на 27 ноември 1923 г., обират всичките му пари, а ценностите му разпродават в Турция[64]. За да оправдае разбойническата си дейност, той разказва в спомените си как след Септемврийското въстание ятакът Панайот му прочита вестник "Работническо дело", в който е публикувано писмото на Георги Димитров и Васил Коларов до БКП за продължаване на въоръжената борба до победа: "Огледахме се... това  открито писмо ни показваше, че сме на прав път. В целия окръг само нашата група продължава да действа с оръжие в ръка и без да знаем позицията на ръководителите на Партията, ние бедните и онеправдани труженици бяхме почувствали, че не бива да слагаме оръжие. Дори и тез като мене, които можеха само да сричат го четяхме дума по дума".

За да подчертае политическия ефект от разбойничеството на четата на Тодор Грудов, Главореза описва обира на каруцата, която пренася пощата от Бургас за Малко Търново. "Събраха се хора и Тодор Грудов държа политическа реч... След това написахме позив. Учениците бързо го размножиха на листове от ученическите си тетрадки... Децата се накачиха на каруците и когато конете тръгнаха надолу по шосето запяха песента "Жив е той, жив е!"[65].

 

Убийството и гаврата с тялото на капитан Багрянов през септември 1924 г. в местността Падалото са описани в спомените му като подвиг[66]. Тодор Грудов казва на войниците трудоваци, че от името на народа ги уволнява от служба и предава капитана на войниците, които "се нахвърлиха върху него с юмруци, ритници и дървета. След миг-два неговото едро тяло лежеше на земята, премазано в краката на хората, които искаше да прати срещу  своите братя да убиват и безчинстват[67]. Пристъпих и разсякох с брадва тялото му. Неговите подчинени накачиха късовете по дървения стобор". После разбойниците ограбват лагера и го запалват. След кратка емиграция в Сърбия, като отчитат неговите "качества", ръководителите на БКП решават Главореза да емигрира в СССР. През 60-те години се завръща в България. Удостоен е със званието "активен борец", получава апартамент в Ямбол, солидна пенсия "за особени заслуги"[68] и привилегии, дори от касата на ЦК на БКП му е отпусната парична помощ[69]. Обсипан е с почести, канен е на тържества, на които разказва спомени за "кървавите септемврийски дни и нощи", организирани от фашистите. Книгата му "Орлите на Странджа", която възпява храбрите борци против "фашисткия гнет", е разпространена във всички читалища и става препоръчително четиво за учениците. "Подвизите" на четата са преминали през литературна обработка, но независимо от това впечатлението, което оставя у читателя, е за жестоко разбойничество, садизъм, терор над населението и обявяване дори и на най-обикновените стражари, полски пазачи, собственици на стада или по-заможни селяни в затънтените странджански села за фашисти![70] След смъртта му през 1967 г. той остава "завинаги в строя" и е избиран за патрон на комсомолски дружества, като това в Института по радионавигационна апаратура към радиозавода във Варна, на което чести гости са комунисти, които разказват на "бъдещите поколения" как Главореза "храбро се е борил"!

 

5. Политическата чета "Христо Ботев" 

 

Легендарният Митьо Ганев от бедното село Горски Извор, Хасковско, получил прозвището "Последният войвода", не завършва дори четвърто отделение, но отрано се занимава с обири по пътищата, в пощенски служби и общински сгради. Заедно с брат си Петър, който скоро е ликвидиран, извършват няколко убийства и изтезания на цели семейства, за да отмъкнат парите им. Прочува се и с това, че залива жертвите си с вряла мас, за да посочат, къде са скрити парите им. На три пъти е вкарван в затвора, но всеки път успява да избяга. Възприема анархизма от хасковския анархист и извършител на дръзки обири (ексове) Жеко Гергинов, с когото са заедно в една килия в Хасковския затвор през 1922 г.[71]

 

По нареждане на Военната организация на БКП се образува политическа чета "Христо Ботев", в която влиза и четата на Митю Ганев, определена от Москва като "чисто разбойническа"[72]. Към нея се присъединяват анархисти, дружбаши и комунисти. Начело застава Ради Делчев – Чалъка, а за помощник-войвода по бойната работа е избран Митю Ганев, който внася 400 000 лв. "лични" средства, а след 40 дни разбойничество добавя още 616 000 лв. от обирите, "без да броим пендарите, махмудиите и ермилиците". Във връзка с това Цола Драгойчева пише: "Изземаните пари се отчитаха от Окръжния комитет, а те на Областния комитет – точно, до стотинка". Четата действа в региона на Хасково, Пловдив, Асеновград и Първомай, като извършва кражби на оръжие от казармите на хасковския полк и няколко убийства за отмъщение; организира обири и отвлича най-проспериращия за времето хасковски тютюнотърговец Смочевски. За него разбойниците искат откуп от 100 хиляди лв. и като гаранция вземат за заложник тютюневия експерт Филип Лазаров[73].

 

Четникът Христо Павлитов[74] описва разпитите, които "народните закрилници" водят със своите жертви: "И при всякой въпрос най-напред едното му ухо ще отрежем, след туй ще му отрежем носа, след като проверим вече всичко и сме преценили, че заслужава смърт"[75]. Между четниците има ужасни садисти, като Тодор Карагочев, охарактеризиран от Добри Терпешев като "жесток изпълнител на най-решителни задачи", а за Георги Найденов – Чирпанлията, който е един от "ликвидаторите" в четата, казва: "Той кашкавал реже, реже му бузата, с кръв реже кашкавала и яде. А това всеки не може да го прави. Даже аз някой път така ги съжалявам и отида отзад и му тегля куршума"[76].

 

Бандитите отрязват главата на селянин пред очите на жена му, а Ганев стреля в него. Те убиват по особено жесток начин селянина Иван Тодоров в нивите край Бодрово, който със семейството си сади тютюн. "Иван Игнатов извади кама и започна да му цепи главата, а другият им другар почна с пистолет да стреля в него", разказва пред полицията един от свидетелите. Конният стражар, извършил огледа, записва в протокола: "Главата му е отрязана отпред и отзад с нож. Въобще отпред лицето му не личи от удари с куршуми и ножове". В тялото на убития са открити 30 куршума. В края на септември 1924 г. бандитите убиват лесничея Андрей Беликов – руски емигрант на българска служба. Той е заклан, защото си е позволил да глоби двама ятаци на Митю Ганев, които посегнали на общинската гора. "Ние му направихме необходимите инквизиции, но няма да ви кажа подробностите… Но напоследък го разрязахме на четири и главата му на пет. И му забихме главата на един кол на кръстопът и 50 лева му турихме в устата." 

 

Между комунисти и анархисти в четата се създава напрежение и типично по разбойнически ОК на БКП – Хасково взема решение "двамата "най-отявлени" анархисти в четата – братята Данчо и Жоро Гацеви – да бъдат убити, защото системно идейно разлагали войводата Митьо Ганев и лично нему преданите четници, които не приемат болшевизма". Добри Терпешев, член на ръководството на Хасковската комунистическа организация, издейства отмяна на присъдата срещу ангажимента те да емигрират в СССР, където по-късно са ликвидирани от сталинското НКВД[77].

 

За всички "услуги", които четниците получават от своите ятаци, те стриктно заплащат, а при извънредни ситуации храната, пиенето и нощувките се заплащат от ОК на БКП – Хасково. Ятаците получават по 12 лв. за посрещането на един четник. "По ведомост" четниците са отнесени към т.нар. "плащани другари", които получават от 2500 до 10 000 лв. месечно. В "Спомени за бита на Окръжната политическа чета "Хр. Ботев" Христо Павлитов казва: "Ние, когато вземем 200 000 лв., 100 000 лв. дадем на комитета, 100 000 лв. на нас. Имайте предвид, че комитетът беше разрешил на всеки четник по 5000 лв. да се дава на семейството му". Ергените в четата получават по 5000 лв., а семейните по 10 000 лв.[78]

 

Четата няма политическа дейност сред населението. Бившият четник Борис Христов – Мурлето си спомня: "До края на 1924 г. четата специално сред населението не е водила никаква политическа работа. Но има и случаи, когато спрем по пътища и нападнем село за средства и  прочие, тогава събираме населението и му се държи реч за тая работа"[80]. Така при задържането на тютюнотърговеца Смочевски на пътя от околните ниви започват да се събират селяни и да се интересуват какво се е случило. Няколко от четниците ги спират и Янко Павлитов обяснява какво се случва, което след години е обявено за проведена агитационна дейност сред населението. Друг член на четата, Слави Тимарев, допълва: "С авторитет по политически въпроси никой не се ползваше... Политико-просветителна работа в това време в четата нямаше"[81].

 

За Митьо Ганев и свирепите бандити от неговата чета разказва Пейо Делчев:

"Дядо ми Ленко Делчев Карабаджаков от село Елена, Хасковско, разказваше с възмущение за разбойническата му чета. Жесток бандит, кьосе. Преоблича се като жена и напада нищо неподозиращите хора. През 1924 г. семейството на дядо заминава на големия традиционен панаир в с. Княз Борисово (дн. Славяново). Когато наближават разклона, където се разделят пътищата за Харманли, Маджарово, Елена и Славяново, той вижда насъбрали се хора, срещу които стоят брадясали и мръсни харамиите на Митю Ганев с насочени пушки. По традиция на панаир и на сватба жените ходят с гердан от златни пендари. Разбойниците вземат на всяка жена гердана и хвърлят пендарите върху одеало. На над 100 жени пендарите са взети и разбойниците изчезват в гористата местност.

 

Единият от бандитите е съученикът на дядо от хасковската гимназия Петър Желязков от с. Елена. След Първата световна война е домакин и касиер на ученическия стол в гимназията. В продължение на няколко месеца не внася в банката събраните суми от учениците, задига ги и се присъединява към четата на Митьо Ганев. Той също е убит при ликвидиране на четата. След това дъщеря му Ана Петрова Желязкова е приета за отглеждане в нашия дом. На 12 септември 1944 г. тя участва в налагането на народната власт и влиза с пушка в къщи да търси оръжие. Възмутена баба ми ѝ удря шамар и с остри думи я кара да наведе глава и да си тръгне. След което въпросната Ана развива бурна дейност като избива не малко хора в харманлийска околия."[82] Ана Желязкова убива благодетеля на селото Митьо Пенев, състоятелен и предприемчив човек, собственик на кръчма, дюкян, маслобойна и на хотел в Хасково, където днес е музеят на града. По убеждение той е демократ и в периода 1931 – 1934 г. е помощник околийски началник в Харманли. След 9 септември 1944 г. е определен за околийски управител от квотата на безпартийните. Научавайки за това, преди да дойде заповедта за назначаването му, комунисти и земеделци нареждат той да бъде арестуван и Ана Желязкова отива с още двама комунисти в участъка и лично го заколва. А той е обичан от селяните. Благодарение на него е завършено училището, прави земеделско училище, помага на всички, къщата му за всички винаги е отворена[83].

"Тя присъства на изтезанията на първия си съпруг Бончо Петков, който е земеделец, като му организира бесене над река Марица край Харманли надолу с главата. След това работи в ОК на БКП в Хасково, получава два апартамента като дъщеря на убит партизанин, и извършва серия мръсотии на хората от този край. Цял живот живее с благините, които народната власт осигурява на активните борци. В село Елена рядко стъпва, защото постоянно се сблъсква с омразата на хората. Отиде си от този свят презряна от всички."[84]

 

След атентата в черквата "Св. Неделя" четата на Митьо Ганев е разбита. Част от нея се запътва към Турция и Гърция. Останалите четници пристигат в лагер в Горни Милановац, Сърбия, и след проведени беседи с тях някои получават разрешение да заминат в СССР, а повечето са обявени за криминални елементи и се присъединяват към емигрантската общност, описана от емигранта Кузман Янчев по следния начин: "За сериозна работа са негодни. Годни само за разбойничество. Такива групи могат да бъдат сформирани от криминални типове с цел за грабеж и разбойничество"[85]. Ради Делчев – Чалъка бяга в Сърбия, а през ноември 1925 г. е убит на границата при опит нелегално да влезе в България с нова разбойническа мисия. Името му влиза в комунистическата история като герой антифашист[86]. Митьо Ганев с част от четата продължава да действа в Хасковския район, но за кратко. На 22 юни 1925 г. разбойниците са ликвидирани край село Сусам и събитието е отбелязано като празник от населението в хасковските села.

 

След 9 септември 1944 г. за Митю Ганев е написана книгата "Последният войвода", съчинени са 18 песни и поема; отпечатана е пощенска марка с неговия лик; организирана е музейна експозиция; улица в Симеоновград носи неговото име; образът му е пресъздаден в едноименен игрален филм по пиесата "Легенда за Айданларската гора", а на лобното му място е издигнат паметник, пред който и днес се кланят комунисти и соцносталгици. Той влиза в историята на БКП като герой, а неговите ортаци и ятаците на четата са обявени за "активни борци против фашизма и капитализма" или влизат в пантеона на жертвите на "българския фашизъм"[87].

 

Добри Терпешев

 

Съдбата на Добри Терпешев, който е съратник на Митю Ганев, е много по-различна. И той като "легендарния войвода" е полуграмотен – започва училище на 10 години и завършва едва второ отделение, след което става помощник на овчар от родното му село Изворово, Харманлийско. През 1925 г. е заловен и осъден на смърт за терористична дейност, но смъртната присъда е заменена със затвор, в който прекарва 12 години[88]. През 1941 г. отново е арестуван и вкаран в затвора, откъдето избягва през 1943 г., става член на Политбюро на ЦК на БРП (к) и се налага като един от най-авторитетните членове на партийното ръководство в страната. Командир е на Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) и главен организатор на Съпротивителното движение по време на Втората световна война[89].

 

Добри Терпешев става печално известен с речта си от септември 1944 г. на събрание в Гюмюрджина: "Братя гърци, Тракия никога не е била българска и никога няма да бъде!", а на митинг в Драма пред събралите се гърци изрича друга "крилата" фраза: "Българите са най-големите убийци на гръцкия народ".

Междувременно "нашият човек" е произведен в чин генерал-лейтенант от правителството на ОФ. В допълнение към необмислените си приказки, през октомври 1944 г., заедно с други "наши хора" – Сава Гановски и Димитър Нейков, издава заповед за връщане на българските войски от Беломорска Тракия, като територията не е предадена на суверенната гръцка държава, а на комунистическите партизани от ЕЛАС. Подарена е с протокол, без преговори, заедно с българското военно и гражданско имущество и без никакви гаранции за сигурността на сънародниците ни, които живеят там. Така българските тютюнотърговци в Драма, Кавала, Ксанти, Гюмюрджина, Дедеагач губят складовете си със стока за милиони, а българите бежанци напускат домовете си само с ръчен багаж и се завръщат в България. По същия начин, некомпетентно и глуповато, той говори и по македонския въпрос, но това не му пречи да влезе в комунистическата върхушка и да направи шеметна кариера[90].

След 9 септември 1944 г. е член на Политбюро, министър без портфейл, председател на Върховния стопански съвет, председател и на Държавната планова комисия, зам.-председател на МС (1949–1950), народен представител (1945–1957). Тъй като е изключително прост, става обект на критики и подигравки, за които и той самият допринася: "Приехме 4-годишен план за възстановяване на икономиката, ама нещо в него не вървеше, както трябва. След голямата национализация на 23 декември 1947 г. през януари привиках директорите на 60-те най-големи предприятия и ги попитах какъв е проблемът. Отговориха ми, че няма пари. Помислих си – властта е наша, печатницата също. Тогава наредих на управителя на БНБ да се отпечатат 200 млн. лв. и така планът беше осъществен".[91]

 

Добри Терпешев е описан в разказа "Прокълнатата вила" от "Задочни  репортажи" на Георги Марков, който е негов съсед в Княжево, когато "нашият човек" се настанява в луксозната резиденция заедно с домашните си животни: "Някъде през пролетта внезапен живот изпълни двора на нашите съседи. Не можехме да повярваме на очите си, като видяхме стадо кокошки и пуйки да се разхожда из красивия парк плюс две кози, агне и куче. А всред тях, ухилен до ушите, стоеше Добри Терпешев"[92]. След процеса срещу Трайчо Костов е отстранен от Политбюро. На Априлския пленум на ЦК на БКП (1956) Терпешев казва за Тодор Живков: "Той е толкова дребен, че ние никога не сме го забелязвали – нито преди, нито след вземането на властта в София. Ако поживея още малко, може да прочета, че Живков сам е извършил революцията в България". Изключен е от БКП за "антипартийна дейност". През 1961 г. му е отнета пенсията, през 1964 г. е изселен от София в Плевен. Умира през 1967 г. Днес в Ивайловград и в село Гугутка, Ивайловградско, две улици носят неговото име, а в родното му село е издигнат паметник, около който на празници и възпоменания се събират последователите на "нашите хора".

 

6. Курдоолу, Пискюллията, Страшния и други разбойници – "антифашисти" 

 

На 1 август 1925 г. в. "Шуменски вести" съобщава за убийството на Апостол Каишев – Курдоолу и помощника му Георги Пенев: "Разбойниците са млади 28-30 годишни. Курдоолу е обут в панталоните на Емберларския кръчмар Пейчо Вълев, с куртка, капитанските еполети на която са намерени в чантата му. Георги Пенев е с куртката на убития недавно Дживелски жител Д. Христов, препасан с хубав колан и с тиранти, принадлежащи на Ст. Начковото момче, ограбени наскоро в Емберлар. У разбойниците е намерена значителна сума пари...". Апостол Каишев – Курдоолу е роден в с. Ени махале (дн. Одринци), Добричко. До 9 юни 1923 г. е селски стражар, след което е уволнен и става контрабандист на добитък през границата. В началото на 1924 г. попада във Варненския затвор, откъдето успява да избяга. Създава въоръжена разбойническа чета заедно с безмилостния разбойник Мехмед Риза – Пискюллията, бруталния престъпник Страшимир Димитров (Страшния) и други криминални типове[93] и с тях безчинства около две години, като напада и обира бирници, богати българи, турци и румънци от двете страни на границата, във Варненско и Добричко и понякога в Шуменско.

 

За присъединяване на нов член към неговата чета изискването е: "първо, в най-скоро време да извърши публично убийство, второ, да участва или сам да направи голям обир" с цел новакът да отреже пътя си за връщане към нормалния живот[94].  Особена известност четата получава с обира и убийството на румънския държавен бирник от с. Карапелит, Добричко. Разбойниците нападат и общината във Вълчи дол, убиват полския стражар Димитър Георгиев и спасяват арестуваните комунисти Стоян Дончев и Паско Пенев[95], които тръгват с четата. По-късно нападат общината на с. Славейково и задигат голямо количество оръжие. Чрез Благой Касабов четата на Курдоолу получава пари и оръжие от Варненската комунистическа организация. През 1925 г. Курдоолу получава оръжие от ДРО, за да изпълнява поръчки на Военната организация на БКП, като връзката се осъществява чрез Дочо Михайлов[96]. 

 

През февруари 1925 г. в четата пристига Георги Кутиев – Каменарчето, който след 9 септември 1944 г. твърди, че това е станало по нареждане на ръководството на БКП – Варна със задача "да оглави политическото ръководство, да пречисти състава от криминални елементи и изцяло да я подчини на партийното ръководство"[97]. Но когато оцелелите четници на Курдоолу са заловени и съдени през 1925 г., началникът на т.нар. македонска контрачета Богдан Смилов, началникът на Бюрото на "Обществена безопасност" във Варна Димитър Димчев и други свидетели на обвинението изненадващо заявяват пред съда, че Георги Кутиев е влязъл в четата със съгласието на властта, "за да предаде или избие разбойниците и да разкрие връзките им с БКП". Кутиев е осъден на 15 години затвор, от които излежава шест години, а след 9 септември 1944 г. влиза в БКП. Издига се до управител на клона на НАРМАГ в Бургас, пак попада в затвора за една година "заради допускане на някои нередности", изключен е от БКП, но след затвора отново достига ръководен пост – началник отдел в стъкларската индустрия.

 

Пенсионира се и се посвещава на ново дело – да бъде признат за "активен борец против фашизма и капитализма". В молба до МВР от 1959 г. заявява, че е бил секретар на четата "Курдоолу" и сътрудник и функционер на ОК на БКП във Варна, и настоява да му се издаде удостоверение, че е бил политически затворник от 1925 до 1931 г. Живи разбойници от четата на Курдоолу няма, няма и кой да оспори неговото "секретарство" и Каменарчето става "политзатворник", а от 1961 г. се титулова "секретар (политкомисар)" на четата. През 1966 г. е възстановен в БКП, въпреки че Контролната комисия при ЦК на БКП установява "събиране на недействителни сведения", които "са осъдителни", но "намира, че те са плод на силното му желание да отхвърли несправедливите обвинения, че е бил чужд елемент, промъкнал се в партията". Контролната комисия обявява, че четата на Апостол Христов – Курдоолу е политизирана от 1925 г. и като участници в нея са загинали добри комунисти – Паско Пенев и Стоян Дончев, които в родния си край се тачат като загинали в борбата против фашизма[98]. Това дава основание на ятаците на разбойниците да кандидатстват за обявяването им за "борци за народна свобода" и да получават народни пенсии, а "нашият човек" Каменарчето, доволен от поредния си успех, написва дори спомени за "героичното" си минало[99]!

 

7. Кискиновата, Копривщенската и Старопланинската чета

Комунистът Йордан Кискинов убива на 13 септември 1923 г. кмета на Мухово и минава в нелегалност, а след разгрома на Септемврийското въстание емигрира в Сърбия. През пролетта на 1924 г. той създава комунистическа чета, известна като "Кискиновата" или Първа средногорска чета. На 10 октомври 1924 г. в с. Ерелий (дн. Смилец), Панагюрска околия, четирима души от четата убиват бирника Лука Дойчев Перфанов, баща на три момчета, и задигат 130 хиляди лева. През 1983 г. Георги Башикаров, който подробно изследва "подвизите" на четата, признава, че убийството на Лука Перфанов е грешка[100]. Това обаче не му пречи да опише първия "подвиг" на четата като изпълнение на очакванията на хората бирникът да бъде наказан, защото "под закрилата на удвоените напоследък в околията полицаи и потераджии той вършеше много усърдно своята работа"[101]. От пространния разказ в книгата за "бойното кръщение" на четата става ясно, че "удвоените полицаи и потераджии" са местният стражар и акцизният полицай, който съпровожда бирника, които са пощадени, и "доволни, че са си спасили живота, двамата не жалеха думи да хвалят великодушието и благородството на четниците, а селяните слушаха одобрително"[102]! 

 

Нешо Тумангелов[103], който е анархист и член на четата, организира ограбването на гара Костенец и на Кибритената фабрика, както и грабежа на магазина на Ибрахим Исов в с. Боримечково. Четниците задигат пари и оръжие в с. Стрелча и убиват през ноември 1924 г. Делчо Добрев, определен като "отявлен привърженик на властта". До зимата на 1925 г. част от четниците му са убити, други през Гърция заминават за СССР, трети бягат към Сърбия и по пътя някои умират от студ или са убити. Тези, които оцеляват, се срещат с т.нар. Копривщенска чета, в която влизат анархистите Васил Попов – Героя, Васил Икономов[104], Никола Юруков[105], комунистите Атанас и Нягол Тумангелови, Антон Ганчев[106], Нешо Мандулов[107] и др., и заедно се присъединяват към ловешките и троянските анархисти и разбойници под ръководството на дърводелеца Георги Попов[108]. Новата чета е наречена Първа старопланинска, която през юли 1925 г. организира нападение над с. Голяма Желязна, при което са ограбени общината и държавният бирник, а секретар-бирникът е убит.

 

След няколко убийства и грабежи 13 души от Кискиновата чета напускат обединената чета. Според Георги Башикаров "нападенията (на четата на Георги Попов) в повечето случаи носеха почти криминален характер"[109]. Между комунисти и анархисти има напрежение и дори комунистите им произнасят смъртни присъди, които са отменени от ОК на БКП. Башикаров описва раздялата помежду им: "Почивахме в една овчарска кошара и варяхме в тенджера и тенекия качамак. Когато качамакът беше готов, обявихме: "Който е за Средна гора, да яде от тенджерата, който е за оставане в Троянския балкан – от тенекията... Двама наши другари... останаха при групата на анархистите. Съблазниха ги леките победи, славата и парите"[110]. Георги Попов и останалите продължават с безчинствата. Едно от последните им престъпления е обезглавяването на четника Иван Дуковски[111]. На трупа му е оставена бележка, че присъдата е изпълнена от Георги Попов, защото убитият е предател! По-късно поради разногласия група четници от Копривщенската чета също се оттеглят, а окончателният разпад настъпва, когато е открита крупна сума пари у Васил Попов – Героя, които той е ограбил, без да информира четата[112]. През 1926 г. Георги Попов, който има вече задочна смъртна присъда, бяга в СССР. С него бяга и екзекуторът на четата Юсеин Толев от с. Борима, който безпрекословно изпълнява заповяданите от Георги Попов убийства. Васил Попов – Героя създава собствена банда.

 

Васил Попов – Героя

 

Към 1925 г. анархистът Васил Попов – Героя (р. 1889, с. Микре, Ловешко)  е сред най-издирваните престъпници в България. Двамата с Вълчо Шанков[113] през юли 1924 г. убиват плевенския полицейски пристав Никола Сербезов и взривяват оръжеен склад в Плевен. На 14 април 1925 г. той участва в покушението в Арабаконашкия проход срещу цар Борис III. Царят се спасява, но загиват пътуващият с него ентомолог професор Делчо Илчев и шофьорът на колата и главен ловджия Петър Котев. Васил Попов – Героя участва и в убийството през ноември 1925 г. на околийския началник на Ловеч Никола Тивчев и кондуктора Ганев. Със заместника си Тинко Симов организират обира на Троянската поща по шосето Ловеч – Троян, при който са убити и тримата придружаващи пощата стражари, и задигат 450 хиляди лева. Организират и убийствата на полицейския пристав при Ловешкото околийско управление Петко Пешев и на секретар-бирника на с. Голяма Брестница. През август и септември 1927 г. бандата убива Пенчо Илиев от с. Шанкая и Банко Киров; ограбва пътници по шосето Севлиево – Ловеч; обесва говедаря от село Блъсничево (Луковитско). Убиват около 20 души стражари, полицейски агенти и кметове. Бандата напада Земеделската банка в Троян. Престъплението е описано на първа страница в бр. 32 на троянския вестник "Хемус": "На 5 април 1928 г. трима разбойници нападнаха Земеделската банка и задигнаха от касата 118 000 лв. Граждани и полиция веднага тръгнаха по следите им и след продължителна престрелка убиха двама от разбойниците. Третият избяга. Един от убитите е Васил Героя. Ограбените пари се намериха у Героя. От всички се признава, че разбойниците бяха убити благодарение на енергичното участие и съдействие на гражданите". 

 

Васил Попов – Героя е обявен след 9 септември 1944 г. за герой антифашист и името му е включено в книгата албум "Звезди във вековете" под надслова "Достойни за партията и народа", където, за да се подчертае героизмът му, е записано, че той се е самоубил, "за да не се предаде жив в ръцете на врага"[114]. Тинко Симов емигрира в Сърбия заедно с любовницата си Рада Дуковска от с. Борима, Троянско, съучастничка в неговите престъпления, за което е осъдена задочно на 15 г. затвор. След амнистията от 1932 г. тя се завръща в родното си село, а през 1934 г. се свързва отново с Тинко Симов, който след шест години странстване из Европа е нелегален в България, и двамата отново започват престъпления. В крайна сметка Тинко Симов е убит при опит за грабеж, а Рада Дуковска е арестувана и осъдена на 5 г. затвор. След  9 септември 1944 г. тя получава званието "активен борец против фашизма и капитализма"[115], а Тинко Симов е включен в книгата албум "Звезди във вековете", където е представен като "общ работник, четник и ръководител на група през 1925 г.", който "се самоубива за да не падне жив в ръцете на врага", без описание на дейността му и обстоятелствата на неговата гибел[116].

 

През 1957 г. в България от СССР се завръща бившият главатар на Старопланинската чета Георги Попов, който вместо щастлив живот в страната на победилия социализъм прекарва 27 години в концлагери, в т.ч. в Соловки и Беломорканал[117]. Пенсионира се като "активен борец против фашизма и капитализма" и получава софийско жителство. Обявен е за "Герой на социалистическия труд"[118], вероятно за каторжния труд в СССР, тъй  като не е работил за НРБ. Георги Попов се посвещава на издигане на паметници и поставяне на паметни плочи на своите четници и ятаци. През 1962 г. в местността Чуклата (Малката Турла) той издига паметник на Васил Попов – Героя и Михаил Костов – Буната. В обявата за тържественото откриване на паметника двамата четници са наречени "борци против фашизма и капитализма", а през 1988 г., по повод 60-годишнината от убийството на Васил Попов, в родното му село е организирано възпоменателно тържество и на фасадата на кметството е поставена паметна плоча на "героя-антифашист"[119]!

 

Бандата на Дочо Узунов

През 1926 г. Дочо Узунов от Ловеч попада в затвора заради връзки с нелегални и търговия с оръжие. След бягство от затвора се включва в разбойническата че­та­ на Васил По­пов – Ге­роя, а след като тя е разбита, организира собствена банда, с която върлува в Ловешка, Троянска, Севлиевска, Тетевенска и Луковитска околия. Обирите на бандата са съпроводени с изключителни жестокости[120]. До­чо Узу­нов отвлича, ограбва и жестоко убива кме­та на се­ло Ра­дю­ве­не Петко Цанков, като му нанася 42 ра­ни с нож. Заедно с Васил Попов – Героя, На­но Петров Нетов и Йон­ка Курделска[121] обират ав­то­мо­би­лите, които пренасят пощата по линиите Троян – Ловеч и Плевен – Ловеч, убиват две невинни пътнички, раняват тежко един полицай и му отрязват ухото (полицаят умира от раните си). Те ограбват тър­го­веца Кодуглу и извършват множество други престъпления.

 

През 1929 г.  бандата пристига в България от Сърбия с намерение да "хвърли във въздуха" бързия влак Варна – София. "С влака – обяснил плана си Дочо Узунов – пътуват депутати, които на 1 октомври ще се съберат в София за предстоящата сесия. Ние ще убием депутатите, ще оберем влака и ще се върнем в Сърбия." Планът е осуетен и затова те се насочват към друг влаков обир – през ноември оби­рат пътниците във вла­ка от Бойчи­нов­ци за Бер­ко­ви­ца и се оттеглят в Сърбия. На 23 октомври 1929 г. Йонко Гунчев – председател на Севлиевския окръжен съд, членовете на съда Енчо Дочев и Иван Стоянов и прокурорът при същия съд Георги Манчев пътуват за съдебно дело в с. Сухиндол. При ханчето в местността Крапец ги спира бандата на Дочо Узунов. Всички са обрани, а Йонко Гунчев, Енчо Дочев и Георги Манчев са убити. Иван Стоянов е освободен, защото е бил учител на Дочо Узунов[122]. До 9 септември 1944 г. на мястото на убийството има скромен паметник, на който над имената на убитите съдии е изписан девизът "Fiat ustitia, et pereat mundus!"[123]. След това паметникът е премахнат. "Обявено беше, че Дочо Узунов и другарите му са се борили срещу буржоазната власт и правосъдие, против богатите и експлоататорите, че са "борци" за един нов "прогресивен" и "справедлив" строй."[124]

 

Дочо Узунов е осъден задочно на смърт. Той, заедно с Боян Георгиев, бяга в Цариград, където разработват план за убийството на цар Борис III и царица Йоана по време на сватбеното им пътешествие с цел България да бъде обявена за република. През 1931 г. двамата са заловени в Марсилия. Дочо Узунов признава, че е извършил повече от 13 убийства, но това е, защото е преследван по политически причини в България. Двамата получават статут на политически емигранти, но са задължени в 15-дневен срок да напуснат Франция, защото са влезли в страната незаконно. Дочо Узунов прави опит да емигрира в СССР, но молбата му за политическо убежище  е отхвърлена. Според полицейски информации той загива като интербригадист в Испания[125]. През 1953 г., когато кървавата разправа с офицерите на Царство България е подновена, пред съда в Троян е изправен генерал Иван Дипчев, най-големият син на Райна Княгиня[126]. Обвинен е, че през 1923 г. и 1925 г. е преследвал комунисти, между които са разбойниците Васил Попов – Героя и Дочо Узунов. Внуците на Райна Княгиня разказват за този срамен процес и цитират думите на генерала от подсъдимата скамейка: "Навремето ме изпращаха да преследвам разбойници, а тук разбрах, че съм се борил срещу комунизма!" [127]